Дженифър Донъли
Революция (72)

72.

— Моля те, Амаде. Само за един-два дни.

— Не.

Седя на прага му. Късно е. Студено ми е. Чакам от часове. Той току-що се е прибрал вкъщи. Носи червена лента около врата си и вони на вино.

— Ще бъда тиха. Няма да чупя нищо. Заклевам се — казвам му аз.

— Мръдни.

Ставам на крака, но не му правя път.

— Имам храна. Много храна. Достатъчно и за двама ни — казвам му аз. Отварям чантата си и вадя салам, пита кашкавал и комат хляб. Вече изядох една пуешка кълка и кошничка с ягоди. Купих храната с монетата, която един от пияните мъже пусна в панталоните ми.

Той ме избутва настрани. Вкарва ключа си в ключалката.

— Ще ти дам салама. Целия — казвам аз.

— Не го искам.

Ключът се завърта. Вратата се отваря. Бъркам в чантата и започвам да ровя вътре. Предлагам му дъвка, химикалка, фенерчето. Трябва да вляза вътре. Трябва да седна до огън.

— Не искам нищо твое. Просто искам да си тръгнеш — казва той и влиза вътре.

— Толкова ми е студено — казвам му аз. — Ще умра, ако не се стопля.

Той понечва да затвори вратата, но тогава ръката ми, която все още рови в чантата, докосва iPod-а ми.

— Чакай! — казвам аз и го изваждам. — Ще ти дам това. Музикална кутия. Като онази, която слушахме в катакомбите. Помниш ли?

Очите му се разширяват. Посяга към iPod-а, но аз го дръпвам настрани.

— Добре тогава — казва той и отваря вратата. — Можеш да останеш. Но ако отново започнеш да крещиш и да хвърляш неща, ще те изпъдя завинаги.

— Благодаря ти — отговарям аз. — Дори няма да разбереш, че съм тук. Заклевам се.

Давам му iPod-а, слагам храната на масата и скривам чантата и вързопа на Фовел под леглото. Питам го дали мога да взема една негова риза назаем, след което свалям мокрите си дрехи и ги слагам на облегалката на един стол, за да изсъхнат. Правя си сандвич, наклаждам огъня и сядам да ям. Струва ми се, че никога не съм била по-благодарна за нещо в живота си, колкото за топлината на огъня и за този сандвич.

— Хапни нещо — казвам аз на Амаде, дъвчейки.

Но той не иска да яде. Занимава се с iPod-а. Накрая ми го подава и пита:

— Как се навива това? Къде е ключът?

— Няма ключ — отвръщам аз. — Ето, виж… — Показвам му какво да натисне, за да го включи. — Трябват ти слушалки. — Ставам и вадя чифт слушалки от джоба на якето си. — Ето. Това е индексът — виждаш ли? Какво искаш да слушаш?

iPod-ът ми е пълен до горе. Представлява нещо като учебник по история на музиката заради Нейтън и неговите домашни. Преглеждам заглавията от А до Б.

— Бетховен? — казва Амаде. — Пианистът? Онзи от Виена?

— Да.

— Чувал съм добри неща за него. Казват, че е написал няколко страхотни произведения.

— Да, едно-две. Ето, пробвай това.

Пускам „Eroica“, помагам му със слушалките и след това го наблюдавам докато слуша. Той затваря очи и лицето му, което и без това е красиво, засиява дори повече. Усмихва се. Мръщи се. Кима. Ахва. Движи грациозните си ръце на музикант сякаш дирижира. След няколко минути виждам сълзи по бузите му и му завиждам. Да чуеш тази музика за първи път — не във филм или реклама на кола, начупена на парчета, а пълна, както Лудвиг е възнамерявал да бъде слушана — сигурно е удивително.

Дояждам сандвича си и премествам неизядената храна на полицата над камината, за да не може Юго да я достигне. След това се просвам на леглото на Амаде. Толкова съм изтощена, че умората ми е като болка.

Завивам се. Амаде вади слушалките и се опитва да каже нещо, но не може. Накрая бърше сълзите от очите си и ме пита:

— Кога е написал това?

— Още не го е написал. Но ще го направи. Ще го завърши през 1804 г. и ще го посвети на Наполеон Бонапарт.

— Бонапарт войникът? — пита изненадано Амаде. — Откъде знаеш това?

— Всички го знаят. Пише го във всеки американски учебник за десети клас — промърморвам уморено аз.

— Не разбирам.

— Знам, че не разбираш. Аз също не разбирам — казвам аз. — Виж какво, Амаде. Снощи в катакомбите се случи нещо. Бях в Париж — но Париж през двадесет и първи век. А сега съм в осемнадесетия.

Амаде ме поглежда странно.

— Напила си се. Това се е случило. После падна и удари главата си.

— Не, не е само това. Случи се нещо друго. Не знам какво, но нещо.

Но той не ме слуша. Слуша Бетховен. Искам да го погледам, да се насладя на неговата наслада, но очите ми вече се затварят.

Изведнъж осъзнавам, докато лежа и се боря със съня, че съм на гости в дома на Амаде Малербю, темата на моята дипломна работа. Едва ли има източници, които да са по-непосредствени от това. Ако утре се събудя и отново съм тук, трябва да му задам около един милион въпроса.

— Не! Свърши! — изведнъж възкликва той. Идва при мен и ми подава iPod-а. — Пусни още.

Взимам ръката му в моята, хващам показалеца му и отново му показвам как да избира и пуска песни.

— Сега ти — казвам аз. — Избери си нещо.

Той удря екранчето с пръст. Улучва Jane’s Addiction. Ritual de lo Habitual.

— Чакай, Амаде, прескочи цели два века — казвам аз. — Не бих направила това, ако бях на твое място.

Но вече е твърде късно — той е вкарал слушалките в ушите си. Слуша няколко секунди, след което ги вади.

— Наистина ли това е музиката на бъдещето? — прошепва той с очи, големи като паници.

— Да — отговарям аз.

— Значи бъдещето е много странно.

— Не е толкова странно, колкото миналото — промърморвам аз.

И най-накрая сънят ме побеждава.