Дж. Р. Уорд
Преродена любов (14)

12

Когато Хекс влезе в „Желязната маска“, се почувства сякаш се върна назад във времето. В продължение на години работеше в клубове като този — следеше действията на съмнителните хора, отваряше си очите за неприятности… Подобни на малката интрига, която се заформяше наблизо.

Точно пред нея двама мъже заеха бойни позиции като два бизона, само дето не риеха в земята с новите си ботуши марка „Ню Рок“. Встрани от тях едно момиче с коса на черни и бели кичури, брокат по деколтето и идиотски тоалет, включващ презрамки от черна кожа с катарами, изглеждаше ужасно доволна от себе си.

На Хекс й се искаше да я перне по главата и да я разкара по дяволите дори само заради изражението й.

Истинският проблем обаче не идваше от гърдестата тъпачка, а от двете парчета месо, които се канеха да се нахвърлят един върху друг. Нямаше чак такова голямо значение какво щяха да причинят на носовете и челюстите си; важни бяха останалите двеста души, които, в общи линии, спазваха приличие. Хвърчащи във всички посоки мъжки тела биха могли да повалят бог знае колко от страничните наблюдатели, а кой имаше нужда от такова нещо?

Тя тъкмо се канеше да се намеси, когато си напомни, че сега това не влизаше в задълженията й. Вече не отговаряше за тези загубеняци, за тяхното либидо, за ревността им, за наркотиците, които продаваха и употребяваха, за сексуалните им подвизи или…

И бездруго Трез вече бе тук, за да се погрижи за ситуацията.

Хората от тълпата приемаха мавъра като един от тях, просто по-едър и по-агресивен. Тя обаче знаеше как стоят нещата в действителност. Сянката беше по-опасен, отколкото всеки от вида Хомо сапиенс можеше да си представи. Ако желаеше, можеше да им откъсне главите за времетраенето на едно примигване… после да метне телата им на огъня, да ги залива със сос в продължение на някой и друг час и накрая да ги хапне на вечеря с кочан царевица и пържени картофи.

Сенките обезвреждаха враговете си по свой уникален начин.

Някой да има нужда от хапчета срещу киселини?

С появата на масивното тяло на Трез динамиката на сцената мигом се промени. Евтината малоумница само го погледна и явно мигом забрави имената на мъжете, които беше въвлякла в разправията. Междувременно двамата пияни клоуни поохладиха страстите си и отстъпиха назад, преосмисляйки ситуацията.

Добър план — намираха се на една секунда от мига, в който някой щеше да ги принуди да го направят със сила.

Погледът на Трез срещна за секунда този на Хекс, после той се съсредоточи върху тримата герои пред себе си. Жената се пробва да му се сложи, като го гледаше похотливо и пъчеше гърди, но ефектът беше като от пържола пред вегетарианец. Трез изпита леко отвращение.

Заради глъчката и музиката Хекс хващаше само по някоя откъслечна дума от време на време, но можеше да предположи какво се говори: Не се дръжте като загубеняци. Разберете се навън. Това е първо и последно предупреждение, преди да бъдете изхвърлени.

В крайна сметка на Трез му се наложи да се откачи от досадницата с физическа сила — някак беше успяла да се увеси на ръката му.

Отърси се от нея с жест в смисъл „Я не се занасяй“ и пристъпи към Хекс.

— Здравей.

Разбира се, навличаше си подобни главоболия заради тази негова сексапилна полуусмивка. А и плътният му глас никак не помагаше. Нито пък телосложението му.

— Здравей. — Нямаше как да не му се усмихне в отговор. — Пак ли ядове с жени?

— Непрестанни. — Той се озърна. — Къде е твоят мъж?

— Няма го.

— О! — Пауза. — Ти как си?

— Не знам, Трез. Не знам защо съм тук. Просто…

Той положи тежката си ръка на раменете й и я придърпа към себе си. Боже, ароматът му беше съвсем същият, комбинация от парфюма му „Гучи“ и нещо, което си беше само негово.

— Хайде, девойче — промърмори. — Ела в офиса ми.

— Не ме наричай „девойче“.

— Добре. Какво ще кажеш за Бръшлян^[1]?

Тя плъзна ръка около талията му, опря глава в гърдите му и двамата се запътиха към офиса.

— Харесваш ли топките си, където са?

— Да. Но не ми харесва видът ти. Предпочитам те борбена и разярена.

— Аз също, Трез. Аз също…

— Та съгласихме ли се за Бръшлян? Или да избера нещо по-обидно? Ще те наричам и „маце“, ако трябва.

В задната част на клуба, в съседство със съблекалнята, където „танцьорките“ се преобличаха в цивилните си дрехи, вратата на офиса на Трез беше като на хладилна камера за месо. Вътре имаше черен кожен диван, голямо метално бюро и оловен сандък, прикрепен към пода. Това беше всичко. Е, като се изключеха ордерите с поръчки, квитанциите, телефонните секретари, лаптопите…

Имаше чувството, че са минали милион години, откакто не е идвала тук.

— Предполагам, че Ай Ем още не е дошъл — отбеляза тя и кимна към безпорядъка на бюрото. Братът на Трез никога не би търпял подобно нещо.

— Готви в „Сал“ до полунощ.

— Значи, няма промяна в графика.

— Стига нещо да не го наруши…

Двамата се настаниха, той на подобното на трон кресло, а тя на дивана. Хекс почувства болка в гърдите.

— Говори с мен — настоя той, а мургавото му лице беше сериозно.

Тя опря глава на ръката си, прехвърли крак с глезен върху коляното и започна да подръпва връзката на ботуша си.

— Ами ако ти кажа, че искам обратно старата си служба?

С периферното си зрение зърна как той леко се напрегна.

— Мислех, че сега се биеш с братята.

— И аз така си мислех.

— Може би Рот не се чувства много комфортно с жена на бойното поле?

— По-скоро Джон. — Трез изруга, а тя въздъхна тежко. — И тъй като съм негова шелан, става каквото той каже.

— Наистина ли те е погледнал в очите и е казал…

— О, стори повече от това. — Когато във въздуха се разнесе заплашително ръмжене, тя махна с ръка. — Не, нищо, свързано с насилие. Просто разправиите никак не бяха приятни.

Трез се облегна. Забарабани с пръсти по камарата документи пред себе си. Взираше се в нея.

— Разбира се, че можеш да се върнеш. Познаваш ме. Не съм обвързан с никакви вампирски възгледи за благоприличие, а нашето общество е матриархално, така че никога не съм разбирал женомразството, характерно за Древните закони. Тревожа се обаче за теб и Джон.

— Ще се справим някак. — Как ли? Нямаше представа. Но не се канеше да подхранва страха си, че може и да не успеят, като го изрази гласно. — Просто не мога да стоя в онази къща, без да правя нищо, а и в този момент дори не желая някой от тях да ми се мярка пред погледа. По дяволите, Трез, трябваше да съобразя, че официалното обвързване е лоша идея. Не съм създадена за такива неща.

— Не мисля, че проблемът е у теб. Макар че мотивите му са ми ясни. Ако нещо се случи с Ай Ем, бих полудял, така че идеята да се бием рамо до рамо не би била добра.

— Въпреки това го правите.

— Защото сме глупаци. А и не излизаме всяка нощ да търсим врага. Вършим канцеларска работа, която ни държи заети и влизаме в сблъсък само когато нещо ни се изпречи на пътя. — Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото и хвърли към нея връзка ключове. — В края на коридора има един последен свободен офис. Ако онзи детектив от отдел „Убийства“ отново се появи заради Криси и мъртвия й приятел, ще трябва да измислим нещо. А междувременно ще те върна на старата ти длъжност. Моментът е подходящ. Ще ми дойде добре малко помощ да организирам охранителите. Но ти заявявам сериозно, не се обвързваме дългосрочно. Можеш да напуснеш, когато пожелаеш.

— Благодаря, Трез.

Двамата впериха погледи един в друг над бюрото.

— Всичко ще бъде наред — произнесе сянката.

— Сигурен ли си в това?

— Напълно.

 

 

На около пресечка и половина от „Желязната маска“ Кор стоеше пред едно ателие за татуировки, а червените, жълтите и сините отблясъци от неоновия надпис дразнеха очите му и опъваха нервите му.

Троу и Зайфър бяха влезли вътре преди около десет минути.

Но не за да татуират мастило върху кожата си.

В името на всичко свято, Кор би предпочел войниците му да се намират другаде, на мисия за нещо различно. Но за съжаление, с потребността от кръв не можеше да се спори и се налагаше те да открият добър източник за такава. При затруднението, в което бяха изпаднали, човешки жени също вършеха работа, но кръвта им не беше достатъчно силна, а това означаваше, че се налага да издирват жертви почти толкова често, колкото и храна.

Намираха се тук едва от седмица и той вече успяваше да долови нежелания ефект върху плътта си. В Древната страна разполагаха с подходящи вампирски жени, на които плащаха за услугата. Засега тук не се радваха на такъв лукс и той се боеше, че ще мине известно време, преди това да се уреди.

Макар че ако станеше крал, проблемът щеше да е решен.

Докато чакаше, местеше тежестта си от крак на крак, а коженото му манто проскърцваше приглушено. Прибрана в ножницата си, но готова да бъде вкарана в употреба, косата на гърба му беше също така нетърпелива като него.

Понякога можеше да се закълне, че тя му говори. От време на време по улицата, на която стоеше, минаваше по някой човек — крачещ забързано самотник; жена, забавила се в опит да си запали цигара на вятъра, или пък групичка купонджии. Какъвто и да беше вариантът, очите му ги проследяваха, като че бяха плячка, той отбелязваше начина, по който се движеха телата им и къде биха могли да крият оръжия, преценяваше колко скока биха му трябвали, за да препречи пътя им.

И през цялото това време косата му шепнеше и го тласкаше към действие.

Някога, по времето на Блъдлетър, хората бяха по-малко на брой и не така силни, подходящи както за мишени, така и за източник на храна. Именно заради това тази раса безопашати плъхове пазеше толкова много митове за вампири. Сега обаче гризачите бяха завладели земята и се превръщаха в заплаха.

Жалко, че не можеше да се заеме с Колдуел, както подобаваше. Да го отнеме не само от великия сляп крал и Братството, но и от Хомо сапиенс.

Косата му беше в готовност; за това нямаше спор. Гъделичкаше го по гърба и го умоляваше да я използва с глас, по-чувствен от всичко, което ушите му някога бяха чували от жена.

Троу излезе от ателието. Кучешките зъби на Кор мигом се уголемиха, а членът му се втвърди, но не защото се интересуваше от секс, а защото така реагираше тялото му.

— Зайфър ще е готов с тях до секунди — обяви вторият в командването.

— Добре.

Наблизо се отвори метална врата и двамата веднага бръкнаха в дългите си кожени палта за оръжията. Но се оказа Зайфър… заедно с три дами, всички до една толкова привлекателни, колкото купчина боклук до чинията с вечеря.

Само че в момента не бяха в положение да подбират. А и всяка разполагаше с основното, което се искаше за случая — шия.

Докато се приближаваше, Зайфър се усмихваше широко, като внимаваше да не показва кучешките си зъби, и произнесе с типичния си провлечен маниер:

— Това са Карла, Бет и Линда…

— Линдзи — изписка намиращата се в далечния край.

— Линдзи — поправи се той и я придърпа към себе си. — Момичета, вече познавате приятеля ми, а това е моят шеф.

Войникът не си направи труда да каже името си. Защо да се хаби? Независимо от незадоволителното представяне, те изглеждаха развълнувани. Карла, Бет и Лин… както и да продължаваше името й, се усмихваха на Троу и безпогрешно подаваха зелена светлина… докато не погледнаха към Кор.

Макар да беше скрит до голяма степен в сенките, дежурното осветление над вратата, от която се появиха, се задейства от движението и те очевидно не харесаха видяното. Две от тях забиха погледи в земята. Третата беше заета да си играе с коженото яке на Зайфър.

Инстинктивното им отхвърляне не беше невиждана реакция. В действителност нямаше жена, която някога да го бе поглеждала с одобрение или възхищение.

За щастие, него не го беше грижа.

Преди мълчанието да стане твърде неловко, Зайфър се обади:

— Както и да е, тези прекрасни дами са на път за работното си място…

— В „Желязната маска“ — обади се Лин-някоя си.

— Но се съгласиха да се срещнат с нас в три часа.

— Когато приключваме — обясни една от тях.

Трите момичета се закикотиха вбесяващо, а Кор не проявяваше повече интерес към тях, отколкото те към него. Амбициите му бяха много по-възвишени от вкусовете на Зайфър. Сексът, също като поемането на кръв, представляваше създаваща неудобство биологична нужда, а той беше твърде умен, че да се поддаде на разни романтични щуротии.

За някой с неговата настройка кастрацията се явяваше по-лесно, по-малко болезнено и трайно решение.

— Значи, си уговорихме среща — заяви Зайфър на жената.

Онази, която вече почти се беше напъхала под дрехите му, прошепна нещо и той сведе глава, за да я чуе по-добре. Смръщи вежди и не беше трудно да се разбере съдържанието на изреченото, а жената никак не изглеждаше недоволна от отговора.

Измърка.

Но пък разгонените улични котки правеха точно това, помисли си Кор.

— Уговорено е — рече вампирът и хвърли поглед към Троу. — Обещах да се погрижим добре и за трите дами.

— Имам всичко, което ни е нужно.

— Чудесно. Добре. — Той шляпна едната по дупето, а после и втората. Онази, която се опитваше да се вмъкне под дрехите му, целуна страстно.

Последва още кикотене. Още престорено свенливи погледи, които не се дължаха единствено на факта, че са проститутки, на които щеше да бъде платено.

Докато си тръгваха, всяка от жените хвърли поглед назад към Кор, а по израженията им личеше, че го приемаха като зараза, на която скоро ще бъдат изложени. Той се зачуди на коя ли щеше да излезе късметът, когато го обсъдеха насаме, защото беше сигурен, че ще получи една от тях, така както беше сигурен, че дните са дълги, а нощите винаги прекалено кратки.

В такива ситуации просто цената се вдигаше повече.

— Прекрасни примери за добродетелност — отбеляза сухо Кор, останал насаме с войниците си.

Зайфър вдигна рамене.

— Каквито са, такива. Ще свършат работа.

— Полагам сериозни усилия да открия подходящи жени — отговори Троу. — Никак не е лесно обаче.

— Може би трябва да се постараеш повече. — Кор вдигна поглед към небето. — Сега да се захващаме за работа. Губим време.