Дж. Р. Уорд
Преродена любов (53)

51

Мисълта, че жената в бялата дреха не е сън, постепенно достигна до Кор, подобно на мъгла, която полека се вдига и разкрива невидими преди това контури и детайли.

Лежеше на седалката в колата, която го бе докарала, с глава, опряна на сгъвката на лакътя му и със свити колене. Този път не Зайфър беше зад волана. Караше Троу.

Мъжът мълчеше още откакто си бяха тръгнали от ливадата. Нетипично за него.

Кор се взря напред, в гърба на седалката на Троу, тапицирана с изкуствена кожа, и се опита да проследи шарката й. Беше трудна задача при слабата светлина от контролното табло.

— Значи, тя беше истинска — проговори след малко.

— Да — дойде тихият отговор.

Кор затвори очи и се почуди как бе възможно действително да съществува такава жена.

— Беше Избраница.

— Да.

— Как успя да уредиш това?

Настана дълга пауза.

— Тя ме храни, докато бях в плен на Братството. Казаха й, че съм войник, без да издадат, че съм техен враг, за да й спестят тревогата.

— Не биваше да я използваш — изръмжа Кор. — Тя няма нищо общо с цялата тази история.

— Какъв друг избор имах? Ти умираше.

Той изтласка този факт от съзнанието си и вместо това се съсредоточи върху откритието, че легендата всъщност живееше и дишаше. И обслужваше Братството. А също и Троу.

По някаква причина мисълта, че неговият войник бе пил от вената на тази жена, породи у Кор желанието да се пресегне над облегалката и да му скърши врата. Ала ревността, колкото и неоснователна да беше, представляваше само един от проблемите му.

— По този начин ти ни излагаш на опасност.

— Никога няма да я използват като локатор — заяви мрачно Троу. — Да вкарат под каквато и да било форма една Избраница във войната? Братята са прекалено старомодни, а тя е прекалено ценна. Никога няма да я изведат на бойното поле.

Като обмисли нещата, реши, че Троу вероятно е прав — жената беше безценна в много отношения. Освен това той и войниците му отпрашваха нанякъде всяка вечер още на смрачаване, не бяха седящи мишени. А ако се сблъскаха с братята, просто щяха да влязат в бой. Той не беше страхливец, че да бяга от врага. Разбира се, една планирана атака беше за предпочитане, но невинаги това беше възможно.

— Как е името й? — попита.

Ново мълчание.

Докато чакаше отговора на боеца си, неговата неохота подсказа на Кор, че ревността му е основателна поне в едно отношение — очевидно вторият в командването изпитваше същото като него.

— Името й!

— Не го знам.

— Откога се виждаш с нея?

— Не се виждаме. Призовах я само заради теб. Молих се да дойде и тя го стори.

Кор вдиша дълбоко и бавно, като усети ребрата си да се издуват без болка за пръв път, откакто се беше изправил срещу воина с различните очи. Благодарение на нейната кръв в него. Какво чудо беше тя. Усещането, че се дави в собственото си тяло, беше намаляло, бученето в главата му се притъпи, сърцето му биеше с нормален ритъм.

И все пак тази мощ, която се движеше в него и го бе отдръпнала от ръба на пропастта, не вещаеше добро за него и войниците му. Ако от Братството се радваха на такова нещо редовно, бяха по-силни не само благодарение на потеклото си, но и на поддръжката си.

Но поне не ги правеше непобедими. Изстрелът на Сайфън доказа, че дори и чистокръвният крал си има уязвимите страни.

И все пак те бяха по-опасни, отколкото бе предполагал.

Колкото до жената…

— Ще я призовеш ли отново? — попита той своя войник.

— Не, никога.

Нямаше никакво колебание в отговора му, което предполагаше или лъжа, или обет. И заради двама им се надяваше да е второто.

О, но какво му ставаше? Хранил се беше от нея само веднъж и тя не беше негова, нито някога щеше да бъде — по безброй причини. При спомена как през пролетта дори човешката проститутка бе отскочила ужасена от него, беше наясно, че тъй чиста и съвършена жена като Избраницата не би могла да има нищо общо с такъв като него. Троу, от друга страна, би имал шанс, само дето, разбира се, не беше брат.

Но пък беше влюбен в нея.

Без съмнение тя беше свикнала да среща такива чувства.

Кор затвори очи и се съсредоточи върху тялото си, което усещаше да се възражда.

Улови се, че му се иска и лицето му да се възстанови така, а също и душата му. Естествено, запази тази безпомощна молитва за себе си. Първо, тя беше неосъществима. Второ, представляваше мимолетна прищявка, причинена от срещата с красива жена, която без съмнение го намираше отблъскващ.

Нямаше спасение за него. Бе нанесъл силен удар на Братството и те щяха да погнат него и бандата му с всичките си налични сили.

Щяха да предприемат и други действия. Ако Рот беше умрял, щяха да побързат да сложат на трона най-близкия по-кръвна линия, когото успееха да открият. Освен ако кралят не береше душа. А може и да беше прескочил трапа благодарение на медицинската технология, която имаха в имението.

В обичайния случай такива мисли биха го погълнали и липсата на отговори би го накарала да крачи нервно във всеки миг, в който не се бие. Ала сега, отпуснат след храненето, приемаше тези размишления като далечни викове, които едва достигаха до слуха му и не го подтикваха да действа енергично.

Жената под разноцветното кленово дърво бе завзела съзнанието му.

Докато възстановяваше чертите й по памет, си каза, че му е позволена тази едничка нощ на разсейване. Не беше в състояние да се бие дори и с нейния дар, а войниците му бяха навън и провеждаха своята мисия срещу лесърите, така че все пак имаше някакъв прогрес.

Само една нощ.

А утре щеше да отхвърли мисълта за нея, както правеше и с фантазиите, и с кошмарите си, и щеше отново да се върне към битките.

Само тази единствена нощ.

Толкова щеше да подари на този блян, лишен от бъдеще.

При положение, подсказа му един слаб гласец, че Троу удържеше на думата си никога повече да не я потърси.