Дж. Р. Уорд
Преродена любов (75)

73

Истината бе, че Есен не беше сигурна дали ще отиде в имението, докато не го стори. Също така не беше сигурна как би се чувствала по отношение на Тор… докато не го видя да оглежда тълпата и не разбра, че търси нея. И не отвори напълно сърцето си за него… докато той не потърси контакт с нея и не изгуби контрол върху себе си в мига, щом погледът му срещна нейния.

И преди го беше обичала или поне си мислеше, че е така. Но не се бе отдала докрай на чувството. Най-важното, което пропускаше, беше, че не трябва да смята себе си за недостойна и заслужаваща наказание, а да се възприема като достойна личност, която заслужава да се освободи от трагедията, определяла я толкова дълго.

Пристъпи напред не като прислужница или камериерка, а като горда жена… която щеше да се приближи до своя мъж, да го прегърне и да се свърже с него за колкото дълго им бе отредила Скрайб Върджин.

Само че така и не стигна до него.

Не беше прекосила дори половината фоайе, когато тялото й беше разтресено от някаква сила.

Не разбра какво я завладя — в един миг крачеше към Тор, отзовала се на безмълвната му молба да отиде при него, вървеше към онзи, когото обичаше, а в следващия ярка светлина с неизвестен произход я връхлетя и я накара да се закове на място.

С усилие на волята нареди на тялото си да продължи да се движи към Тор, но по-могъща сила я задържа в хватката си и я понесе. С дръпване, също така неумолимо като гравитацията, тя беше отделена от земята, за да се озове насред светлината. Докато се носеше нагоре, чу Ласитър да крещи и го видя да се втурва напред, като че желаеше да спре заминаването й.

Именно това й вдъхна сили да се съпротивлява на течението. Бореше се яростно и влагаше всичките си сили, но не успяваше да се освободи от онова, което я бе пленило. Колкото и да се опитваше, не успя да спре издигането си.

Долу под нея настъпи хаос, всички се щураха, а Тор с усилие се надигна от пода. Докато я наблюдаваше, лицето му представляваше маска на объркване и неверие, а после започна да подскача, като че се мъчеше да я улови, сякаш тя беше балон, чиято връвчица се е изплъзнала от дланта му. Някой го сграбчи и той изгуби равновесие — Джон. Примейлът се втурна към него. Братята му също.

Последното лице, което видя, не беше на някой от тях, не беше дори на Тормент, а на Ласитър. Ангелът беше до нея, той също се издигаше, светлината поглъщаше и двама им, докато той не изчезна, а също и тя, докато от нея не остана нищо.

Когато Есен дойде в съзнание, тя се намираше насред необятен бял пейзаж, толкова обширен, че нямаше хоризонт. Пред нея имаше врата. Бяла врата с бяла топка, а периферията й искреше, като че от другата страна я очакваше ярка светлина.

Не така беше посрещната първия път, когато умря.

Когато дойде в съзнание преди толкова много години, след като беше забила кинжала в корема си, тя се бе озовала насред различен бял пейзаж — с дървета, храмове и ширнали се ливади, населяван от Избраниците на Скрайб Върджин; място, на което се пресели, без да се съпротивлява, прие съдбата си като неизбежно последствие от действията й на земята.

Това тук обаче не беше Светилището. Това беше преддверието към Небитието.

Какво се беше случило?

Защо тя…

Обяснението мигом изникна в главата й и тя осъзна, че най-накрая беше обърнала гръб на миналото и бе отворила сърцето си, за да приеме онова, което имаше да й предложи животът… И по този начин се беше освободила от своето лично Междувремие, макар дори да не знаеше, че се намира там.

Сега беше извън Междувремието. Беше… свободна.

Но Тормент беше там долу.

Тялото й затрепери, изпълни я ярост, гневът й беше толкова безграничен и всепоглъщащ, че й се прииска да изпълзи през вратата и да си поговори сериозно със Скрайб Върджин или със Създателя на Ласитър, или с който ненормален мръсник отговаряше за съдбите им.

Не бе изминала целия този дълъг път само за да установи на финала, че наградата се състоеше в отдаването на още една жертва.

Направо изпадна в ярост.

Дала пълна свобода на чувствата си, тя се хвърли към вратата и заблъска с юмруци, дращеше с нокти, риташе с крака. Сипеше срамни ругатни и наричаше светите сили с отвратителни имена.

Когато нечии ръце обгърнаха талията й и я задърпаха назад, тя нападна онзи зад гърба си, който и да бе той, като оголи зъби и ги заби в масивната му ръка.

— Дявол да го вземе! Ох!

Негодуващият глас на Ласитър проби обгърналата я пелена от ярост и накара тялото й да застине, докато само гърдите й се вдигаха и спускаха от развълнуваното й дишане.

Проклетите врати бяха напълно непокътнати. Незаинтересувани. Равнодушни.

— Ти, копеле! — кресна. — Ах, ти, копеле!

Ангелът я завъртя към себе си и я разтърси.

— Чуй ме, така не помагаш на никого. Налага се да се успокоиш.

С усилие на волята тя се стегна. И после изведнъж зарида.

— Защо? Защо ни причиняват това?

Той отново я разтърси.

— Чуй ме. Не искам да отваряш тази врата. Просто остани тук. Ще сторя каквото мога, ясно ли е? Нямам кой знае какво влияние, дори май нямам никакво, но ще направя опит. Стой точно тук, където си, и за нищо на света не отваряй проклетото нещо. Направиш ли го, вече ще си в Небитието и аз няма да мога да сторя абсолютно нищо. Разбрахме ли се?

— Какво ще предприемеш?

Ласитър се взря продължително в нея.

— Може би тази вечер най-накрая ще бъда ангел.

— Какво… Не разбирам.

Той протегна ръце и обгърна лицето й с длани.

— Вие двамата направихте толкова много за мен. Дявол да го вземе, по някакъв начин всеки от нас се намираше в своето собствено Междувремие. Така че ще предложа всичко, с което разполагам, за да ви спася. Ще видим дали ще е достатъчно.

Есен притисна дланите му със своите.

— Ласитър…

Той отстъпи назад и кимна към нея.

— Ти стой тук и не възлагай прекалени надежди. Със Създателя не сме в най-прекрасни отношения. Може просто да ме изпепели на място. А в такъв случай, без да се обиждаш, си прекарана.

Ласитър се обърна и се запъти към белотата, а масивното му тяло потъна в нея.

Есен затвори очи, обви тялото си с ръце и се помоли ангелът да извършеше чудо.

Молеше се с цялото си същество.