Дж. Р. Уорд
Преродена любов (21)

19

— Тя е мъртва.

При звука на мъжкия глас Ласитър погледна през рамо. Тор стоеше на прага на спалнята му, държейки се за касата на вратата.

Ласитър пусна поларения суичър, който прибираше в куфара. Цялото това стягане на багажа беше малко безсмислено, защото не би могъл да вземе със себе си нито един предмет, но му се струваше редно да подреди нещата си преди предстоящото си призоваване. След като бъдеше запратен в Междувремието, персоналът щеше да е принуден да изхвърли носените от него дрехи и малкото вещи, с които се беше сдобил.

Братът влезе и затвори вратата.

— Тя е мъртва. — Той докуцука до едно кресло и седна. — Ето, казах го.

Ласитър се отпусна на леглото, втренчен в мъжа насреща си.

— И си мислиш, че това е достатъчно.

— Какво искаш от мен, дявол да го вземе?

Нямаше как да не прихне от смях.

— Моля ти се. Ако аз командвах това шоу, още преди месеци щях да съм ти я върнал тук долу и да съм се омел.

Тор избълва кратък, изненадан смях.

— Виж какво — измърмори Ласитър, — нямам желание да се ебавам с теб. Най-малкото си много плосък в гърдите, а аз си падам по цици. Освен това си свестен. Заслужаваш по-добра участ.

Тор вече изглеждаше истински шокиран.

— О, да му се не види. — Ласитър стана и се върна при отворените чекмеджета на скрина. Извади чифт кожени панталони, тръсна ги, после отново ги сгъна.

Като намираше работа на ръцете си, се надяваше да изостри ума си. Не му се получаваше много добре обаче. Май трябваше да блъсне главата си в стената.

— Заминаваш ли някъде? — попита братът след известно време.

— Да.

— Вдигаш ръце от мен?

— Казах ти. Не аз определям правилата тук. Ще ме отзоват и предполагам, че по-скоро ще е рано, отколкото късно.

— И къде ще те пратят?

— Където си бях. — Той потрепери, макар това да беше реакция на страхливец. Ала цяла вечност в изолация щеше да бъде ад за някой като него. — Никак не изгарям от нетърпение за това пътуване.

— Да не би да отиваш… където е Уелси?

— Обясних ти, Междувремието за всеки е различно.

Тор захлупи лице с дланите си.

— Не мога да се изключа като с копче. Тя беше моят живот. Как, по дяволите, да…

— Като за начало гледай да не се кастрираш с юмрук, щом получиш ерекция заради друга жена.

Братът не отговори и Ласитър остана с впечатлението, че се е просълзил. И това ако не беше конфуз. Да му се не види.

Ласитър поклати глава.

— Хич не съм подходящият ангел за тая работа, няма спор.

— Никога не съм й изневерявал. — Тор вдиша рязко през носа. Като за подсмърчане прозвуча доста мъжествено. — Други мъже, дори и обвързани, от време на време поглеждат към чужди жени. Може би кръшват само епизодично. Но не и аз. Тя не беше идеална, но ми бе предостатъчна, за да ме прави щастлив. Когато на Рот му трябваше някой да държи Бет под око, преди още двамата да се обвържат, изпрати мен, защото знаеше, че няма да проявя и бегъл интерес. Буквално не е имало миг, в който да мисля за друга.

— Тази вечер го направи.

— Не ми припомняй.

Тоя си знаеше неговото.

— Ето затова аз ще поема с еднопосочен билет към страната, откъдето връщане няма, а твоята шелан ще си остане, където е.

Тор потърка гърдите си, сякаш изпитваше болка.

— Сигурен ли си, че не съм умрял и вече не съм в това въпросно Междувремие? Защото го чувствам точно както ти го описваш. Страданието си го има, но не е Адът.

— Знам ли. Някои въобще не съзнават, че са там. Но инструкциите ми бяха ясни и категорични: ти да я освободиш, за да може тя да продължи напред.

Тор отпусна ръце, сякаш беше приключил с този свят.

— Никога не съм си помислял, че може да има нещо по-лошо от смъртта й. Не ми е хрумвало развитие на нещата, от което би могло да ме заболи още повече. — Той изруга. — Трябваше да се сетя, че съдбата е садистична и безкрайно изобретателна. Представи си само, трябва да изчукам някоя, та любимата ми да се озове в Небитието. Върховно уравнение. Ама направо фантастично.

Това не изчерпваше и половината, помисли си Ласитър. Но не виждаше защо да повдига въпроса тъкмо сега.

— Трябва да знам нещо — заяви братът. — Като ангел вярваш ли, че някои са прокълнати от самото начало? Че има такива, обречени още от раждането си?

— Мисля… — По дяволите, не го биваше в задълбочените разсъждения. Никак не му беше присъщо. — Аз… предполагам, че в живота си всяко живо създание на тази планета се натъква на несгоди. Вероятността за това по дефиниция е лишена от справедливост и е напълно случайна.

— Ами този твой Създател? Той никаква роля ли не играе?

— Наш, не мой — измърмори Ласитър. — Не знам. Всъщност в нищо нямам голяма вяра.

— Ангел атеист?

Ласитър се позасмя.

— Може би затова все си имам ядове.

— Не, имаш си ядове, защото понякога можеш да бъдеш голям задник.

И двамата се изхилиха. После поседяха мълчаливи.

— Е, какво е нужно? — попита Тор. — Сега какво ще поиска съдбата от мен?

— Както обикновено: кръв, пот и сълзи.

— Аха — рече сухо Тор. — А пък аз съм тръгнал да се притеснявам, че ще е крак или ръка.

Ласитър не отговори и братът поклати глава.

— Слушай, трябва да останеш и да ми помогнеш.

— Нищо няма да се получи.

— Ще се старая повече. Моля те.

След цяла вечност Ласитър се усети, че кимва.

— Добре. Хубаво. Ще остана.

Тор издиша продължително, сякаш почувства облекчение. Ала съзнаваше, че всички те все още бяха в беда.

— Знаеш ли — каза братът. — Не те харесах от пръв поглед. Взех те за дръвник.

— Чувството беше взаимно. Не че аз те взех за дръвник, не беше нищо лично. Както казах, никого не харесвам и в нищо не вярвам.

— Макар че оставаш, за да ми помогнеш?

— Не знам. Да речем, че искам това, което иска твоята шелан. — Той сви рамене. — В крайна сметка всички сме една стока, както живите, така и мъртвите: всеки търси дом. Плюс, че… Ти май никак не си лош.

Малко по-късно Тор се върна в стаята си. Когато стигна до вратата, видя подпряна на нея патерицата си.

Ноуан му я беше върнала. След като я беше забравил в Другата страна.

Взе я и влезе в стаята. Донякъде очакваше да я завари гола върху леглото си, готова за секс. Което беше пълен абсурд, разбира се, откъдето и да го погледнеш.

Паркира се върху едно кресло и се взря в роклята, с която Ласитър се бе отнесъл така грубо. Финият сатен беше разбъркан върху леглото като бурно море.

— Моята любима е мъртва — изрече той гласно.

Когато звукът от думите му отшумя, напълно внезапно едно нещо стана пределно ясно: Уелесандра, кръвна дъщеря на Реликс, никога вече нямаше да изпълни тази дреха. Никога нямаше да я облече през глава и да намести корсажа й, а после да освободи косата си от отвора за главата. Нямаше да потърси подходящи обувки за нея, а после да се ядоса, че е кихнала точно след като си е сложила спирала на миглите, нито да се притесни, че може да накапе плата.

Тя беше… мъртва.

Каква ирония. Той я жалееше през всичкото това време, а бе пропуснал най-очевидното. Тя нямаше да се върне. Никога.

Изправи се, отиде до леглото и се зае внимателно да сгъва роклята. Полата му се съпротивляваше, изплъзваше се от ръцете му и се спускаше към пода — правеше каквото си иска и се налагаше.

Също както Уелси при всевъзможни обстоятелства.

Когато някак успя да се справи, отнесе роклята в дрешника и я окачи на месингова закачалка.

По дяволите, щеше да я вижда всеки път щом влезеше там. Откачи я и я прибра в другия ъгъл помежду два костюма, които никога не носеше, и вратовръзки, купени за него не от спътницата му, а от Фриц.

После плътно затвори дрешника.

Върна се при леглото, просна се върху него и затвори очи.

Не беше задължително придвижването напред да включва и секс, каза си. Можеше да приеме смъртта й и да я пусне да си иде, за да я спаси, без помощта на някаква си гола жена. Да не би да се очакваше от него да обикаля преките, за да намери някоя проститутка и да я изчука? Това беше телесна функция като дишането. Трудно му бе да си представи как би могло да има някаква полза от нея.

Лежеше неподвижно и се мъчеше да извика в представите си гълъби, освобождавани от клетки, вода, нахлуваща през скъсана язовирна стена, вятър, духащ помежду дървета, и… Дявол да го вземе, сякаш върху вътрешната страна на клепачите му се излъчваше проклетият канал „Дискавъри“.

Ала после, тъкмо когато взе да се унася, образите се промениха и преминаха към ленива синьо-зелена вода, в която нямаше течение. Спокойна. Топла вода. С влажен въздух наоколо…

Не беше сигурен кога точно е заспал, ала образът премина в сън, в който видя прелестна бледа ръка да лежи върху водата — същата синьо-зелена вода, в която нямаше течение. Спокойна. Топла…

В басейна бе неговата Уелси. Красивата му Уелси с щръкнали гърди, стегнат корем, съблазнителни бедра и влажна женственост. В съня си той се видя да влиза в басейна по няколкото стъпала, усети как дрехите му се мокрят…

Внезапно спря и погледна гърдите си.

Там бяха затъкнати кинжалите му. Пистолетите бяха под мишниците му. Патрондашът му бе закопчан около хълбоците.

Какви ги вършеше, по дяволите? Тия неща намокреха ли се, щяха да станат негодни за нищо…

Това не беше Уелси.

Небеса, не беше неговата шелан…

С вик Тор скочи в леглото и се отърси от съня. Опипа бедрата си в очакване да усети кожата си мокра. Но не, нищо от това не бе действително.

Само дето ерекцията му се беше завърнала. Както и мисъл, която отказваше да мисли, но която се загнезди в подсъзнанието му.

Погледна члена си и изруга, а видът му го накара да си припомни колко пъти го бе използвал за удоволствие и забавление… и за създаване на потомство.

Сега му се искаше той да клюмне и такъв да си остане.

Отпусна се отново върху възглавниците и тъгата го притисна като физическа тежест, когато осъзна истината, изречена от ангела. Той беше този, който не пускаше Уелси да продължи по пътя си.

Той самият бе проблемът.