Дж. Р. Уорд
Преродена любов (79)

Епилог

На следващата вечер Тормент се обърна настрани в леглото и видя Есен да лежи до него сред чаршафите. Тялото й беше топло и изпълнено с желание, бедрата й се разтвориха за него, сърцевината й го посрещна, докато той потъваше все по-дълбоко в нея.

Бяха заспали заедно, изпаднали в оня покой, който намираш, когато пътуването е приключило и домът ти най-сетне се е появил на хоризонта.

— Дай да те целуна, жено моя — промълви той в тъмното.

Тя му поднесе устните си, той остави тялото си да го ръководи и освобождаването не беше като земетръс, а по-скоро като вълна, облекчаваща напрежението, а не предизвикваща хаотична експлозия от звезди. Докато продължаваше да се движи в плавен ритъм и да прави любов със своята Есен, той се убеждаваше, че тя е истинска — че и двамата са истински.

Когато свърши, той накара с мисълта си една лампа на нощното шкафче да светне и погали контурите на лицето й с връхчетата на пръстите си. Начинът, по който тя му се усмихна, го накара безрезервно да повярва в благонамерения Създател.

Те щяха да се обвържат, каза си той. Той щеше да добави името й, онова, което сам й бе дал, точно под онова на Уелси. И тя щеше да е негова шелан за всичкото време, което им оставаше заедно.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — прошепна.

Тя се усмихна отново.

— Да, моля.

— Ей сега се връщам.

— Почакай, искам да дойда с теб. Още не знам какво искам.

— Тогава заедно ще слезем долу.

Отне им време да станат окончателно от леглото, да си облекат пижами и да прекосят коридора със статуите към стълбището.

Есен се спря на горната площадка, сякаш припомнила си предишната нощ и като че уплашена да не бъде засмукана отново към Небитието.

Тор кимна разбиращо и я грабна на ръце.

— Аз ще те нося.

Тя се взря в лицето му, положи длан на бузата му и не беше нужно да казва нищо. Той знаеше точно какво си мисли.

— И аз не мога да повярвам, че Ласитър ни спаси — каза.

— Не искам той да страда.

— И аз не искам. Беше много свестен. Истински… ангел, както се оказа.

Тор започна да слиза внимателно по стълбите, защото тя беше ценен товар. Долу спря за момент да погледне изображението на ябълковото дърво на пода. Бе изгубил две жени в подножието му, а сега носеше едната от тях над него, благодарение на един ангел, който по неведом начин бе сътворил чудо.

Щеше да му липсва този непрокопсаник, много щеше да му липсва. И щеше да му е вечно благодарен за…

Звънецът на входната врата звънна — ясно и отчетливо.

Намръщен, Тор хвърли поглед към големия часовник до вратата към стаичката на иконома. Два часът следобед? Кой можеше да е, по дяволите…

Звънът се разнесе отново.

Тор прекоси мозаечния под, готов да повика братята, ако се наложи, после погледна към монитора…

— Да му се не види!

— Кой е?

Тор пусна Есен долу, освободи заключващия механизъм към вестибюла и избута любимата си зад гърба си, в случай че проникне дневна светлина.

Ласитър влезе с маниера на собственик на имението, напълно възвърнал нехайната си походка, усмивката му беше широка и палава както винаги, а косата му с черни и руси кичури — посипана с пресни снежинки.

Тор и Есен стояха пред него със зяпнали уста, а той размаха пред тях два огромни плика от „Макдоналдс“.

— Донесох биг мак за трима ни — заяви щастливо. — Знам, че ги обичате.

— Ама как… — За всеки случай Тор притисна по-здраво жена си. Както вървяха нещата напоследък, всичко можеше да се случи. — Какво правиш тук?

— Днес е щастливият ти ден, негоднико. — Ангелът се завъртя леко, при което пиърсингите му проблеснаха. — Оказа се, че тримата сме били изпитвани и аз също съм минал теста. В мига, в който се застъпих за вас двамата, бях освободен. И като поразсъждавах за кратко, реших, че предпочитам да съм на земята и да върша добри дела, отколкото да вися в облаците. Защото вече пуснах нещата в ход, а се оказа, че това със състраданието ми седи добре. Пък и в Рая няма сериали.

— Което го отличава от Ада — изтъкна сухо Тор.

— Много си прав. — Ангелът поклати висококалоричния си товар. — Е, какво ще кажете? Взел съм и пържени картофки. Само сладолед не донесох. Не знаех колко време ще ме държите пред вратата, та можеше да се разтопи.

Тор погледна Есен. После и двамата впериха очи в ангела.

Като един се приближиха и го прегърнаха, а не щеш ли, и той им отвърна.

— Много съм доволен, че се получи между вас двамата — прошепна той с цялата си сериозност.

— Благодаря ти — отвърна му Тор. — Задължен съм ти… По дяволите, дължа ти всичко.

— Повечето работа сам си я свърши.

— С изключение на последното — припомни Есен. — То беше твое дело, Ласитър.

— Абе кой ти брои. Нали сме приятели.

И тримата поеха към трапезарията. Когато седнаха в единия край на дългата маса, а Ласитър се зае да раздава сандвичите, Тор нямаше как да не се разсмее. Ето че отново бяха заедно със своя ангел след всички премеждия.

— Много по-хубаво е, отколкото в онази пещера, а? — подхвърли Ласитър, докато подаваше пържените картофки.

Тор погледна Есен, сякаш не можеше да повярва колко дълъг път са изминали.

— Да, наистина… Далеч, далеч по-хубаво е.

— Плюс, че тук има кабелна телевизия.

Ласитър намигна на двамата, а Тор и Есен се усмихнаха.

— Има, ангеле. Когато и да поискаш дистанционното, твое е, да знаеш.

Ласитър се разсмя шумно.

— Дявол го взел, наистина си ми много благодарен.

Вгледан в Есен, Тор кимна.

— И още как. Вечно благодарен.

След тези думи целуна жена си. А после захапа своя биг мак.