Дж. Р. Уорд
Преродена любов (70)

68

В имението на Братството Тор задържа отворена вратата към сутерена и се отдръпна встрани да пропусне Джон, който заслиза по стълбите.

Докато го следваше, Тор усещаше тялото си сковано, особено в гърба и раменете. Но вечерните му тренировки като разносвач на мебели бяха приключили. След един финален тричасов маратон тази вечер къщата им беше окончателно опразнена и предстоеше да бъде обявена в системата на Колдуел за продажба на недвижими имоти. Фриц се беше срещнал с брокера през деня и цената, на която се бяха спрели, бе амбициозна, но не и налудничаво висока. И ако се налагаше да плаща разноските по къщата още един-два месеца или дори цялата пролет, това го устройваше.

Междувременно мебелите и килимите бяха преместени в гаража на имението — картините, гравюрите и рисунките с туш бяха в климатизираната част на тавана; кутията с бижута се намираше в дрешника на Тор, над сватбената рокля.

Така че… всичко беше приключено.

След като се спуснаха по стълбите, двамата с Джон поеха с решителна крачка през едно обширно помещение покрай масивния котел, който не само произвеждаше достатъчно топлина за подгряване на основната сграда, а заплашваше да опече лицето и тялото на всеки, който навлезеше в неговата орбита.

Продължиха напред, стъпките им отекваха шумно, а въздухът ставаше все по-хладен, докато се отдалечаваха от котела. Вече бяха във вътрешната част на сутерена, който бе разделен на складови помещения, едно от които скоро щеше да приеме мебелите му, а другото беше личната работилница на Ви.

Не, не за онзи вид работа.

За това използваше пентхауса.

Тук долу беше ковачницата на Вишъс.

Шумът от огнедишащото чудовище на брата отначало приличаше на тихо ръмжене, но когато завиха зад последния ъгъл, той се засили достатъчно, че да погълне звука от стъпките им. Всъщност единственото, което надвишаваше грохота, бяха ударите от чука на Ви върху нагорещения метал.

Когато прекрачиха прага на каменното помещение, завариха Ви в разгара на работата му, с голи гърди и рамене, лъснали на оранжевата светлина на пламъците, с ритмично напрягащи се мускули на ръката, с която замахваше отново и отново. Беше яростно съсредоточен, а така беше и редно. Острието, в което щеше да се превърне това парче метал, щеше да е отговорно както за опазването на живота на притежателя му, така и за смъртта на врага.

Братът вдигна поглед при появата им и кимна. След още два удара той остави чука и спря подаването на кислород.

— Какво има? — попита, когато грохотът премина в мъркане.

Тор погледна към Джон Матю. Момчето се държа прекрасно през цялото време, като не показа никакво недоволство от мрачната работа да разчиства събирани с любов цял живот вещи, спомени, колекции.

А беше толкова тежко и за двама им.

След миг Тор отново обърна очи към своя брат… и се оказа, че е неспособен да говори, но Ви вече кимаше и се изправяше. Свали тежките кожени ръкавици, стигащи чак до лактите му, и се отдалечи.

— Да, при мен е, в Дупката — каза братът. — Елате.

Тор кимна, защото не беше в състояние да стори повече от това, нито пък беше нужно. Тримата поеха тъжно смълчани към стълбите, а той обхвана тила на Джон и задържа ръката си там.

Контактът донесе утеха и на двамата.

Когато се появиха в кухнята, там кипеше типичната суматоха преди Последното хранене, така че прислугата почти не ги забеляза и за щастие, нямаше любезни въпроси, нито догадки защо изглеждаха толкова сериозни.

Когато свиха наляво и се отправиха в посока, противоположна на тренировъчния център, в един момент Тор не можеше да повярва, че това се случва. Дори на няколко пъти се спъна, като че ли краката му искаха да попречат на тази последна стъпка.

 

 

Но той бе изпълнен с решимост.

При вратата, която водеше към Дупката, Ви набра кода, отвори я и им показа с жест да минат преди него.

Мястото, където живееха Бъч и Ви, беше същото както винаги, само дето сега беше по-чисто, откакто там се бяха нанесли жените им. Списанията „Спортс Илюстрейтид“ бяха подредени в спретната купчина върху масичката за кафе; в кухнята нямаше празни бутилки от бира и водка, пръснати навред по плотовете; по мебелите не се виждаха разхвърляни спортни сакове или кожени якета.

Четирите играчки на Ви все така заемаха един цял ъгъл, а огромният плазмен екран доминираше в дневната.

Някои неща никога нямаше да се променят.

— Тя е в моята стая.

При други обстоятелства Тор не би последвал мъжа в личните му покои, но тази нощ не беше обикновена.

Стаята на Ви и доктор Джейн беше малка и книгите в нея заемаха повече място, отколкото леглото — цели комини от томове по физика и химия бяха струпани върху килима, тъй че едва оставаше място да се стъпи върху него. Лекарката се бе погрижила обаче стаята да не прилича на кочина — леглото бе изрядно застлано с капитонирана завивка, а възглавниците бяха прилежно изправени върху таблата.

Вишъс отвори шкафа в ъгъла и се протегна с целия си ръст до последната лавица за…

Вързопът от черно кадифе беше достатъчно голям и тежък, за да трябва да се държи с две ръце, и той изпъшка, когато го издърпа и го понесе към леглото.

Когато го остави, Тор трябваше да се застави да продължи да диша.

Ето я. Неговата Уелси. Всичко, което бе останало от нея на тази земя. Като се отпусна на колене пред нея, той се пресегна напред и развърза сатенената панделка. С треперещи ръце отвори кадифената торбичка и я смъкна надолу, като разкри сребърна урна с украса в стил ар деко по четирите страни.

— Откъде я взе? — попита Тор, като прокара показалеца си по блестящия метал.

— Дариъс я държеше в една задна стаичка. Мисля, че е на „Тифани“, от трийсетте години. Фриц я лъсна.

Урната не беше част от тяхната традиция. Не се полагаше прахът да бъде съхраняван.

Редно беше той да бъде разпръснат.

— Красива е. — Той погледна Джон. Младежът беше пребледнял, а устните му бяха здраво стиснати. С бързо и рязко движение той обърса лявото си око. — Готови сме да й устроим церемония за изпращане в Небитието, нали, синко?

Джон кимна.

— Кога? — попита Ви.

— Мисля да е утре вечер. — След като Джон отново кимна, Тор потвърди: — Да, утре.

— Искаш ли да кажа на Фриц да се погрижи? — попита Ви.

— Благодаря, аз ще приготвя всичко. Двамата с Джон ще го направим. — Тор отново насочи вниманието си към прекрасната урна. — С него ще я пуснем да си иде… заедно.

 

 

Застанал до Тор, Джон с мъка се владееше. Трудно беше да се каже кое го разстройваше повече: това, че Уелси беше отново в стаята с тях, или че Тор бе коленичил пред урната, сякаш краката не го държаха.

Изминалите две нощи бяха тежко изпитание за него. Вярно, знаеше, че Уелси вече я няма, но изнасянето на всички вещи от къщата бе направило този факт толкова гръмовен, че сякаш крещеше в главата му.

Дявол да го вземе, тя така и нямаше да разбере, че той беше преминал през преобразяването си, че вече бе добър боец, че се беше обвързал. Ако някога имаше свое дете, тя никога нямаше да го държи в ръцете си, да присъства на първия му рожден ден, да види първите му стъпки, да чуе първите му думи.

Отсъствието й отнемаше нещо и от неговия собствен живот и той изпитваше ужасното чувство, че винаги ще е така.

Докато Тор остана с наведена глава, Джон се приближи до него и постави длан върху масивното му рамо, като си припомни, че колкото и тежко да беше за него, за Тор бе хиляди пъти по-зле. И все пак братът бе показал голяма сила, вземайки разумни решения за всевъзможни вещи, от чифт джинси до тенджерите и тиганите, и свърши всичко това, макар сигурно отвътре да кървеше.

Джон винаги бе изпитвал голяма почит към него, но сега тя беше нараснала още повече.

— Вишъс? — долетя женски глас от коридора.

Джон се извърна рязко. Нима Хекс беше тук?

Тор се прокашля и дръпна кадифената торбичка нагоре.

— Благодаря, Ви… задето си се грижил така добре за нея.

— Ви? Имаш ли минутка? — извика Хекс. — Трябва да… О, по дяволите.

Когато тя спря рязко отвън, сякаш доловила настроението в спалнята, Тор се изправи и кимна на Джон с усмивка, в която се долавяше безкрайно великодушие.

— Върви при своята шелан, синко.

Джон се поколеба, но тогава Ви се приближи към брата, прегърна го и му зашепна нещо приглушено.

Решил да ги остави насаме, Джон отиде в дневната.

Хекс не беше изненадана да го види.

— Съжалявам, не исках да ви прекъсна.

— Няма нищо. — Погледът му се премести към калъфа в ръката й. — Какво е това?

Но вече знаеше какво е… За бога, тя се беше сдобила с…

— Тъкмо това трябва да разберем.

Внезапно обзет от паника, той я огледа внимателно, за да открие признаци за наранявания. Нямаше такива. Тя си беше свършила работата и се бе завърнала невредима.

Джон не бе възнамерявал да го стори, но се хвърли към нея и я прегърна силно, като я притисна към себе си. Тя отвърна на прегръдката му, а той усети калъфа на пушката да се притиска в гърба му и беше… дяволски щастлив, че тя е жива. Толкова щастлив…

По дяволите, беше се просълзил.

— Шшш, Джон, всичко е наред. В безопасност съм, добре съм.

Той потрепери, а тя го притисна към себе си с всичката сила и мощ на тялото си, за да не му позволи да рухне. Обгърна го със същата дълбока любов, която Тор бе изгубил.

Това, че някои имаха късмет, а други не, изглеждаше извънредно жестока лотария.

Когато най-сетне се отдръпна, той избърса лицето си и изписа с жестове.

— Ще дойдеш ли на церемонията по изпращането на Уелси в Небитието?

Отговорът дойде без колебание.

— Непременно.

— Тор каза, че иска двамата да го направим заедно.

— Добре. Това е добре.

В този момент се появиха Вишъс и Тор и едновременно заковаха погледи върху калъфа.

— Ти си невероятна — продума Ви с възхищение.

— Изчакай с ласкателствата, още не съм го отворила. — Тя подаде калъфа на брата. — Заключване чрез пръстов отпечатък. Нужна ми е твоята помощ.

Ви се усмихна зловещо.

— Не съм от тези, дето няма да се притекат на помощ на дама. Да се залавяме.

Двамата отнесоха калъфа с пушката на кухненския плот, а Джон придърпа Тор настрани. Като кимна към покритата с кадифе урна, изписа с ръце:

— Ще ти трябвам ли още тази вечер?

— Не, синко, остани с жена си. Всъщност на мен ми се налага да изляза за малко. — Тор поглади кадифето. — Но първо ще я отнеса в стаята си.

— Да, добре. Страхотно.

Тор го дари със силна и бърза прегръдка и излезе през вратата към тунела.

Откъм кухнята се чу гласът на Хекс:

— Как смяташ да… О, да, така ще стане.

Миризмата на горяща пластмаса накара Джон да се извърне. Ви беше свалил ръкавицата си и бе поставил светещия си показалец върху заключващия механизъм, а нагоре се виеше тъмносив киселинен пушек.

— На моя пръстов отпечатък почти нищо не му се опира — заяви братът.

— Очевидно — промърмори Хекс с ръце, опрени на хълбоците и наведено напред стегнато тяло. — Някога приготвял ли си барбекю с това чудо?

— Само лесърско, но то не става за ядене.

Джон остана на мястото си и ги наблюдаваше от разстояние. Беше истински поразен от тази жена. Кой би сторил нещо толкова опасно? Да влезе в защитеното скривалище на бандата. Да го претърси за пушката. Да се върне и да се държи, сякаш не е направила много повече от това да поръча кафе в „Старбъкс“.

Сякаш усетила погледа чу върху себе си, тя се обърна към него.

Джон се откри емоционално, така че да няма никакви бариери, и й показа всичко, което чувстваше.

— Готово — съобщи Ви, като отдръпна искрящата си ръка и я скри отново в ръкавицата.

Като обърна калъфа към Хекс, братът каза:

— На теб се пада честта да го отвориш.

Хекс пренасочи вниманието си, отвори калъфа, който бе донесла, а изкривеният заключващ механизъм направо се разпадна.

Вътре имаше две пушки, поставени върху черни подложки от кори за яйца, а също и далекобойни мерници.

— Бинго — промълви тя.

Беше успяла, помисли си Джон. Беше готов да заложи лявата си топка, че една от тези пушки щеше да се окаже оръжието, с което бе прострелян Рот.

Тя го бе постигнала, по дяволите.

У него се надигна мощна вълна на гордост, сгря цялото му тяло и разтегна устните му в толкова широка усмивка, че чак бузите го заболяха. Докато седеше вгледан в своята шелан и в критичното за мисията им доказателство, донесено от нея, той бе убеден, че хвърля сенки, толкова силно сияеше.

Беше така невероятно… горд.

— Дяволски обещаващо — рече Ви и затвори калъфа. — В клиниката имам оборудването, което ще ни е нужно, заедно с онзи куршум. Да свършим тази работа.

— Една минута.

Хекс се обърна към Джон. Приближи се до него. Хвана лицето му между дланите си. И когато погледна нагоре към него, той знаеше, че тя разчиташе всичко, което той чувстваше.

Хекс се повдигна на пръсти, притисна устни към неговите и изговори думите, които той не се бе надявал да чуе скоро от нея.

— Обичам те. — Целуна го отново. — Много те обичам, мой хелрен.