Дж. Р. Уорд
Преродена любов (16)

14

Докато стоеше на брега на река Хъдсън на около петнайсет минути от центъра на Колдуел, Джон Матю имаше чувството, че се намира на хиляди километри разстояние от всички.

Зад гърба му се издигаше малка ловна хижа, на чиято врата би преценил, че не си струва да се чука, ако не знаеше какво представлява в действителност. Мястото беше истинска крепост с подсилени със стомана стени, непробиваем покрив и бронирани стъкла… и с достатъчно огнева мощ в гаража, че да прати половината население на града на посещение при Господ Бог.

Вярваше, че е дошла тук. Беше така убеден, че не си направи труда да я проследи.

Но не го беше сторила.

Проблясването на нечии фарове вдясно от него го накара да завърти глава. По пътя се движеше кола, която бавно приближаваше към хижата.

Джон се намръщи, когато чу шума от двигателя — тих, плътен и свиреп рев.

Не идваше от хюндай или хонда. Нямаше и как да е харли дейвидсън. Твърде плавен бе.

Каквото и да беше, продължаваше да криволичи по целия път до върха, където се намираше онази помпозна къща. Няколко секунди по-късно в имението започна да се включва осветлението и да струи от извитите веранди и триетажните еркери.

Проклетото нещо изглеждаше като космически кораб, който се кани да излети.

Не му влизаше в работата. А и беше време да си върви.

С безмълвна ругатня той разпръсна молекулите си и се дематериализира, за да се озове в гетото на Колдуел, или по-точно, в близост до баровете, стриптийз клубовете и ателиетата за татуировки на Трейд Стрийт.

„Желязната маска“ беше вторият клуб на Ривендж — заведение, предлагащо танци, секс и наркотици, създадено да посрещне нуждите на привържениците на готическата вълна, пренебрегвани от другото му заведение „Зироу Сам“, което предлагаше по-скоро светско-богаташка атмосфера.

Отпред имаше опашка — както винаги — но двамата охранители, Големия Роб и Мълчаливия Том, го разпознаха и го пуснаха пред всички.

Кадифени завеси, дълбоки меки канапета, черни лампи, облечени в черни кожени дрехи жени с прекалено много пудра на лицето и коси, удължени чак до задниците… Струпани на групи мъже, кроящи стратегии как да се уредят със секс… Потискаща музика с текстове на песните, способни да те накарат да глътнеш куршум.

Но може би причината беше в неговото настроение.

И тя беше тук. Успяваше да почувства своята кръв в Хекс и пое през тълпата, призован от сигнала й.

Когато стигна до една необозначена врата, която водеше към частта от клуба, предназначена за персонала, от мрака се появи Трез.

— Как я караш? — попита сянката и протегна ръка към него.

Двамата си удариха юмруците, побутнаха се с рамене и се потупаха по гърбовете.

— Дошъл си да поговориш с нея ли? — Джон кимна и другият мъж отвори вратата. — Дадох й офиса между моя и съблекалнята. Върви, тя проверява списъка с персонала…

Сятата млъкна внезапно, но беше казал достатъчно.

Мили боже…

— Там отзад е — промърмори мъжът с тон, който подсказваше, че не желае да се меси.

Джон влезе и пое по коридора. Когато стигна до затворената врата, на нея нямаше табелка с име, но той все пак се почуди колко дълго щеше да остане така.

Почука, макар тя сигурно да знаеше, че той е тук.

Тя извика в отговор и той влезе.

Хекс се намираше в далечния ъгъл, беше се навела и дърпаше нещо от пода. Хвърли бърз поглед нагоре и замръзна на място; което му даде да разбере, че всъщност не беше забелязала пристигането му в сградата.

Страхотно. Така вглъбена в новите си стари задължения, че вече го бе забравила.

— А… здравей. — Насочи погледа си обратно към пода и продължи с каквото се беше захванала.

Изпод шкафа с папки изскочи удължител, а краят с щепсела полетя във въздуха. Преди да е успял да я перне, той скочи напред и го спря, като пое удара с гръдния си кош.

— Благодаря — каза тя, когато той й го подаде и после отстъпи назад. — Беше се заклещил там отдолу.

— Значи… Ще работиш тук?

— Да. Точно така. Мисля, че другата възможност няма голямо бъдеще. И… — тя го изгледа остро — … ако се опиташ да ми кажеш, че не мога…

— Боже, Хекс, това не се случва с нас. — Той махна с ръка към бюрото, което ги делеше. — Това не сме ние.

— Всъщност явно е точно така, защото иначе нямаше да сме тук, нали?

— Не искам да те спирам да се биеш.

— Но го правиш. Да не се преструваме, че нещата стоят иначе. — Хекс седна на офис стола, облегна се и той изскърца. — Сега, когато сме обвързани, братята и дори кралят слушат твоята дума… Не, почакай, не съм свършила. — Тя затвори очи, сякаш изпитваше умора. — Просто ме остави да го изрека. Знам, че ме уважават, но уважението им към правата на обвързания мъж над неговата шелан е по-голямо. Това не е нещо специфично само за Братството, така е изтъкано вампирското общество и без съмнение причината се крие там, че обвързаният мъж е опасно животно. Не можеш да го промениш, а аз не мога да живея по този начин, така че, да, ние сме точно това.

— Мога да говоря с тях, да ги убедя…

— Не в тях е основният проблем.

Джон изпита внезапна потребност да блъсне с юмрук стената.

— Мога да се променя.

Изведнъж тя приведе рамене и очите й, тези стоманеносиви очи помръкнаха.

— Не вярвам, че можеш, Джон. Нито пък аз мога. Няма да седя вкъщи и да те чакам да се прибираш в края на нощта.

— Не те моля за такова нещо.

— Добре, защото няма да се върна в имението. — Джон почувства как кръвта се оттича от главата му, а тя прочисти гърло. — Нали разбираш, тази работа с обвързването… Знам, че не можеш да направиш нищо по въпроса. Бях бясна, когато си тръгнах, но оттогава не спирам да го обмислям и… По дяволите, знам, че ако можеше да се чувстваш по различен начин, да бъдеш друг, би го сторил. Реалността обаче е, че бихме могли да прекараме заедно още няколко окаяни месеца, през които най-накрая да го осъзнаем и успоредно с това да се научим да се мразим, а аз не желая такова нещо. Ти също не го желаеш.

— Значи, късаш с мен — изписа той. — Това ли е?

— Не! Не знам… Искам да кажа… дявол да го вземе… — Тя вдигна ръце. — Какво друго мога да сторя? Толкова съм ядосана на теб, на себе си, на всичко. Дори не съм убедена, че говоря смислено.

Джон се намръщи, осъзнал, че той самият се намира в същото трудно положение като нея. Къде беше междинният път?

— Връзката ни не се изчерпва дотук — изписа.

— Ще ми се да го вярвам — отвърна натъжено тя. — Наистина ми се ще.

Подвластен на някакъв вътрешен импулс, той заобиколи бюрото и се извиси над нея. Хвана страничните облегалки на стола, завъртя го към себе си и й предложи двете си длани.

Не настояваше. Не влагаше никаква агресия. Тя щеше да избере как да реагира.

След миг Хекс положи ръце в неговите и когато той я дръпна нагоре, не оказа съпротива.

Плъзна ръце около нея и я придърпа към себе си, а после отне равновесието й, пое я в мощните си ръце и я вдигна от пода.

С очи, приковани в нея, той докосна за кратко устните й със своите. Когато тя не го зашлеви, не го срита в топките, нито го ухапа, той сведе глава и пое устните й, както си беше редно, като я подканяше да се открие за него.

Когато тя го стори, той сля тялото си с нейното и я целуна с цялата си страст. Едната му ръка се озова на задните й части, а другата притисна тила й. От гърлото й се разнесе стон и той разбра, че е доказал думите си.

Макар да нямаше мигновено решение за ситуацията, той знаеше, че връзката между тях е безспорна, и можеше да се осланя на нея — в един свят, внезапно изпълнил се с неизвестности.

Сетне сложи край на целувката. Остави я обратно на мястото, където седеше. Отиде до вратата.

— Изпрати ми съобщение, когато пожелаеш да ме видиш отново — изписа той. — Давам ти пространство, но знай едно — ще те чакам завинаги.

 

 

Добре, че беше столът, помисли си Хекс, докато той затваряше вратата.

Олеле. Без значение какво се въртеше в главата й, тялото й беше леко и втечнено като топъл въздух.

Все още го желаеше. И той й даде да го разбере. Наистина бяха един за друг — поне в това отношение.

Мили боже, така ли бе наистина?

Какво й оставаше да направи сега?

Е, имаше вариант… да му напише да се върне, да го заключи при себе си и да се държи неприлично в новия си офис.

Дори посегна към телефона.

В крайна сметка обаче му написа нещо напълно различно.

Ще намерим решение. Обещавам.

Остави телефона на бюрото с ясното съзнание, че беше в нейните и на Джон ръце да открият съвместното си бъдеще — да го изградят по начин, който допада и на двамата. Тя бе приела, че този начин ще бъде да се бие редом с него и братята.

Може би все още това беше правилният път. А може би не.

Озърна се из офиса, несигурна колко дълго щеше да се задържи в него…

Мислите й бяха прекъснати от еднократно силно почукване.

— Да — викна.

В офиса влязоха Големия Роб и Мълчаливия Том, изглеждаха както обикновено — като че се канят да увесят някой нещастник надолу с главата заради непристойно поведение. Макар да продължаваше да мисли за Джон, добре беше да се ангажира с всекидневни дела. Беше посветила много нощи на грижата нещата в клуба да текат гладко.

Това го умееше.

— Казвайте — нареди тя.

Естествено, Големия Роб се зае със задачата на говорител.

— В града има нов играч.

— В коя сфера от бизнеса?

Мъжът почука носа си отстрани.

Наркотици. Прекрасно, но едва ли е изненадващо. Рив беше главното действащо лице на сцената за цяло десетилетие и сега, когато се оттегли, благоприятната възможност също като природата не понасяше вакуум, а парите представляваха сериозен мотив.

Просто чудесно. Подземният свят на Колдуел вече и бездруго наподобяваше трикрака маса от Ада; нямаше нужда от още нестабилност.

— Кой е той?

— Никой не знае. Появи се като че от нищото и купи от Бенлоиз прашец за половин милион. В брой.

Тя се намръщи. Не че подлагаше на съмнение източниците на своите служители, но това беше наистина много стока.

— Не е казано, че ще се продава в Колдуел.

— Току-що прибрахме това след разправия в мъжката тоалетна.

Големия Том подхвърли на бюрото целофанено пакетче. Представляваше стандартна доза от седем грама, с изключение на една малка подробност. Върху него бе поставен червен печат.

— По дяволите…

— Нямам представа какво гласи написаното.

Разбира се, че нямаше. Символът беше от Древния език и нямаше еквивалент на английски. Обикновено с него се подпечатваха официални документи и символизираше смърт.

Въпросът беше… кой беше този, дето се опитваше да заеме мястото на Рив, по стечение на обстоятелствата оказал се представител на расата им?

— Пуснахте ли онзи, от когото отнехте това, да си върви? — попита тя.

— Чака те в офиса ми.

Хекс се изправи и заобиколи бюрото. Заби юмрук в рамото на Големия Том и заяви:

— Винаги съм те харесвала.