Дж. Р. Уорд
Преродена любов (59)

57

В другия край на Колдуел, в района с кланиците, Тор извади двата си черни кинжала и се подготви за нападение. Зи и Фюри се намираха само на една пресечка от него, но нямаше причина да ги вика. При това не защото отново го бяха прихванали налудничави мисли.

Двамата лесъри пред него криволичеха твърде много; просто се тътреха, като че нямат какво по-добро да вършат от това, да изтъркат подметките си.

Обществото от лесъри набираше твърде много новобранци, каза си той. Ровеха се дълбоко в морето от социопати. И после, веднъж щом бъдеха приети, кучите синове не получаваха достатъчна тренировка и обучение.

В джоба му телефонът завибрира, когато се получи съобщение, но той не му обърна внимание и се затича. Снежната покривка заглушаваше звука от стъпките му и благодарение на студения вятър, духащ срещу него, миризмата му нямаше да го издаде — не че тези глупаци, тъй или иначе, биха забелязали нещо.

В последния миг обаче нещо им подсказа за присъствието му и те се завъртяха. Не би могъл да моли за по-добра реакция.

Заби остриетата си право в шиите на нещастниците, преряза сънните им артерии и им отвори по една втора уста под брадичките. Те вдигнаха ръце, а той се стрелна в пространството помежду им, готов да ги съпроводи до земята, ако бе необходимо…

О, но не. Нещастниците вече коленичеха.

Подсвирна през зъби, за да сигнализира на останалите и извади телефона си, за да повика Бъч да разчисти.

Замръзна на място. Полученото съобщение беше от доктор Джейн.

Искам те у дома незабавно.

— Есен…? — Братята се появиха иззад ъгъла, а той вдигна поглед. — Трябва да изчезвам.

Фюри се намръщи.

— Какво е станало?

— Не знам.

Мигом се дематериализира и се отправи на север. Дали се беше наранила? Може би се бе случило, докато е работела в клиниката? Или… Дявол да го вземе. Ами ако са били навън с Хекс и някой я е нападнал?

Прие форма обратно на стълбите пред имението и едва не строши вратите на вестибюла. Добре, че Фриц спести необходимостта да викат майстор, като отвори бързо вътрешната врата.

Прелетя като светкавица покрай иконома. Беше повече от сигурен, че мъжът му говореше нещо, но не беше в състояние да проведе този или някакъв друг разговор. Достигна до скритата врата и се втурна презглава в подземния тунел.

Първият намек какво точно не е наред дойде, когато влетя в офиса.

Изгуби контрол над тялото си. Сигналите, подавани от мозъка му, бяха прекъснати от външна намеса, която изглеждаше съвършено нелогична — кожените му панталони се издуха от внезапна ерекция, а единственото, ангажиращо съзнанието му, беше натрапчивата мисъл да открие Есен и…

— О, по дяволите… не… — Думите му бяха прекъснати от писък, долетял от помещение в другия край на коридора. Остър и ужасяващ, викът принадлежеше на жена, изпитваща огромно страдание.

Тялото му реагира мигом, потръпна, завладяно от остра потребност. Трябваше да се добере до Есен. Ако не й предоставеше услугите си, тя щеше да прекара следващите десет или дванайсет часа в ада. Имаше нужда от мъж — от него, — който да бъде в нея, да се погрижи за нея.

Тор се втурна към стъклената врата с протегнати ръце, готови да изтласкат прозрачната чуплива бариера помежду им.

Спря се в мига щом я отвори.

Какви ги вършеше, по дяволите? Какви ги вършеше?

В коридора проехтя нов писък и той се почувства отмалял, когато вълната от сексуален инстинкт почти го повали на колене. Разсъжденията му отново бяха заглушени, мисловните му процеси секнаха и в главата му имаше само едно — да обладае Есен и да облекчи мъките й.

Но щом хормоните се успокоиха, мозъкът му отново се намеси.

— Не — кресна. — И дума не може да става.

Оттласна се от вратата и се запрепъва назад, докато не се удари в бюрото; тогава го сграбчи, за да устои на следващия пристъп.

Пред погледа му преминаха образи на Уелси в периода й на нужда, онзи, по време на който заченаха своето бебе, кризите й бяха незатихващи и мъчителни, както и поривите на неговото тяло. Неговата Уелси изпитваше такава болка, ужасяваща болка…

Прибра се у дома точно преди изгрева, беше гладен и уморен и си представяше как ще се наслади на хубаво ядене и някоя тъпотия по телевизията, преди да заспят, притиснати един до друг… но в мига щом влезе през гаража, почувства същата реакция, с каквато се бореше в момента — завладяваща необходимост за секс.

Само едно нещо предизвикваше такъв отклик.

Шест месеца по-рано Уелси го бе накарала да обещае в името на свещения им съюз, че следващия път, когато изпаднеше в период на нужда, той няма да й дава медикаменти. Боже, какъв скандал си спретнаха. Той не желаеше да я изгуби на родилното ложе; също както много други обвързани мъже, предпочиташе да останат бездетни до края на дългия си живот, отколкото да се лиши от нея.

— Ами твоите битки? — кресна му тя. — Ти се подлагаш на не по-малка опасност от родилното ложе всяка нощ.

Не можеше да си спомни какво отговори на това. Без съмнение постарал се бе да я успокои, но не се получи.

— Ако нещо се случи с теб — заяви му тя, — аз също няма да имам нищо. Нима мислиш, че не изживявам този кошмар всяка нощ?

Какво й отговори той? Мамка му, не знаеше. Но се представяше съвсем ясно лицето й, когато тя го погледна в очите тогава.

— Искам бебе, Тор. Искам част от мен и теб в едно. Искам причина да продължа да живея, ако теб те няма, защото именно това ще се наложи да правя. Ще се наложи да продължа да живея.

Никой от двама им не допускаше, че накрая всъщност той ще е този, който ще остане. Че не бебето ще е причината за смъртта й. Че всичко онова, заради което спориха в онази нощ, представляваше само дребни грижи.

Но в живота се случва именно така. В мига щом влезе в къщата, пожела да се обади на Хавърс, дори отиде до телефона. Но както обикновено ставаше, в крайна сметка не можа да й откаже.

И вместо след периода й на нужда да последва кървене, както беше обичайно, тя се оказа бременна. Нямаше думи, с които да бъде описана радостта й.

Следващият писък беше толкова силен, че беше цяло чудо как стъклото на вратата не се счупи.

Джейн влетя в офиса.

— Тор! Чуй ме, имам нужда от твоята помощ.

Пръстите му се вкопчиха в ръба на бюрото, за да се задържи на място, и той започна да клати глава като обезумял.

— Няма да го направя. Няма да й предоставя услугите си. Няма начин. Няма да го направя. Няма да го направя.

Дърдореше. Дявол да го вземе, не спираше да дърдори. Дори не различаваше изречените думи, когато започна да повдига бюрото и да го блъска в земята отново и отново, докато на пода не беше съборено нещо тежко и твърдо.

Някъде в подсъзнанието му се зароди неясната мисъл колко бе иронично, че губи контрол върху себе си точно в същото помещение.

Именно тук научи за смъртта на Уелси.

Джейн вдигна ръце.

— Не, почакай. Нужна ми е помощта ти, но не в този смисъл.

Нова вълна го накара да изскърца със зъби и му се наложи да се свие надве, ругаейки.

— Тя ми поръча да не ти се обаждам.

Тогава защо беше тук? О, по дяволите, подтикът…

— Тогава защо ми изпрати съобщението?

— Не иска да приеме медикаменти.

Тор поклати глава. Само че този път това се дължеше на опит да подобри слуха си.

— Какво?

— Отказва медикаментите. Не мога да я убедя, а не знаех към кого друг да се обърна. Не можах да се свържа с Хекс, а тя няма други близки. Наистина страда.

— Дай й ги, със или без нейното желание.

— Тя е по-силна от мен. Дори не мога да я върна обратно в леглото без битка. Но не там е работата. От етична гледна точка не мога да предоставям помощ на някого, ако не ми позволява. Може би ще успееш да поговориш с нея?

В този момент очите му се фокусираха върху жената пред него. Бялата й престилка беше разкъсана и един от реверите висеше като парче бяла кожа. Очевидно беше пострадала.

Тор се замисли отново за Уелси в нейния период на нужда. Когато слезе долу в стаята им, мястото изглеждаше, сякаш е било претършувано. Нощната масичка и всичко върху нея беше съборено и строшено. Радиочасовникът се валяше на пода. Възглавниците бяха избутани, а чаршафите разкъсани.

Откри жена си от другата страна на леглото, свита на кълбо и изпаднала в пълна агония. Беше гола, а кожата й беше почервеняла и покрита с пот, въпреки че беше студено.

Никога нямаше да забрави начина, по който го гледаше с очи, пълни със сълзи, и го умоляваше за нещо, което той можеше да й даде.

Тор я бе взел, напълно облечен.

— Тор? Тор?

— Постави ли другите мъже под карантина? — промърмори той.

— Да. Дори се наложи да отпратя Мани. Той…

— Да. — Вероятно викаше Пейн да се прибере от бойното поле. Или това, или работеше усилено с ръка. Ако мъж бъдеше изложен на въздействието на жена в нужда, запазваше перманентна ерекция за известно време, дори да напуснеше района.

— Също така уведомих Елена. Тя заяви, че се налага да остане настрана. Предполагам, че понякога цикълът на една жена може да повлияе на околните. А тук май никой не желае да забременява.

Тор постави ръце на кръста си, сведе глава и се помъчи да събере мислите си. Каза си, че не е някакво животно, което да обладае Есен върху болничното легло, на което е настанена. Не беше…

По дяволите, как му се искаше да вярва на тази своя решителност. Но какво си мислеше тя, за бога? Защо не приемаше проклетите лекарства?

Може би това беше някаква маневра от нейна страна. За да го принуди да й служи. Възможно ли беше да е така пресметлива?

Последвалият писък беше истински сърцераздирателен… и му дойде в повече. Нареди си да се обърне към килера и да се върне обратно през тунела. Само че не можеше да остави доктор Джейн просто така. Тя със сигурност щеше да направи нов опит да помогне на Есен и отново щеше да пострада.

Погледна към лечителката.

— Да отидем заедно и не ме е грижа дали е съгласна, или не. Ще я освободиш от тези мъки, дори ако се наложи да я държа притисната към пода.

Тор пое няколко глътки въздух за кураж, като подръпваше кожените си панталони.

Джейн му говореше, като без съмнение разясняваше всички етични страни на ситуацията, но той не я чуваше.

Изминаването на коридора като че отне цяла вечност. С всяка крачка нуждите на организма му се засилваха и го превръщаха в бомба, изтъкана от инстинкти. Когато достигна до вратата на помещението за възстановяване, в което се намираше тя, вече се беше превил надве и се държеше между краката, въпреки присъствието на доктор Джейн. Членът му пулсираше, а тазът му беше напрегнат.

Отвори вратата.

По дяволите.

Костите му почти се пречупиха на две, когато част от него се устреми напред, а другата се опитваше да го задържи, като стискаше касата на вратата.

Есен лежеше по корем на леглото с едното коляно, притиснато към гърдите, а другият крак беше протегнат под странен ъгъл. Чаршафът се беше усукал около кръста й и беше подгизнал от пот, косата й представляваше заплетена купчина, покриваща гърба й. Около устата й имаше петна от кръв — вероятно беше хапала устните си.

— Тормент… — прозвуча деформираният й глас. — Не… Върви си.

Той се спусна към леглото и изпречи лицето си пред нейното.

— Време е това да бъде спряно.

— Върви… си… — Кървясалите й очи срещнаха неговите, но без да се фокусират, а по хубавото й лице се стичаха сълзи. Хормоните бяха придали на кожата й прасковен оттенък, като че беше стара ръчно оцветена фотография. — Върви…

Стонът, прекъснал думите й, прерасна в нов писък.

— Донеси лекарствата — излая той на лечителката.

— Няма да ги приеме.

— Донеси ги! Ти може и да се нуждаеш от съгласието й, но на мен със сигурност не ми е нужно.

— Първо говори с нея.

— Не! — изкрещя Есен.

В този момент настъпи пълен хаос, всички крещяха едновременно, докато не дойде ред на следващия пристъп, който накара Тор и Есен отново да млъкнат, обзети от напрежение.

Появата на Ласитър се случи в един кратък миг между утихването на поредната криза и началото на нова доза разправии. Ангелът пристъпи към леглото и протегна длан.

Есен мигом се успокои, очите й престанаха да са така изцъклени, а крайниците й се отпуснаха. Облекчението на Тор, сякаш изобщо можеше да изпита такова, се изчерпваше с това, че поне болките й малко са утихнали. Той продължаваше да е в плен на потребността, но поне тя не се мъчеше.

— Какво направи с нея? — попита доктор Джейн.

— Това е само транс. И няма да продължи дълго.

Наистина впечатляващо. Вампирите притежаваха по-силно съзнание от хората и фактът, че ангелът успяваше да изтръгне от нея подобна реакция, като се имаше предвид състоянието й, даваше да се разбере, че има в запас специални фокуси.

Очите на Ласитър потърсиха тези на Тор.

— Сигурен ли си?

— За какво? — тросна се той. Дявол да го вземе, беше на ръба да изгуби разсъдъка си в цялата тази история.

— Че не искаш да й служиш.

Тор се изсмя ледено.

— Не е на дневен ред.

С цел да докаже, че е напълно сериозен, той се спусна надясно, където чакаше поднос със спринцовки, очевидно преназначени за Есен. Сграбчи две, заби ги в бедрата си и се инжектира със съдържанието им.

Зазвучаха крясъци, но не продължиха дълго. Какъвто и да беше коктейлът, ефектът му беше мигновен и го повали на пода. Последното, което видя, преди да изгуби съзнание, беше замъгленият поглед на Есен, проследил го как се свлича долу.