Дж. Р. Уорд
Преродена любов (38)

36

Най-общо казано, миризмата на човешка кръв далеч не беше така впечатляваща като тази на лесърите или вампирите. Но беше също така лесна за разпознаване и не представляваше нещо, на което си струва да обръщаш кой знае какво внимание.

Когато Хекс прехвърли крак върху своето дукати, тя отново подуши въздуха. Определено беше от човек, идваше от западната страна на „Желязната маска“.

Погледна часовника си и установи, че има малко излишно време преди срещата си. Макар че при нормални обстоятелства дори не би минала покрай нещо, засягащо хората, в светлината на текущите събития на черния пазар, тя слезе от мотора, прибра ключа и се дематериализира в съответната посока.

През последните три месеца в центъра на града се случваха много убийства. Майната им, би казала тя. Ала смъртните случаи, които я интересуваха, не бяха от типа на мърлявите изпълнения на уличните банди, не бяха резултат от нечий превъзбуден показалец на спусъка, нито пък я вълнуваха прегазените от пияни шофьори, избягали от местопрестъплението. Нейният интерес беше насочен към четвъртата основна група убийства — свързаните с наркотици.

Тези, които се отличаваха от обичайните.

Смъртните случаи, които до един бяха окачествени като самоубийства.

Посредници мряха под път и над път, а каква беше вероятността толкова много от тези негодници да са се сдобили едновременно със съвест? Освен, разбира се, ако във водоснабдителната система на Колдуел не бе пусната добавка, повишаваща морала. В който случай Трез щеше да остане безработен — а той не беше.

В полицията бяха озадачени. Новините за това вече се съобщаваха в национален ефир. Политиците бяха развълнувани и бяха на старт-линията, готови да подемат дискусии.

Самата Хекс се бе опитала да поразузнае, ала все се оказваше закъсняла с малко.

От друга страна, тя вече знаеше отговора на много от въпросите, които си задаваха хората. Ключът се криеше в онзи символ на смъртта на Древния език върху пакетчетата. И колкото повече типове гълтаха куршума, толкова повече символи се появяваха. Започнаха да се забелязват дори на опаковките с хероин и екстази, а не само върху кокаина.

Въпросният вампир, който и да беше той, или тя, постепенно завладяваше територия. И след едно динамично лято, в което бе въздействал на човешката утайка да се омете от сцената, беше успял да унищожи цяла демографска група в наркотърговията — останали бяха само пласьорите на дребно по уличните ъгли… и Бенлоиз, маститият доставчик.

След като прие форма зад един паркирал миниван, стана ясно, че се е озовала на мястото точно след като всичко бе приключило. Двама мъже лежаха на асфалта с невиждащи очи, насочени нагоре, а под тях се оформяха локвички. И двамата държаха оръжия в ръцете си и имаха дупки на челата си. Двигателят на колата, с която бяха пристигнали, все още работеше, вратите й зееха отворени и от ауспуха се издигаше пушек.

Но нищо от това не вълнуваше Хекс. Онова, което привлече интереса й, беше мъжкият вампир, който тъкмо се качваше в лъскавия си ягуар, а гарвановочерната му коса проблясваше на светлината на уличните лампи.

Явно точността й бележеше напредък.

Тя бързо прие форма пред колата му и благодарение на факта, че не беше запалил фаровете, успя да огледа добре лицето му на светлината, идваща от таблото.

Виж ти, каза си, когато той рязко вдигна глава. Провлеченият смях, прозвучал от устата на вампира, беше като летните нощи — дълбок, топъл… и опасен като наближаваща гръмотевична буря.

— Самата Хексания.

— Асейл. Добре дошъл в Новия свят.

— Чух, че си тук.

— И аз чух същото за теб. — Тя кимна към телата. — Виждам, че изпълняваш дълга си към обществото.

Вампирът придоби зло изражение, което я впечатли.

— Приписваш ми заслуги, които може и да не са мои.

— Така ли?

— Не можеш да ме убедиш, че те е грижа повече от мен за тези плъхове без опашки.

— Грижа ме е, че стоката ти се намира в моя клуб.

— Клуб? — Той повдигна добре оформените си вежди над ледените си очи. — С хора ли работиш?

— По-скоро, държа ги под контрол.

— И не одобряваш химически вещества?

— Колкото повече са под влиянието им, толкова по-вбесяващи стават.

Настъпи дълга пауза.

— Изглеждаш добре, Хекс. Но винаги е било така.

Замисли се за Джон и как подходи към псевдовампира два месеца по-рано. С Асейл сценарият би бил различен. Джон би се забавлявал много повече с по-стойностен противник, а Асейл беше способен на всичко…

Прониза я болка, когато изведнъж се запита дали хелренът й някога би се бил отново за нея.

Сега нещата между тях стояха различно, при това не в хубавия смисъл. Всички онези обещания от лятото да останат близки бяха избледнели под натиска на нощните им задължения, а кратките им срещи като че ги раздалечаваха още повече.

С настъпването на хладната есен посещенията му бяха по-трудно осъществими и не така чести. Също и не толкова наситени със секс.

— Какво има, Хекс? — попита кротко Асейл. — Надушвам болка.

— Надценяваш носа си… А също и влиянието си, ако си въобразяваш, че можеш да завземеш Колдуел толкова бързо. Опитваш се да заемеш позицията на сериозен предшественик.

— Искаш да кажеш, на шефа ти Ривендж.

— Именно.

— Това означава ли, че би дошла да работиш за мен, когато приключа с разчистването?

— Не и докато си жив.

— А какво ще кажеш, докато ти си жива? — Той придружи казаното с усмивка. — Винаги съм те харесвал, Хекс. Ако някога пожелаеш истинска служба, ела и ме потърси… Аз нямам проблеми с мелезите.

Е, това мило допълнение не събуждаше ли в нея желание да го изрита в зъбите?

— Съжалявам, допада ми там, където съм.

— Не и ако се съди по аромата ти. — Той запали двигателя, а глухото ръмжене даде ясна представа за мощността под капака. — Ще се видим пак.

С небрежно помахване той хлопна вратата и отпраши, без да включва фаровете.

Докато се взираше в оставените от него трупове, тя си каза, че поне сега разполагаше с име, но добрите новини се изчерпваха с това. Асейл беше от мъжете, на които не обръщаш гръб и за миг. Хамелеон без всякаква съвест, той имаше хиляди различни лица — и никой не познаваше истинската му същност.

Например тя не повярва и за секунда, че я намира привлекателна. С този коментар той просто целеше да я изкара от равновесие. И се получи, макар и по друга причина.

Боже, Джон…

Тази гадост помежду тях погубваше и двама им, но те се намираха в пълен застой. Неспособни да оправят нещата или да махнат с ръка.

Пълна каша.

Върна се при мотора си, възседна го, сложи тъмни очила, за да защити очите си, и потегли. Когато се насочи към центъра, покрай нея прелетяха няколко полицейски коли с мигащи светлини и включени сирени, които се движеха бързо, колкото им позволяваха гумите, към мястото, току-що напуснато от нея.

Забавлявайте се, момчета, каза си.

Запита се дали вече имаха протокол за многочислените самоубийства.

Тя самата се насочи към планините на север. Би било по-бързо просто да се дематериализира, но имаше нужда да си проветри главата и нищо не действаше по-добре от това, да вдигнеш сто и трийсет километра на черен път. Студеният вятър прилепяше очилата „Авиатор“ на носа й, рокерското й яке бе като втора кожа върху гърдите, тя форсира двигателя още повече и се прилепи към мотора, стана едно с него.

Докато наближаваше имението на Братството, се чудеше защо се съгласи на срещата. Може би заради изненадата от молбата. А нищо чудно заради надеждата да се натъкне на Джон. Сигурно просто искаше да се измъкне от изтъканата от тъга мъгла, в която живееше.

Но от друга страна, може би предстоящата среща с майка й само би влошила нещата.

Около петнайсет минути по-късно зави и се сблъска с винаги намиращия се на мястото си мис. Намали скоростта, за да не се удари в дърво или сърна, и постепенно изкачи планината, като спираше пред поредицата порти.

Не се налагаше да се бави пред никоя от охранителните камери; очакваха я.

След като премина през последното препятствие и пое по широката алея, водеща към двора, сърцето й се сви. Огромната каменна къща си беше съвсем същата. Но и от къде на къде да се променя? Североизточното крайбрежие можеше да бъде ударено с ядрена бомба и тя пак би оцеляла.

Имението, хлебарките и бисквитите с пълнеж „Туинки“. Само това би останало.

Паркира мотора до каменните стълби, които водеха до входа, но не слезе от него. Огледа арките и масивните гравирани повърхности на вратите, а също и каменните скулптури на гаргойли, в чиято паст бяха монтирани камери. Нямаше изтривалка с надпис „Добре дошли“.

Посланието гласеше „влизаш на собствен риск“.

Бързо поглеждане към часовника й каза онова, което и бездруго знаеше: Джон вече бе излязъл за през нощта, за да се бие в онази част на града, която тя тъкмо напусна…

Хекс завъртя глава наляво.

Усещаше присъствието на майка си навън, в градината зад къщата.

Това бе добре. Не желаеше да влиза вътре. Не желаеше да преминава през фоайето и да си припомня в какво беше облечена или за какво мислеше и мечтаеше по време на церемонията.

Тъпанарски фантазии за предстоящия й живот.

Дематериализира се от другата страна на ограничителния жив плет. Нямаше проблем с ориентирането. Двамата с Джон скитаха навън толкова много през пролетта, провираха се под напъпилите клони на плодните дръвчета, вдъхваха забравения аромат на свежа пръст, притискаха се един към друг, за да се предпазят от студа, който знаеха, че няма да продължи още дълго.

По онова време пред тях имаше толкова много възможности. И от гледна точка на сегашното положение изглеждаше съвсем логично, че цялата топлина на лятото си е отишла, жизненият цикъл на цъфтежа беше завършил. Сега листата бяха опадали, клоните отново бяха оголели, всичко бе повехнало.

Ама че бодра и оптимистична беше, няма що.

Концентрира се върху емоционалната решетка на майка си и тръгна покрай къщата, отмина френските прозорци на билярдната зала и на библиотеката.

Ноуан стоеше на ръба на басейна, а неподвижната й фигура бе осветена от сините отблясъци на водата, която предстоеше да бъде източена.

Виж ти… каза си Хекс. Нещо в жената се беше променило и каквото и да беше то, емоционалната й решетка представляваше нещо напълно различно. Структурата й беше разбъркана, но не в лошия смисъл; по-скоро като къща, подложена на преустройство за разширение. Това представляваше добро начало, позитивна трансформация, която вероятно щеше да отнеме още дълго време.

— Браво на теб, Тор — промърмори Хекс под нос.

Сякаш я беше чула, Ноуан погледна през рамо и в този момент Хекс осъзна, че качулката, която винаги беше вдигната, сега беше свалена. Виждаше се русата коса на майка й, а това, че е пригладена, подсказваше, че е сплетена, но плитката се криеше под робата й.

Хекс зачака емоционалната й решетка да бъде осветена от страх. Продължи да чака още и още…

Мили боже, нещо наистина се беше променило.

— Благодаря, че дойде — заговори Ноуан, докато Хекс се приближаваше.

Гласът й звучеше различно. Малко по-плътно. По-уверено.

Трансформацията беше настъпила в много отношения.

— Благодаря, че ме покани — отговори Хекс.

— Изглеждаш добре.

— Ти също.

Спря пред майка си и огледа начина, по който блещукащите светлинки от басейна танцуваха по съвършеното й лице. И в настъпилата тишина Хекс се намръщи, когато информацията, прииждаща през сетивните й рецептори, започна да запълва картината.

— Животът ти е в пълен застой — отбеляза, като се замисли за иронията в това.

Майка й повдигна вежди.

— Всъщност… Да, така е.

— Интересно. — Хекс погледна към небето. — За мен важи същото.

Взряна в силната и горда жена пред себе си, Ноуан почувства странна връзка с дъщеря си — докато трепкащите светлини от басейна играеха върху мрачното и сурово лице, в оловносивите очи се четеше неудовлетвореност, подобна на нейната.

— Значи, ти и Тор… — подхвърли небрежно Хекс.

Ноуан притисна ръце към лицето си с надеждата да не се изчерви.

— Не знам как да отговоря на този въпрос.

— Може би не трябваше да повдигам темата. Просто… Само за това мислиш.

— Не е точно така.

— Лъжкиня. — Думата не съдържаше обвинение. Нито порицание. Просто отбелязваше факт.

Ноуан се обърна обратно към водата и си напомни, че като половин симпат дъщеря й бе наясно с истината, дори да не изречеше и дума.

— Нямам никакви права над него — промълви, докато наблюдаваше неравната повърхност на басейна. — Никакви права. Но не затова те помолих да дойдеш…

— Кой го казва?

— Моля?

— Кой казва, че той не ти принадлежи?

Ноуан поклати глава.

— Знаеш как стоят нещата.

— Не. Не знам. Ако ти го желаеш и той те желае…

— Не ме желае. Не… напълно. — Ноуан направи жест, като че ли да отметне косата си, макар тя да не беше паднала пред лицето й. Най-скъпа Скрайб Върджин, сърцето й биеше така бързо. — Не мога… Не е редно да говоря за това.

Струваше й се по-безопасно да не обелва и думичка пред никого… Знаеше, че Тормент не би искал да бъде обсъждан.

Потънаха в дълго мълчание.

— Нещата между нас с Джон не вървят.

Ноуан вдигна поглед, а веждите й подскочиха при прямотата на дъщеря й.

— Аз… Чудех се. Мина много време, откакто ти си тръгна от тук, и той не изглежда никак щастлив. Надявах се… на различно развитие. В много аспекти.

Включително и на отношенията между тях двете.

Казаното от Хекс представляваше самата истина. Животът и на двете беше в застой. Не беше точно споразумение, което би допаднало на някого. Тя обаче приветстваше всяко появило се сходство.

— Мисля, че вие с Тор си подхождате — заговори внезапно Хекс и закрачи към ръба на басейна. — Харесва ми мисълта за вас двамата.

Ноуан отново повдигна вежди. И преразгледа решението си да не го обсъждат.

— Наистина ли?

— Той е добър мъж. Стабилен, надежден. Случилото се със семейството му е ужасна трагедия. Джон много се тревожеше за него. Тя е единствената майка, която Джон е познавал. Говоря за Уелси.

— Познаваше ли я?

— Не официално. Тя не беше от типа жени, които биха посещавали мястото, където работех, а бог ми е свидетел, че не бях добре дошла при Братството. Но знаех каква е репутацията й. Беше замесена от кораво тесто… Напълно безкомпромисна. Жена, заслужаваща уважение. Не мисля, че на глимерата се нравеше особено фактът, че не даваше и пет пари за тях. Е, още нещо, което по мое мнение може да бъде добавено в неин плюс.

— Това между тях е било истинска любовна история.

— Да, ако съдя по онова, което съм чувала. Честно казано, изненадана съм, че успява да продължи напред, но се радвам, че го прави. Отразява ти се изключително добре.

Ноуан пое дълбоко въздух и долови аромата на сухи листа.

— Няма избор.

— Моля?

— Не е нещо, което мога да споделя, но е достатъчно да кажа, че ако имаше възможност да избере друг път, какъвто и да било друг път, би го сторил.

— Не разбирам какво имаш предвид. — Когато Ноуан не предложи обяснение, Хекс вдигна рамене. — Щом не искаш да говориш за това, ще го приема.

— Благодаря ти. И се радвам, че дойде.

— Бях изненадана, че поиска да те посетя…

— Провалих се твърде много пъти, че да бъдат преброени. — Когато Хекс видимо се отдръпна, Ноуан кимна. — При пристигането ми тук бях така объркана, безпомощна, макар да говорех езика, изолирана, макар да не бях сама… Искам да си наясно обаче, че истинската причина, поради която дойдох, си ти. И тази вечер е време да ти се извиня.

— За какво?

— Задето те изоставих още с идването ти на този свят.

— Исусе… — Хекс потърка късата си коса, а силното й тяло потръпваше, сякаш й се налагаше да го възпре да не побегне. — Чуй, няма за какво да се извиняваш. Не си молила да бъдеш…

— Ти беше съвсем малка, новородена, без мамен, която да се грижи за теб. Оставих те да се справяш сама в момент, когато не можеше да правиш нещо много повече от това, да плачеш за топлота и ласка. Аз… толкова съжалявам, дъще моя. — Ноуан притисна длан към сърцето си. — Отне ми твърде много време да открия подходящите думи, но знай, че се упражнявах наум с часове. Искам онова, което ще произнеса пред теб, да е правилно казано, защото нищо помежду ни не беше правилно още от първия ден. Все по моя вина. Бях така себична, липсваше ми всякакъв кураж и…

— Престани. — Тонът на Хекс беше напрегнат. — Моля те… Престани.

— Направих грешка, като ти обърнах гръб. Не бях права да чакам толкова дълго. Допуснах толкова много грешки. Но сега… — Тя тропна с крак. — Тази нощ разкривам пред теб всичките си провинения, за да мога да ти разкрия и любовта си, колкото и несъвършена, и нежелана да е тя. Не заслужавам да бъда твоя майка или да те наричам дъщеря, но може би ще успеем да зародим някаква форма… на приятелство. Мога да те разбера, ако не желаеш. Наясно съм, че нямам право да искам нищо от теб. Просто знай, че съм насреща и съзнанието и сърцето ми са отворени да научат коя си ти… и какво представляваш.

Хекс примигна, а после остана смълчана. Като че изреченото бе прозвучало на лоша радиочестота и на нея й се налагаше да разгадае смисъла.

След известно време заговори грубо:

— Аз съм симпат. Знаеш го, нали? Определението „със смесена кръв“ не е от значение, когато в смеската участва кръв от гълтач на грехове.

Ноуан вирна брадичка.

— Ти си достойна жена. Ето коя си. Не ме е грижа за състава на кръвта ти.

— Беше ужасена от мен.

— Бях ужасена от всичко.

— А и ти се налага да виждаш онзи… мъж в моето лице. Всеки път щом ме погледнеш, ти се налага да си припомняш какво ти е сторил.

При тези нейни думи Ноуан преглътна с усилие. В това вероятно имаше известна истина, но беше маловажно. Повече от крайно време беше да обясни това на дъщеря си.

— Ти си достойна жена. Това е всичко, което виждам. Нищо повече… И нищо по-малко.

Хекс примигна отново. Няколко пъти. После мигането й се учести. А после се хвърли напред и Ноуан се озова потънала в силна прегръдка. Не се поколеба и за миг да отвърне на жеста.

Докато притискаше дъщеря си към себе си, си каза, че прошката наистина се изразяваше най-добре чрез докосване. Думите не бяха способни да предадат същото чувство като прегръдката, дошла в момент на агонизираща болка. Плътно притисната до нея бе собствената й кръв, можеше да задържи в обятията си, макар и за малко, жената, на която тъй егоистично бе навредила.

— Моята дъщеря — произнесе с пресекващ глас. — Красивата ми, силна… и достойна дъщеря.

С треперещи ръце тя обгърна тила на Хекс и завъртя главата й на една страна, така че да я облегне на рамото си, като че там лежеше бебе. После започна бавно и нежно да гали късата й коса.

Действително не можеше да твърди, че е благодарна за каквото и да било от стореното й от симпата, но този миг заличаваше цялата болка. Този така важен миг, в който почувства, че кръгът, който водеше началото си от утробата й, най-накрая се беше затворил. Миг, в който две половини, разделени за твърде дълго, най-накрая се събираха.

Когато след доста време Хекс се отдръпна, Ноуан ахна.

— Кървиш! — Протегна ръка към скулата на дъщеря си и избърса червените капки с пръсти. — Ще повикам доктор Джейн.

— Не се тревожи за това. Просто… Да, нищо, за което да се притесняваш. Това е начинът, по който… плача.

Ноуан положи длан върху лицето на дъщеря си и поклати озадачено глава.

— Изобщо не си като мен. — Когато Хекс отклони рязко поглед, тя добави: — Не, това е нещо хубаво. Толкова си силна. Изпълнена с мощ. Харесвам това у теб. Харесвам всичко у теб.

— Не може да го мислиш сериозно.

— Симпатската ти страна… е един вид благословия. — Хекс понечи да спори, но Ноуан я спря. — Дава ти някаква защита срещу… живота. Предоставя ти оръжие.

— Може би.

— Със сигурност дори.

— Знаеш ли? Никога не съм ти била ядосана. Имам предвид, че разбирам защо си сторила онова, което си сторила. Дала си живот на нещо гнусно.

— Никога не говори така пред мен — прекъсна я Ноуан. — Не и когато става дума за теб. Разбрахме ли се?

Хекс се засмя гърлено и вдигна длани в защита.

— Добре, добре.

— Ти си истинско чудо.

— По-скоро проклятие. — Когато Ноуан отвори уста да недоволства, Хекс я изпревари. — Виж, оценявам всичко… това. Наистина го ценя. Имам предвид, че е наистина прекрасно от твоя страна. Но не вярвам в чудеса, а и ти не бива да вярваш. Знаеш ли през какво съм преминала през последните… боже, толкова много години, че не ги помня вече?

Ноуан се намръщи.

— Работила си в света на хората, нали? Струва ми се, че дочух нещо такова.

— Работех като убиец. Плащаше ми се да преследвам жертвите си и да ги унищожавам. Цялата съм покрита с кръв, Ноуан, и трябва да го узнаеш, преди да планираш общото ни розово бъдеще. Отново повтарям, че се радвам, задето ме повика, и със сигурност ти прощавам за всичко, но не съм убедена, че имаш реалистична представа за мен.

Ноуан пъхна длани в ръкавите на робата си.

— Продължаваш ли… да се занимаваш още с това?

— Не за Братството или за предишния ми шеф. Но при настоящата ми работа наложи ли се да си припомня този тип умения, ще го сторя без колебание. Защитавам своето и ако някой се изпречи на пътя ми, ще сторя каквото е нужно. Така действам аз.

Ноуан изучаваше чертите й, суровото й изражение, стегнатото й мускулесто тяло, което по-скоро приличаше на мъжко… и зърна намиращото се зад цялата тази сила — там се криеше ранимостта на Хекс, като че очакваше да бъде отпратена, прогонена, избутана настрани.

— Мисля, че това е добре.

Хекс подскочи на място в буквалния смисъл.

— Какво?

Ноуан отново вирна брадичка.

— Заобиколена съм от мъже, които живеят по същите правила. Защо за теб трябва да е различно само защото си жена? Всъщност истински горда съм с теб. По-добре да атакуваш, отколкото да бъдеш атакувана. Радвам се, че разсъждаваш по този начин.

Хекс пое дъх несигурно.

— Мили… боже… Нямаш представа колко се нуждая да чуя такова нещо в този момент.

— Ще се радвам да го повторя, ако искаш.

— Никога не съм допускала… Както и да е. Радвам се, че си тук. Радвам се, че се обади. Радвам се, че…

Изречението не беше завършено, а Ноуан се усмихна, почувствала лекота в гърдите си.

— Аз също. Може би ако някой път имаш… как го наричат… свободно време, бихме могли да прекараме заедно някой и друг час?

Хекс се усмихна леко.

— Може ли да те попитам нещо?

— Каквото пожелаеш.

— Някога качвала ли си се на мотор?

— Какво е това?

— Ела пред къщата. Ще ти покажа.