Дженифър Донъли
Революция (87)

87.

Вървим. Дълго време. Не можем да излезем от мястото, откъдето влязохме, защото трябва да минем през „Плажа“, а там още има ченгета. Чухме ги. Видяхме светлината на фенерите им.

Прекосяваме тунели, минавайки покрай купчини кости, електрически кабели и дупки, докато най-накрая излизаме в мазето на един изоставен завод за автомобили. Южно от булевард „Периферик“. В Монруж.

Изкачваме едно ръждясало метално стълбище, което води към първия етаж на завода. Мястото изглежда като снимачна площадка от филм на ужасите. Отвсякъде ни заобикалят огромни счупени машини. От тавана висят вериги. Подът е покрит с игли, фасове и кенчета от бира. От едната страна има ред прозорци, стигащи от пода до тавана, всичките счупени и заковани с дъски. Върджил открива дъска, която е разкована и се отваря. Изпълзява навън, след което ми помага да направя същото. Озоваваме се на старо шосе, осеяно с цепнатини и дупки. Покрай него тече кално малко поточе, задръстено от гуми и метални скелети на коли. Следваме шосето до фасадата на завода.

Входът е запечатан. Има боклуци навсякъде — буци бетон, ръждясал хладилник, стар телевизор и изкорубена задна седалка на кола. Аз докуцуквам до нея и сядам. Върджил сяда до мен. Чувствам се слаба, но поне главата ми вече не се върти. Въздухът е свеж и студен, и ми действа благотворно. Виждам светлините на Париж в далечината.

Върджил поглежда часовника си.

— Колко е часа? — питам го аз.

— Един — отговаря той и бърка в джобовете си. — Къде, по дяволите, е телефонът ми?

Един часа. Имам чувството, че бяха изминали дни, но всъщност ме е нямало само около час. Не знам какво ми се бе случило. Беше ли истинско? Или не? Беше ли заради хапчетата? Заради това, че бях ударила главата си? Единственото нещо, което знам със сигурност, е това, че преди няколко часа бях готова да се хвърля от Айфеловата кула. Исках да се самоубия, защото не можех да се справя с мъката. Сега мога ли? Иска ми се да знаех.

— Страх ме е, Върджил — казвам изведнъж аз.

Той спира да набира и оставя телефона. Очаквам да ме попита „От какво?“, а след това да се опита да ме разубеди; да ме накара да осъзная, че се държа неразумно. Това правят всички.

Вместо това той казва:

— Да, щеше да си луда, ако не те беше страх. — Усмихва се тъжно. — Аз също се страхувам. Страхувам се всяка нощ в гетото. Страхувам се, че ще ме пребият на излизане, а след това на връщане. Страхувам се, че никога няма да стана професионален музикант. Страхувам се, че ще карам такси до края на живота си. Страхувам се, че след тази нощ никога повече няма да те видя.

Той отново набира. Говори с един от приятелите си, който също кара такси. Докато го прави, той взима ръката ми и я стиска. Страх ме е да стисна неговата в отговор, но го правя. Гледам профила му, слушам го докато обяснява на приятеля си къде сме и как една негова приятелка е ранена и трябва да я заведе в болница и може ли да дойде и да ни закара? Благодари на приятеля си и затваря.

Известно време седим, хванати за ръце. Той започва да пее тихо. Песен, която по-рано изпълнихме заедно — „Моите приятели“.

Чух едно малко момиче

и това, което каза, бе красиво.

„Ще те обичам, независимо от всичко“,

каза тя.

Вдигам лице към нощното небе.

Все още е тъмно.

Но виждам звездите.