Дж. Р. Уорд
Преродена любов (74)

72

Когато Тор излезе в тъмния като рог коридор пред стаята си, той получи една бърза прегръдка от ангела и се загледа след него, докато се отдалечаваше към осветения балкон на втория етаж.

По дяволите, дишането му звучеше гръмко в ушите му. Също и биенето на сърцето му. Странно, но точно така се бе чувствал и преди церемонията по обвързването им с Уелси. Физиологичната реакция беше същата, което само доказваше, че тялото винаги реагира по еднакъв начин на стреса и надбъбречната жлеза се задейства безотказно, независимо дали поводът е хубав, или лош.

След миг продължи по коридора към централното стълбище и му беше приятно да усеща символите на братята си по себе си. Когато се обвързваш, пристъпваш към събитието сам. Приближаваш се към спътницата си със сърце в гърлото и любов в очите и не ти трябва никой друг и нищо друго, защото си съсредоточен изцяло върху нея.

Ала когато изпълняваш церемонията по изпращане в Небитието, нужно ти е присъствието на братята ти възможно най-близо до теб. Тежестта, която усещаше на пръстите, на врата, около кръста си, в калъфите на гърдите си — тя щеше да му помогне да остане прав. Особено когато дойдеше болката.

Щом стигна до площадката пред стълбите, усети подът под краката му да се надига и равновесието му да се нарушава точно когато най-много имаше нужда да е стабилен.

Под него фоайето бе драпирано в бяла коприна, спускаща се от тавана до самия под, така че всички колони, аплици и архитектурни елементи бяха скрити. Лампите в цялото имение бяха угасени и единствената светлина идваше от масивни бели свещи и от огъня в камините.

Всички членове на домакинството се бяха наредили покрай стените — жените, догените, гостите, всички облечени в бяло според традицията. Братството бе оформило права линия встрани от центъра, начело с Фюри, който щеше да води церемонията, после Джон, който щеше да участва в нея, а до него Рот. Следваха Ви, Зейдист, Бъч и Рейдж в края.

Уелси бе в средата на всичко това в красивата си сребърна урна върху малка масичка, драпирана с коприна.

Толкова много бяло, каза си той. Сякаш снегът се бе промъкнал отвън и се стелеше въпреки топлината.

В това имаше смисъл — ярките цветове бяха за бракосъчетанията. За церемонията на забвението бе точно обратното — едноцветната палитра символизираше и ярката светлина, в която щяха да се потопят мъртвите, и намерението на събралите се един ден да се присъединят към покойниците в това свято място.

Тор слезе на първото стъпало, после на второто, на третото…

Докато слизаше, гледаше извърнатите нагоре лица. Това бяха неговите близки. Бяха такива и за Уелси. Това бе общността, с която той щеше да продължи напред и която тя бе напуснала.

Дори в голямата си тъга нямаше как да не се чувства благословен. Толкова много приятели бяха с него, дори Ривендж, който вече бе част от кръга им.

Ала Есен не беше сред тях, или поне той не я виждаше.

Вече слязъл долу, застана пред урната с ръце, скръстени пред себе си, и сведена глава. Джон се присъедини към него и зае същата поза, макар че беше много блед и сякаш не можеше да укроти ръцете си.

Тор го докосна по рамото.

— Спокойно, синко. Двамата ще намерим сили да минем през това.

И мигом треперенето престана, а младежът кимна, донякъде намерил покой.

В следващите мигове в съзнанието на Тор се мярна мисълта колко удивително е толкова голямо множество да бъде тъй тихо. Чуваше се единствено пукането на дървата в камините от двете страни на фоайето.

Вляво Фюри прочисти гърло и се наведе над масичка, застлана с бяла коприна. С грациозно движение на ръцете вдигна покривалото и отдолу се показа грамадна сребърна купа, пълна със сол, сребърна кана с вода и древна книга.

Той взе книгата, разтвори я и се обърна към всички им на Древния език.

— В тази нощ отбелязваме кончината на Уелесандра, шелан на Тормент, син на Харм от Братството на черния кинжал; кръвна дъщеря на Реликс; майка осиновителка на воина Терър, син на Дариъс. В тази нощ отбелязваме и кончината на неродения Тормент, син на Тормент, син на Харм от Братството на черните кинжали; кръвен син на обичаната покойна Уелесандра, брат на воина Терър, син на Дариъс.

Фюри обърна страницата и плътният пергамент тихо прошумоля.

— Според традицията, с надежда, че това ще бъде в угода на Майката на расата и ще донесе утеха на опечаленото семейство, призовавам всички присъстващи тук да се помолят с мен за благополучното отправяне на починалите в Небитието…

Докато Фюри изричаше словата, останалите ги повтаряха след него и мъжките и женските гласове се смесваха, смисълът се губеше за Тор и той чуваше единствено звученето на слетия тържествен хор.

Погледна към Джон. Той мигаше постоянно, но успяваше да сдържи сълзите си, държеше се като достоен мъж.

Тор сведе очи към урната и даде воля на съзнанието си да превърти картините с различни образи от съвместния им живот. Възпоминанията му приключиха с последното, което бе сторил за нея, преди да бъде убита — сложи вериги на гумите на джипа й. За да се движи по-лесно през снега.

Ето че сега и той започна да мига.

От този миг нататък церемонията премина като в мъгла, повтаряше думите, когато го подканяха, а през останалото време стоеше мълчалив. Установи, че е доволен, задето го бе отлагал толкова дълго. Едва ли би могъл да мине през това в някой друг момент.

И тогава погледна към Ласитър. Ангелът светеше от глава до пети, а златните му пиърсинги улавяха околната светлина и я усилваха десетократно. По някаква причина изглеждаше нещастен — веждите му бяха сключени, сякаш пресмяташе нещо наум и получаваше сбор, който не му се нравеше…

— Сега приканвам Братството да поднесе съболезнования на опечалените, като започнем с Негово Величество Рот, син на Рот.

Тор реши, че само така му се струва, и отново погледна към братята. Фюри отстъпи назад от масичката и Рот бе отведен дискретно до нея от Ви, така че да застане над купата със сол. Като вдигна ръкава на робата си, кралят извади от ножницата един от черните си кинжали и прекара острието по кожата над лакътя си. Бликна алена кръв и той протегна ръка и я остави да капе в солта.

Всеки от братята стори същото с очи, приковани в очите на Тор, докато изразяваха без думи съчувствието си към скръбта му от загубата.

Фюри беше последен и Зи държеше книгата, докато той изпълняваше ритуала. След това Примейлът взе каната, изрече свещените слова и изля част от водата върху оцветената в червено сол, която порозовя.

— Сега ще помоля Тормент, хелрен на Уелесандра, да свали робата си.

Тор внимателно извади пергамента с отпечатъка на Нала, преди да развърже панделката от Избраниците, и постави и двете върху робата, след като я съблече.

— Ще помоля Тормент, хелрен на Уелесандра, да коленичи пред нея за последен път.

Тор изпълни инструкциите и падна на колене пред урната. С периферното си зрение видя Фюри да се приближава към мраморната камина отдясно. От пламъците братът извади древно желязо за дамгосване, донесено много отдавна от Древната страна, изработено от неизвестни ръце далеч преди расата да придобие колективна памет.

Накрайникът му беше дълъг около петнайсет сантиметра и поне два и половина сантиметра широк и редицата от символи на Древния език беше толкова нажежена, че светеше в жълто, а не в червено.

Тор зае нужната поза, стисна ръце в юмруци и се отпусна напред, така че кокалчетата му се забиха в плътното бяло покривало върху пода. За част от секундата можеше да мисли само за мозаечната рисунка на ябълково дърво под него, символ на прераждането, което той започваше да асоциира единствено със смъртта.

Беше погребал Есен край ствола на такова дърво.

Сега се сбогуваше с Уелси при върха му.

Когато Фюри спря до него, дъхът на Тор започна да излиза накъсан от дробовете му, а гръдният му кош се издуваше и свиваше.

Когато се обвързваш и бележат името на твоята шелан на гърба ти, се очаква да понесеш болката мълчаливо, за да докажеш, че си достоен за любовта й.

Дишай. Дишай. Дишай.

Но с церемонията по изпращането в Небитието не беше така.

Дишай. Дишай. Дишай.

При церемонията по изпращането в Небитието се очакваше да…

Дишай. Дишай. Дишай.

— Как е името на твоята покойница? — попита Фюри.

Тор пое гигантска глътка въздух.

Щом желязото допря кожата, където името й бе изрязано преди толкова много години, Тор го изкрещя и всичката болка в сърцето, ума и душата му се изля в едно, когато звукът прокънтя във фоайето.

Викът бе последното му сбогуване, обетът му да се срещне с нея в отвъдното, прощален израз на любовта му.

Продължи сякаш вечно.

И когато се отпусна на пода и опря челото си в него, кожата му сякаш бе обхваната от пламъци.

Ала това беше само началото.

Опита се да се изправи, но синът му трябваше да му помогне, защото не можеше да контролира мускулите си. С помощта на Джон възвърна изправената си стойка.

Дъхът му се върна, ритмичното плитко дишане му даде нови сили.

Гласът на Фюри бе предрезгавял.

— Как е името на покойния ти син?

Тор пое още една огромна глътка кислород и се приготви да го направи отново. Този път името, което изкрещя, беше собственото му, изпълнено с болката от загубата на кръвния му син, която го прорязваше така дълбоко, че кървеше отвътре.

Втория път крещя по-дълго.

А после рухна и тялото му бе напълно изтощено, въпреки че още не бяха приключили.

Слава богу, че Джон е тук, каза си, когато усети да го изправя.

Някъде отвисоко Фюри изрече:

— Ще запечатаме кожата ти и ще свържем кръвта си с твоята, за да завършим ритуала за твоите обичани близки.

Нямаше шумно вдишване този път. Не му бе останала сила.

Солта така щипеше, че зрението му се замъгли, а тялото и крайниците му бяха обхванати от неудържими конвулсии, толкова силни, че падна на една страна, макар Джон да се опитваше да го задържи прав.

Единственото, на което бе способен, беше да лежи пред всички тези хора, много от които плачеха открито, сякаш болката му бе тяхна собствена. Обходи с поглед лицата, искаше му се да ги утеши някак, да им спести мъката, да облекчи тъгата им…

В далечния край до билярдната зала в плът и кръв стоеше Есен. Беше облечена в бяло, с прибрана коса, а фините ръце бяха притиснати до устните й. Очите й бяха широко отворени и зачервени, страните й мокри, а в изражението й прочете такава обич и състрадание, че болката му утихна.

Тя беше дошла.

Беше дошла за него.

Тя все още изпитваше обич… към него.

Тор се разплака истински, хлипането изригваше от гръдния му кош. Нуждаеше се от Есен, протегна ръка напред и я призова, защото в този миг на сваляне на всички бариери след дългото му и болезнено пътуване, в което тя единствена се бе присъединила към него, не бе чувствал никого по-близък.

Дори своята Уелси.

 

 

Преродена, възкресена… завърнала се от мъртвите.

Докато насреща му Тор се гърчеше от болка заради солта, Ласитър скърцаше със зъби не от съчувствие към него, а защото имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

Преродена, възкресена… завърнала се от мъртвите.

Тор хлипаше, а тежката му ръка се протягаше към Есен.

А, да, помисли си Ласитър, идваше финалната част. Съдбата бе поискала кръв, пот… и сълзи не за Уелси, а задруга. За Есен.

И това беше финалът, сълзите, проливани от мъжа за жената, която най-сетне си бе позволил да обича.

Ласитър стрелна поглед към тавана, към яростните воини, изрисувани там, към тъмносиния фон…

Слънчевият лъч се появи изневиделица, като проби камъка, хоросана и мазилката на тавана и ярката светлина беше толкова силна, че дори на него му се наложи да замижи, когато тя дойде да призове една достойна жена от ада, в който бе попаднала, без да има вина…

Да, в центъра на купола, прегърнала малкия си син, се появи Уелси, сияйна и трептяща като дъга, осветена отвън и отвътре, цветът й се бе възвърнал, животът й бе възобновен, защото беше спасена, защото беше свободна — а също и синът й.

И точно преди да бъде призована, от висотата си тя погледна към Тор, погледна към Есен, макар никой от тях двамата или от останалите да не можеше да я види. В изражението й имаше единствено обич към двойката, към нейния хелрен, когото оставяше, и към жената, която щеше да го спаси от терзанията му в бъдещия им живот.

После с умиротворена усмивка вдигна ръка в жест за сбогом към Ласитър… и изчезна, погълната от светлината, отнасяща нея и сина й към място, където мъртвите намираха дом и покой за вечността.

Щом светлината помръкна, Ласитър зачака своята илюминация, собственото си призоваващо слънце, което да го върне при Създателя.

Само че…

Той все още беше… все на същото място…

Прероден, възкресен… завърнал се от мъртвите.

Каза си, че явно пропуска нещо. Уелси беше свободна, но…

В този момент се фокусира върху Есен, която прихвана полите на бялата си роба и направи крачка към Тор.

Изневиделица отгоре се стрелна нов лъч светлина…

Само че не идеше за него. Дойде… за нея.

Обяснението порази Ласитър като мълния — тя беше починала отдавна. Сама бе отнела живота си…

Междувремието. Различно за всеки. Изработено по поръчка.

Всичко се задвижи като на бавен каданс, когато се разкри втората истина: Есен бе пребивавала през цялото време в свое собствено Междувремие, озовавайки се в Светилището и обслужвайки Избраниците през всичките тези години. А после се бе върнала на земята, за да завърши цикъла, който бе започнал с Тормент в Древната страна.

Сега, след като му бе помогнала да спаси своята шелан… след като си бе позволила да има чувства към него и да обърне гръб на мъката си и на своята собствена трагедия…

Тя беше свободна. Също както Уелси.

По дяволите! Тор щеше да изгуби още една жена…

— Не! — изкрещя Ласитър. — Неее!

Откъсна се от редицата и се втурна напред, за да предотврати контакта между двамата, а останалите започнаха да викат, някой го сграбчи, сякаш да го задържи да не пречи. Ала нямаше значение.

Беше твърде късно.

Защото не бе нужно двамата да се докосват. Любовта я имаше, а също и прошката за минали и сегашни прегрешения, както и верността в сърцата им.

Ласитър бе още по средата на скока си, когато един последен лъч светлина го призова, издърпа го от настоящето и го понесе нагоре, макар той още да крещеше срещу жестокостта на съдбата.

Всичките му усилия се оказаха насочени към обричането на Тор на нова трагедия.