Дж. Р. Уорд
Преродена любов (20)

18

Куин никога не го беше бивало да чака. И това, при положение че нещата се развиваха както трябва. Но след като току-що два пъти беше излъгал за местонахождението на Джон Матю, никак не беше доволен.

Застанал в близост до тайната врата под главното стълбище — та да може да изчезне в тунела, ако някой се появеше, — имаше възможно най-добра видимост към фоайето. Което означаваше, че в мига щом се отвори вратата на вестибюла, можа да се наслади на удоволствието да зърне ясно абсолютно най-любимата си двойка на света: Блей и Сакстън.

Трябваше да му е ясно, че с неговия късмет това нямаше да му бъде спестено.

Блей, какъвто си беше джентълмен, задържа вратата отворена, а Сакстън пристъпи вътре, като небрежно хвърли премрежен поглед през рамо.

Боже, този вид размяна на погледи беше по-лоша, отколкото да се награбят публично.

Без съмнение бяха излезли, за да хапнат навън, а после бяха отишли в дома на Сакстън, за да се позабавляват с неща, които им беше трудно да вършат в имението. Пълното усамотение беше трудно постижимо тук.

Блей свати палтото си, а яката на копринената му риза беше разтворена широко и разкриваше следи от ухапване на шията му. И на ключицата.

Само бог знаеше и къде другаде биха могли да бъдат намерени още…

Изведнъж Сакстън каза нещо, което накара Блей да се изчерви, а последвалият леко стеснителен, сдържан смях предизвика у Куин желание да повърне.

Страхотно, сега никаквецът беше станал и комик, а шегите му явно допадаха на Блей.

Фантастично.

Да.

В този момент Сакстън пое нагоре по стълбите. Блей от своя страна реши да заобиколи и…

По дяволите. Куин се завъртя на пети и се втурна към вратата, като ръцете му се опитваха непохватно да освободят ключалката.

— Здравей.

Ръцете на Куин замръзнаха на място. Както и цялото му тяло. И сърцето му… спря.

Този глас. Този мек и плътен тон, който беше чувал през почти целия си живот.

Изправи гръб и изостави идеята за бягство, обърна се и като истински мъж, какъвто беше, се озова лице в лице с бившия си най-добър приятел.

— Здравей. Добре ли прекара вечерта?

Мамка му, щеше му се да можеше да си върне думите обратно. Защо да не беше прекарал добре?

— Да, а ти?

— Да. Добре. Излизахме с Джон. Прибрахме се и се канехме да слезем във фитнеса. Той се преоблича.

Трудно бе да се определи дали фактът, че лъжеше, или бушуващият в гърдите му огън го правеха така бъбрив.

— Без Последно хранене?

— Без.

На заден фон се чуваха ударите на билярдни топки, мелодията на телевизионната игра „Джепарди“. И атомна бомба да беше избухнала, Куин не би забелязал гъбата й в това си състояние.

Боже, очите на Блей бяха толкова сини. И… мили боже, двамата всъщност бяха насаме. Кога за последен път се беше случвало това?

О, да. Точно след като Блей се хвана с братовчед му за първи път.

— Свалил си пиърсингите си — отбеляза Блей.

— Не всичките.

— Защо? Имам предвид… Те бяха част от теб?

— Предполагам, вече не желая да бъда възприеман по този начин.

Блей повдигна вежди, а на Куин му се прииска да направи същото. Очакваше от устата му да излезе нещо друго. Нещо от рода на: „Е, и?“ или „Както и да е“, или „Там, където е важно, още си стоят, не се тревожи“.

Нищо чудно, че в сравнение с него Сакстън изглеждаше привлекателен.

— Ами… — заговори. После прочисти гърло. — Как са нещата между вас?

Второ пътешествие на рижите вежди чак до небесата.

— Добре съм… Ние… Добре сме.

— Чудесно. Ами…

След миг Блей хвърли поглед през рамо към помещението за прислугата. Явно обмисляше отстъпление.

Хей, като тръгваш би ли ми направил услуга? — прииска се на Куин да му каже. — Мисля, че лявата камера на сърцето ми е някъде на пода. Като минаваш, гледай да не я настъпиш. Благодаря.

— Добре ли се чувстваш? — попита тихо Блей.

— Да, ще отида да потренирам с Джон. — Това вече го каза. Дявол да го вземе, същинска влакова катастрофа. — А ти накъде си се запътил?

— Каня се да… взема малко храна за нас със Сакс.

— И вие ли няма да присъствате на Последното хранене? Явно помежду ни има нещо общо. — Някой да извади помпоните и да аплодира отбора. — Ами пожелавам ти приятно прекарване. Искам да кажа, и на двамата при…

В другия край на фоайето вратата на вестибюла се отвори със замах и през нея се появи Джон Матю.

— Кучи син — изсумтя Куин. — Мръсникът най-сетне се върна.

— Мислех, че каза…

— Прикривах и двама ни.

— Не сте били заедно? Почакай, ако бъдеш хванат без него…

— Изборът не беше мой. Повярвай ми.

Куин се втурна към мистър Независимост, а Блей го последва плътно по петите. Джон ги погледна и доволното му изражение мигом се изпари, като че някой го беше сритал в задника с подковани ботуши.

— Трябва да поговорим — процеди Куин.

Джон се озърна, сякаш търсеше бункер, в който да скочи. Е, лош късмет; фоайето беше, общо взето, лишено от мебелировка, а немият тъпак не можеше да скочи чак до трапезарията.

— Куин, канех се да ти пиша…

Куин го сграбчи за тила и го забута с лицето напред към царството на билярда и пуканките. Преминал прага, Джон му се изплъзна и се втурна към бара. Взе бутилка „Джак Даниълс“ и я отвори.

— Мислиш си, че това е някакъв майтап ли? — Куин посочи с пръст сълзата под окото си. — Задължен съм да бъда с теб във всяка секунда на нощта и деня, загубеняко. От четирийсет минути лъжа наляво и надясно заради теб…

— Вярно е. Правеше го.

Гласът на Блей, разнесъл се зад гърба му, беше изненада. При това приятна.

— Отидох да се видя с Хекс. Ясно ли е? В момента тя е най-важното нещо за мен.

Куин вдигна ръка.

— Страхотно. Значи, можеш да си доволен от себе си, когато Ви забие с нож уведомлението за уволнение в гърдите ми. Благодаря.

— Джон, не можеш да гледаш с лека ръка на тези неща. — Блей заобиколи и взе чаша, като че се боеше приятелчето му да не изгълта бутилката на един дъх. — Дай я тук.

Взе бърбъна, сипа си порядъчна доза и…

Изпи я сам.

— Какво? — промърмори, когато другите двама се втренчиха в него. — Ето, вземи си бутилката обратно, ако искаш.

Джон отпи и после се взря в празното пространство. След миг подаде бутилката на Куин.

Куин завъртя очи и изсумтя:

— Поне такъв вид извинение вече бих приел.

Пое бутилката и изведнъж му хрумна от колко отдавна тримата не се бяха събирали заедно. Преди преобразяването им прекарваха всяка вечер след тренировките в стаята на Блей в къщата на родителите му, като убиваха времето с видео игри, бира и разговори за бъдещето.

А сега, когато най-сетне всеки получи каквото желаеше, всички поемаха в различни посоки.

Джон беше прав. Сега като подобаващо обвързан, разбира се, фокусът му беше насочен другаде. А Блей си прекарваше върховно с мъжката проститутка Сакстън.

Единствен Куин скърбеше за добрите стари времена.

— Дявол да го вземе — промърмори към Джон. — Нека просто забравим…

— Не — намеси се Блей. — Не става така. Престани с глупостите, Джон. Позволи му да те придружава. Не ме е грижа дали ще бъдеш с Хекс, или не. Дължиш му го.

Куин спря да диша и съсредоточи цялото си внимание върху мъжа, някога негов най-добър приятел, но никога любовник… и върху щастливата развръзка, каквато никога нямаше да го огрее.

След всичко случило се помежду им и след гадостите накрая, които бяха наистина знаменити, Блей продължаваше да го подкрепя.

— Обичам те — изрече Куин в настъпилата тишина.

Джон вдигна ръце и изписа със знаци:

— И аз те обичам, човече. И наистина ужасно съжалявам. Нещата между мен и Хекс…

Дрън-дрън-дрън. Как ли се изписваше това на езика на глухонемите?

Куин не възприемаше и дума. Докато Джон продължаваше ли, продължаваше да обяснява ситуацията си, Куин се изкушаваше да го прекъсне и да повтори думите си, но вече обърнат към този, на когото ги беше казал. Само че не можеше да избие от ума си образа как Блей влезе заедно със Сакс и как се беше изчервил.

Струваше му много да се обърне към Джон и да процеди:

— Да намерим някакво решение, става ли? Просто ми позволи да те следвам. Няма да гледам. Обещавам.

Джон пишеше нещо с пръсти. Куин кимаше. После Блей тръгна да си ходи, като направи една крачка назад, а после втора и трета.

Още разговори. Блей говореше.

И после се обърна и излезе от помещението. За да вземе храна. И да се качи при Сакстън.

Тихото подсвиркване разтърси Куин и го накара да се съсредоточи върху казваното от Джон.

— Да. Разбира се.

Джон се намръщи.

— Искаш да лепна на челото ти фиш за неправилно паркиране ли?

— Моля?

— Съжалявам, имах чувството, че не следиш разговора. Явно съм бил прав.

Куин вдигна рамене.

— Погледни на нещата така. Вече нямам желание да те мъмря.

— О, добре. Но Блей е прав. Друг път няма да правя така.

— Благодаря, приятелю.

— Питие?

— Да. Добра идея. Чудесна. — Той заобиколи бара. — Мисля да си взема своя собствена бутилка.