Дж. Р. Уорд
Преродена любов (39)

37

Тор се върна в края на нощта с два мръсни кинжала, без муниции и с натъртване на десния прасец, което го караше да куца отвратително.

Проклет автомобилен крик. Но пък, от друга страна, разплатата с този конкретен лесър си беше истинска веселба. Нищо не подобряваше настроението така, както да минеш на шмиргел лицето на врага.

В това отношение асфалтът му беше добър приятел.

Нощта беше изпълнена с тежки битки за всички им, а освен това бе и доста дълга. Часовете отлетяха бързо и въпреки че вонеше като развалено месо заради цялата тази черна кръв и щеше да се наложи новите му кожени панталони да бъдат зашити от едната страна, той пак се чувстваше по-добре, отколкото когато тръгна.

Битки и чукане, както казваше Рейдж. Това бяха двата най-добри начина да оправиш настроението си.

Жалко само, че по-доброто му настроение не означаваше, че нещо в ситуацията се е променило. Когато се прибра у дома, го очакваше същата гадост.

Мина през вестибюла и се захвана с ритуала по разоръжаването, като разкопча ножницата на гърдите си, тази на раменете и кобурите с пистолетите. Ароматът на току-що сготвено агнешко с розмарин изпълваше фоайето и бърз поглед към трапезарията му даде да разбере, че догените бяха подредили всичко, както си му е редът. Среброто лъщеше и кристалът проблясваше, а обитателите на къщата вече бяха започнали да се събират за Последното хранене.

Ноуан не беше сред тях, както обикновено се случваше.

Тръгна нагоре по стълбите, без да е способен да продължи да пренебрегва възбудата си, която ставаше все по-твърда с всяка крачка. Но не можеше да се каже, че ерекцията го правеше точно щастлив.

Знаеш не по-зле от мен колко много още не си направил.

Когато стигна до вратата на стаята си, стисна бравата и затвори очи. После отвори рязко и викна:

— Ноуан?

Работният й ден трябваше да е свършил преди час. Фриц беше настоял да приключва малко по-рано, за да има време да се приготви за Последното хранене, нещо, срещу което тя се възпротиви в началото, но напоследък като че се възползваше от тази възможност, защото джакузито винаги беше мокро, когато той се прибираше от бойното поле.

Надяваше се да не се натъкне на нея, докато е във ваната. Искаше да си вземе душ, а не знаеше как да се справи със ситуацията, ако и двамата се окажеха голи в банята.

Знаеш не по-зле от мен…

— Млък! — Остави оръжията, съблече тениската си и започна да събува ботушите си. — Ноуан? Тук ли си?

Намръщи се и надникна в банята, където не откри никого. Във въздуха не се носеше аромат. От ваната не се оттичаше вода. Нямаше използвани кърпи.

Странно.

Объркан, той излезе обратно в коридора, спусна се надолу по главното стълбище и влетя през скритата врата. Докато вървеше през подземния тунел, се запита дали тя не е в басейна.

Надяваше се да не е. Докато членът му се молеше да е точно там.

За бога, вече нямаше представа какво изобщо си мисли.

Само че… тя не се носеше по повърхността на водата нито гола, нито облечена. Не я откри и в пералното помещение. Нямаше я в залата с тежестите, съблекалнята или салона, където да зарежда с кърпи. Не подреждаше прани операционни дрехи на рафтовете в медицинския център.

Просто я нямаше тук.

Връщането му обратно до имението отне половината време, което му беше нужно да стигне до тренировъчния център, и когато пристигна в кухнята, откри единствено догени.

Наостри сетивата си и установи… че тя не се намираше никъде в имението.

Обзелата го паника накара главата му да забучи… Не, почакай, това не беше ли шум от… мотор?

В глухото ръмжене нямаше никаква логика. Освен ако Хекс не се беше появила по някаква причина, което би означавало добри новини за Джон.

Ноуан беше отвън, пред къщата. В същия този момент.

Проследявайки кръвта си във вените й, той претича през фоайето, изстреля се през вестибюла и… се закова на място на най-горното стъпало пред входа.

Хекс беше възседнала своето дукати, а облеченото й в черна кожа тяло се сливаше идеално с мотора. А точно зад нея… Ноуан се возеше зад нея. Качулката й беше свалена, косата й бе напълно разбъркана, а на лицето й грееше усмивка, сияйна като слънцето.

Когато го видя, изражението й се промени, някак се напрегна.

— Здравей — викна той, чувствайки, че пулсът му започва да се нормализира.

Усети, че зад гърба му някой друг също излезе от вестибюла. Джон.

Хекс вдигна поглед към хелрена си и кимна, но не угаси мотора. После хвърли поглед през рамо и попита:

— Добре ли си там отзад, мамо?

— Да, съвсем добре. — Ноуан слезе несръчно от мотора, а робата се спусна по краката й, сякаш доволна, че се е приключило с возенето. — Ще се видим утре вечер.

— Да. Ще те взема в три.

— Чудесно.

Двете жени си размениха усмивки с такава непринуденост, че Тор за малко не се просълзи. Бяха постигнали някаква близост помежду си… И ако той не можеше да получи обратно Уелси и сина си… да, би желал поне Ноуан да открие истинското си семейство.

Явно беше направена крачка във вярната посока.

Ноуан се изкачи по стълбите, а Джон се размина с нея и се запъти към мотора. Тор искаше да я попита къде са ходили, какво са правили, какво са си казали, но си напомни, че независимо от случващото се между тях нямаше право да задава такива въпроси.

Което отново му даваше да разбере колко много неща липсваха във връзката им.

— Забавлява ли се? — попита я, като направи крачка назад и задържа вратата отворена за нея.

— Да. — Тя повдигна ръба на робата си и изкуцука във вестибюла. — Хекс ме повози на мотоциклета си… Или се казва „мотор“?

— И двете думи стават. — Макар че Тор би използвал по-скоро понятия като „смъртоносен капан“ и „донор на органи“. — Другия път обаче си сложи каска.

— Каска? Като за езда ли?

— Не точно. Говорим за нещо по-стабилно от кадифе с връзка под брадичката. Ще ти набавя една.

— О, благодаря ти. — Тя приглади разрошените си кичури руса коса. — Беше толкова… стимулиращо. Все едно летиш. В началото се боях, но тя потегли бавно. А после наистина започна да ми харесва. Движехме се ужасно бързо.

Стомахът на Тор се сви на топка.

И за първи път установи, че му се искаше тя да се страхува. Това дукати не представляваше нищо повече от двигател с прикрепена към него седалка. Едно отскачане от нея и нежната й кожа щеше да се превърне в червено петно на пътя.

— Да… Това е чудесно. — Наум започна да й чете лекция за безопасност, която се въртеше около законите на кинетичната енергия и медицински термини като „хематом“ и „ампутация“.

— Готова ли си за ядене?

— Умирам от глад. След толкова много свеж въздух…

В далечина чу изреваването на потеглящ мотор, а после Джон влезе в къщата с вид на мъртвец.

Той се втурна право към билярдната зала и Тор залагаше десет към едно, че не търси фъстъци. Но днес нямаше да говорят. Джон даде ясно да се разбере това в началото на нощта.

— Хайде — подкани я Тор. — Да вървим да седнем.

Обичайната врява около масата притихна, когато влязоха, но той беше твърде съсредоточен върху жената пред себе си, че да го е грижа. Това, че бе излязла навън, в света, възседнала мотора на Хекс… караше я да изглежда различна.

Онази Ноуан, която той познаваше, не би предприела нещо подобно.

И по дяволите… По някаква причина тялото му се възбуди при мисълта за нея, облечена в други дрехи, различни от тази нейна роба, възседнала мотора, с коса, освободена от ограничението на плитката и развята назад в нощта.

Как ли би изглеждала в джинси? От онези с хубавата кройка… От онзи тип, които прилепват към задните части на жената и карат мъжа да желае да язди нещо различно от мотор.

Изведнъж си я представи гола, опряна на стената, краката й бяха разтворени, а косата разпусната, ръцете й прикриваха гърдите. Като добро момче той беше на колене, а устата му беше притисната към женствеността й, а езикът му ближеше онова място, което беше изследвал толкова подробно с пръстите си. Засмукваше я. Чувстваше я притисната към лицето си…

Изръмжаването, откъснало се от устата му, беше достатъчно силно, че да проехти в притихналото помещение. Достатъчно шумно, че да накара Ноуан да обърне към него смаяното си лице. И да го накара да се чувства като загубеняк.

За да замаже нещата, той се зае да отмества стола й с прекомерно внимание. Като че правеше мозъчна операция.

Докато Ноуан се настаняваше, до носа му достигна ароматът на собствената й възбуда и на него почти му се наложи да се стисне за гърлото, та да не допусне ново изръмжаване.

Настани се на собственото си място, а еректиралият му член се оказа притиснат зад ципа му и това беше просто идеално. Може би притокът на кръв щеше да бъде прекъснат и проклетникът щеше да спадне… Само че според теорията за поставяне на пръстен около пениса по-вероятно би било да се случи тъкмо обратното.

Фантастично.

Той взе сложно сгънатата си салфетка, тръсна я, за да я разгъне и…

Всички гледаха към него и Ноуан. Братята. Жените им. И дори догените, които тъкмо се канеха да започнат да сервират.

— Какво? — промърмори, докато разстилаше тъканта върху скута си.

И в този момент осъзна, че той не си беше облякъл риза. А Ноуан не беше вдигнала качулката си.

Трудно бе да се прецени кой се радваше на повече внимание. Вероятно тя, защото повечето от присъстващите не я бяха виждали с открито лице.

Преди да се усети, горната му устна се изкриви и уголемените му кучешки зъби изскочиха, а погледът му срещна този на всеки от мъжете около масата, придружен с тихо и озлобено съскане. Въпреки факта, че те бяха щастливо обвързани. И му бяха братя. А той нямаше никакво право да брани територия.

Много чифтове вежди подскочиха. Някои от присъстващите поискаха нова чаша от онова, което пиеха. Някой започна да подсвирква небрежно.

Ноуан бързо постави качулката на мястото й, а в стаята се разнесоха припрени разговори на тема времето и спорта.

Тор потърка слепоочията си. Нямаше как да знае кое бе предизвикало главоболието му. Изборът беше толкова голям.

В крайна сметка храненето завърши без повече инциденти. Но от друга страна, освен ако не беше започнал бой с храна или не бе избухнал пожар в кухнята, трудно можеше да си представи достойна конкуренция на изпълнението му пред братята.

Когато приключиха, двамата с Ноуан бързо напуснаха трапезарията, но както се оказа, не по една и съща причина.

— Трябва да отида на работа — заговори тя, когато стигнаха до стълбището. — Нямаше ме през цялата нощ.

— Можеш да наваксаш през следващата нощ.

— Не би било редно.

Усети, че е на ръба да й заяви как вместо това трябва да отидат в леглото, но осъзна, че през последните няколко месеца Ноуан прекарваше времето си само с него. Да, естествено, че работеше, но го правеше сама, а по време на хранене винаги мълчеше.

А когато се намираха на горния етаж, или се отдаваха на сексуални занимания, или спяха. Така че в действителност тя не общуваше дори с него.

— Къде ходихте двете с Хекс?

— Навсякъде. До реката. В града.

Той затвори очи за кратко, щом чу частта с „града“. И в следващия миг се зачуди защо никога не я водеше никъде. Когато не беше дежурен, прекарваше времето си в спортната зала или четеше в леглото и я чакаше да приключи със задълженията си. Никога не му бе хрумвало да правят нещо заедно навън.

Така е, защото я криеш възможно най-старателно, отбеляза вътрешният му глас.

Както и да е. Тя и без това винаги работеше…

— Хей, я почакай, защо не си вземеш някоя свободна вечер? — предложи той, намръщен заради направената равносметка. По дяволите, какви ги вършеше този иконом, да експлоатира така жена му…

— О, имам свободни вечери, но не ги използвам. Не обичам да седя просто така.

Тор потърка веждата си с палец.

— Ако ме извиниш — промълви тя, — ще сляза в тренировъчния център, за да се захвана със задълженията си.

— Кога приключваш?

— Вероятно около четири следобед.

— Добре.

Когато тя се обърна, той я задържа за ръката.

— Виж, ако влизаш в съблекалнята в дневните часове, преди това винаги чукай на вратата, става ли?

Последното, от което се нуждаеха, беше да се наслади на гледката на някой разсъблечен брат.

— О, разбира се. Винаги го правя.

Тя зави зад ъгъла, а той я наблюдаваше как се отдалечава. Въпреки накуцването й от нея се излъчваше вродено достойнство, към което той изведнъж почувства, че не е показал нужното уважение.

— Имаме уговорка, нали помниш?

Хвърли поглед надясно и поклати глава към Ласитър.

— Не съм в настроение.

— Толкова по-зле за теб. Хайде, всичко съм подготвил.

— Виж, не се обиждай, но в момента не съм приятна компания.

— Кога ли изобщо си бил?

— Наистина не…

— Дрън-дрън. Млъкни и се стегни.

Ангелът го хвана за ръката и го дръпна, а Тор се отказа да спори и се остави да бъде завлечен нагоре по стълбите и по коридора със статуите, след което излязоха от другия му край. Отминаха неговата стая, стаите на момчетата и апартамента на Зи, Бела и Нала. Озоваха се пред входа на кинозалата.

Тор се закова на място.

— Ако пак се каниш да ми устроиш филмов маратон на „Плажове“, ще те ритам по задника, докато не можеш повече да сядаш на него.

— О, чу й се само. Опитваш се да се правиш на забавен.

— Говоря сериозно. Ако у теб има капчица състрадание, ще ме оставиш да си отида в леглото…

— Имам „М&М“ с фъстъци.

— Не са ми по вкуса.

— Стафиди в шоколад.

— Гадост.

— Бира „Сам Адамс“.

Тор присви очи.

— Студена ли е?

— Направо ледена.

Тор скръсти ръце пред гърдите си и си нареди да не се цупи като петгодишен.

— Искам карамел в шоколад.

— Имам. Също и пуканки.

Тор изруга, отвори вратата с един замах и слезе в приглушено осветената червена пещера. Ангелът се беше погрижил за всичко: меки и удобни кресла, достатъчно бира в кофа с лед на пода, жълта кутия със смущаващо калорични бонбони и проклетите пуканки.

Седнаха един до друг и вдигнаха подложките за краката.

— Кажи ми, че няма да гледаме еротичен филм от петдесетте годиш — изсумтя Тор.

— Няма. Пуканки? — предложи ангелът, като стартира филма и му подаде купата. — С допълнително масло… От хубавото в пластмасовите кутийки, а не онази гадост от истинско мляко.

— Сега не.

На екрана тръгнаха надписите, придружени с музикална интродукция. И после се появиха двама старци, седнали на диван. Разговаряха.

Тор отпи от бирата си.

— Какво е това, по дяволите?

— „Когато Хари срещна Сали“.

Тор свали гърлото на бутилката от устата си.

— Какво?

— Тихо. След това ще гледаме епизод от „Съдружници по неволя“. После „Истински романс“ — стария, а не онази тъпотия с Уорън Бийти. „Принцесата булка“…

Тор натисна бутона до себе си и изправи креслото.

— Добре. Пожелавам ти приятно забавление…

Ласитър натисна паузата и стовари тежката си ръка на рамото на другия мъж.

— Сядай обратно. Гледай и се учи.

— На какво? Колко много мразя романтични комедии ли? Какво ще кажеш просто да го приемем за факт и да ме пуснеш да си вървя?

— Ще имаш нужда от това?

— За новата ми кариера на лигльо ли?

— Трябва да си припомниш как да бъдеш романтичен.

Тор поклати глава.

— Не. Няма да стане.

Докато излизаше с номера „само през трупа ми“, Ласитър само клатеше глава.

— Трябва да си припомниш. Възможно е, приятел.

— Защо да трябва…

— В ступор си, Тор. И ако ти имаш време да се мотаеш, Уелси не може да се похвали с подобен лукс.

Тор замълча. Облегна се. Започна да бели етикета на бирата си.

— Не мога да го направя. Не мога да се преструвам, че се чувствам… по този начин.

— По същия начин, по който не можеш да правиш секс с Ноуан ли? Още колко дълго планираш да продължаваш така?

— Докато ти не изчезнеш. Докато Уелси не бъде освободена и ти не си отидеш.

— И как ти действа всичко това? Хареса ли ти сънят ти днес?

— Филмите няма да помогнат — заяви Тор след малко.

— А иначе какво ще правиш? Ще мастурбираш в стаята си, докато Ноуан се върне от работа, а после ще го правиш до нея? О, нека позная… Може би ще крачиш безцелно. Защото не е нещо, което да си правил преди. — Ласитър тикна купата, която държеше, в лицето на Тор. — Какво ще ти струва да поседиш тук с мен? Млъквай и си яж твоя дял от пуканките, загубеняко.

Тор прие по-малкото зло, защото знаеше, че в противен случай съвсем ще му се стъжни.

Един час и трийсет и шест минути по-късно му се наложи да прочисти гърло, когато Мег Райън заяви на Били Кристъл, че го мрази, насред новогодишното парти.

— Не слагай всички яйца в една кошница — отсече Ласитър и се изправи. — Това е отговорът на всички проблеми.

Минута по-късно на екрана се появи младият Брус Уилис, а Тор отправи благодарствена молитва.

— Това е много по-добро. Обаче ще ни трябва още бира.

— Налице е.

Кашонче бира по-късно, вече бяха приключили с две серии от „Съдружници по неволя“, включително коледната серия, където в последната сцена снимачният екип пее заедно с актьорите.

Което не го накара отново да прочисти гърло. Наистина. Не го направи.

После се помъчиха да изгледат „Истински романс“. Поне докато Ласитър не се смили над двама им и не натисна бутона за бързо превъртане.

— Според момичетата този бил най-добрият — измърмори ангелът и отново натисна бутона, а някой започна да бъбри на бързи обороти. — Може би този беше грешка.

— Амин.

Добре, филмът за принцесата не беше пълен боклук и на места дори беше забавен. И, да… страхотно се получи, че накрая двамата се събраха. Освен това му допадна Коломбо в ролята на дядото, но не виждаше как това би превърнало него в Казанова.

Ласитър му хвърли един поглед.

— Още не сме приключили.

— Просто продължавай да ме поиш с бира.

— Само кажи и ще получиш следващата.

Ангелът му подаде нова бутилка и изчезна в контролната кабина, за да смени диска. Когато се върна обратно долу, където седяха, на екрана се появи…

Тор се наведе напред на креслото си.

— Какво е това, по дяволите?

Масивното тяло на Ласитър застана на пътя на прожектора, а лицето и гръдният му кош бяха покрити от нечий огромен бюст.

— „Креватни приключения“. Истинска класика.

— Това е порно!

— Да бе…

— Добре, няма да ти правя компания за този.

Все още прав, ангелът вдигна рамене.

— Просто исках да се уверя, че си наясно какво пропускаш.

От колоните зазвучаха стонове, докато гърдите… проклетите гърди изглеждаха, сякаш шляпат Ласитър по мутрата…

Тор прикри ужасено очи.

— Не! Няма да го направя!

Ласитър спря филма и звуците изчезнаха. Тор бързо погледна между пръстите си, за да се увери, че ангелът милостиво е натиснал „стоп“, а не „пауза“.

— Просто се опитвам да достигна до теб. — Ласитър седна и отвори бутилка бира. Имаше уморен вид. — Такава гадост е да си ангел… Трудно е да влияеш. Преди никога не съм имал проблем със свободната воля, но по дяволите, ще ми се просто да бях очарователната Джийни^[1] и да можех да те пратя, където ти е мястото. — Тор потрепна, а ангелът измърмори. — Няма страшно. Все някак ще се справим…

— Всъщност потрепнах, защото си те представих в розови одежди за харем.

— Хей, задникът ми е прекрасен. Никак няма да изглеждам зле.

Те продължиха да пият бира още известно време, докато на екрана не се появи логото на „Сони“.

— Някога влюбвал ли си се? — попита Тор.

— Веднъж. А след това никога повече.

— Какво стана? — Ангелът не отговори и Тор го погледна. — О, значи, е нещо нормално да се ровиш в моите дела, но аз не мога да ти върна жеста?

Ласитър вдигна рамене. Отвори нова бира.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Няма как да знам, освен ако не ми кажеш.

— Струва ми се, че трябва да пробваме с още един епизод на „Съдружници по неволя“.

Тор издиша дълго и бавно и му се наложи да се съгласи. Не беше чак толкова зле заедно да гледат филми, да обсъждат диалога, да пият бира и да се тъпчат с боклуци. Всъщност не можеше да си припомни последния път, когато просто си беше прекарвал… приятно.

Естествено, трябва да е било с Уелси. Винаги, когато имаше свободно време, го прекарваше с нея.

Боже, колко ли дни бяха пропилели, седнали безгрижно пред телевизора, загледани в повторения, глуповати филми и монотонни новинарски предавания. Държаха се за ръце или тя лежеше на гърдите му, а той си играеше с косата й.

Толкова изгубено време, помисли си Тор. Но тогава онези минути и часове му се струваха истинска благословия.

Още едно нещо, за което да скърби.

— Какво ще кажеш за някой от по-късните филми на Уилис? — попита рязко.

— „Умирай трудно“?

— Ти го нагласи, а аз ще включа машината за пуканки.

— Дадено.

Двамата се изправиха и се насочиха към задната част, Тор към отделението за бонбони и напитки, а Ласитър към контролното помещение, но в следващия миг Тор го спря.

— Благодаря ти.

Ангелът го потупа по рамото и отвърна:

— Просто си върша работата.

Тор проследи с поглед как ангелът сведе русо-черната си глава, за да премине през ниската врата.

По дяволите свободната воля, Ласитър беше прав. Колкото до него и Ноуан…

Беше му трудно да мисли за следващата крачка. В началото, когато започна всичко между тях, му костваше голямо усилие да забрави за чувствата си, да приеме кръвта й и да й предложи своята, както и да направи всички останали неща.

А сега трябваше да отиде и по-далеч?

Ако позволеше това да се случи, следващият етап би накарал всичко дотук да изглежда като разходка в парка.