Дженифър Донъли
Революция (73)

73.

Мъртвите не могат да се изправят. Не могат да тичат след теб. Не могат дори да се движат. Нали?

Тогава защо този мъртвец със зелената рокля помръдва ръката си?

О, момент. Не я помръдва мъртвецът. Колко съм глупава! Това е плъх. Дебел, кафяв плъх. Подръпва ръката. Дъвче я. Откъсва парчета кожа и ги поглъща.

Слава Богу. Чувствам се толкова по-добре. Чувствам се щастлива. Толкова щастлива, че започвам да се смея. Като луда. Смея се толкова силно, че не мога да спра. Задавям се, задушавам се от смях. Трябва да млъкна и да продължа да вървя, преди гробокопачите да ме открият тук долу, свита в някой ъгъл.

Помирисах мъртъвците, преди да ги видя, но този път бях готова. Носех със себе си малката кесия с канела и портокалови кори на Амаде. Тя ми помота малко с вонята. Но не и с гледката. Толкова са много. Стотици. Хиляди. Безглави трупове навсякъде — натъпкани в малки стаички, натрупани покрай стените. Колко хора бе убил Робеспиер?

Когато остават зад гърба ми, аз спирам и осветявам с фенерчето си картата на катакомбите. Картата на Върджил. Пъхнах я в чантата си точно преди ченетата да щурмуват „Плажа“. Бях забравила за нея, но я открих тази сутрин, докато ровех в чантата за „Тиленол“. Разгънах я, след което попитах Амаде как да стигна до гробницата — онази, през която излязохме заедно с приятелите му.

Той ми каза, че се намира в църквата „Сент-Мари-Мадлен“ и ме предупреди, че не трябва да ме видят, когато влизам. Изядох още един сандвич със салам за закуска, облякох се и събрах багажа си. Благодарих му за гостоприемството. Той не ми обърна почти никакво внимание. Опитах се да му задам въпросите, които бях намислила: неща като „Къде си роден?“, „Защо си спрял да пишеш за театъра?“ и „Кога си станал гениален композитор?“ Но той ми махна да се разкарам. Все още слушаше музика на iPod-а ми. Не беше спирал. Не беше мигнал през цялата нощ. Жал ми бе да му кажа, че след ден-два батерията му щеше да свърши.

Сбогувах се с него и отпраших. През улиците на Париж. До църквата. В гробницата и надолу по дългия студен тунел до катакомбите.

Сега изучавам картата на Върджил. Откривам църквата. Рисунките му показват, че тунелът, който излиза от църквата, е блокиран. Предполагам, че това ще се случи след около двеста години, но сега е отворен. Намирам се в него. Проследявам извивките му с пръст. След мястото, където тунелът е блокиран, той се разклонява няколко пъти, минава под реката и най-накрая стига до „Плажа“.

Не знам как се бе случило това. Не знам защо съм тук. Не знам как е възможно този свят да изглежда толкова истински. Да мирише толкова истински. Да го чувствам толкова истински. И не ми пука. Единственото нещо, което искам, е да се върна там, където бях. В двадесет и първи век. При Върджил. Така че ще се опитам да се върна там, където всичко това започна. На „Плажа“.

— Върджил? — провиквам се с надежда аз. — Ей, Върджил, там ли си?

Единственият отговор е ехото на гласа ми. Няма го. Сама съм. Както обикновено. Не бях сама, когато бях с него. Което звучи глупаво. Разбира се, човек не може да е сам, когато е с някой, но аз винаги се чувствах най-сама, когато бях в компанията на други хора.

Продължавам да вървя, осветявайки пътя си с фенерчето. Тук долу е тихо. Чувам капеща вода, писукащи плъхове и звука на собствените си стъпки — това е всичко. Подът се спуска и издига. На места трябва да се навеждам, веднъж трябва да заобиколя кладенец, а друг път да се покатеря на купчина камъни от срутила се стена. След около половин час ходене, аз откривам първия изход, изобразен на картата на Върджил — църквата „Сен-Рош“, намираща се в центъра на квадрат „Сен-Оноре“. Помня името от дневника на Алекс. Тя е влизала в катакомбите през „Сен-Рош“. Решавам да проверя. Може би няма да се наложи да ходя чак до „Плажа“. Може би има по-бърз начин да се върна обратно. Изкачвам тясно стълбище, издълбано във варовика. Горе има врата — красива желязна решетка. Опитвам дръжката, но е заключена. Насочвам лъча на фенерчето през решетките и виждам статуи, кръстове, паяжини и прах. Това е нещо като складово помещение. Търся електрически крушки на тавана, прахосмукачка в ъгъла — нещо, което да не принадлежи в осемнадесетия век. Но не виждам такова.

„Просто помещението е старо. Вече никой не слиза тук“, казвам си аз. И опитвам да си повярвам.

Връщам се обратно в тунела и продължавам на изток. Трудно ми е да се ориентирам по картата. Тук е много, много тъмно. Върджил е нарисувал повече тунели, отколкото виждам. Но главните са тук и аз следвам тях. Надявам се. След около петнадесетина минути стигам помещение, което би трябвало да е мазе под Лувъра. Това е добре. Това означава, че все още вървя на югоизток.

Но това, което не е добре, е самата стая. В нея има месо, затрупано под лед. Мляко в стомни, а не в картонени кутии. Яйца в кошница. Мъртви пилета, провесени от тавана. Все още съм в осемнадесети век. Гласове и стъпки ме подплашват и аз се връщам обратно в тунелите.

Известно време вървя под реката. Студената, кална вода стига до глезените ми. След това до коленете. Стича се по главата ми. Вървя бавно, плъзгайки краката си, опипвайки за дупки в пода. Когато се приближавам до левия бряг, земята се издига нагоре и нивото на водата започва да спада. Но все още е кална — толкова кална, че не виждам трупа, а направо се спъвам в него.

Изпищявам и губя равновесие, но успявам да се хвана за стената. След около минута, когато сърцето ми вече не се опитва да изскочи през гръдния ми кош, аз поглеждам надолу. Трупът е опрян в стената, наполовина извън водата. Не е една от жертвите на Робеспиер — главата още е на раменете му. Във водата до него има фенер. Сигурно се бе изгубил тук долу, бе изразходвал свещта си или маслото си, или каквото бе използвал, след което бе изпаднал в паника и бе умрял сам в мрака, пищейки и плачейки, удряйки стените с юмруци.

Изведнъж осъзнавам нещо: това може да се случи с мен. Ако се спъна и изпусна фенерчето си, а после не успея да го намеря. Ако батериите ми свършат. Ако падна в някой кладенец.

Мисълта почти ме кара да се върна обратно. Но не го правя. С всяка крачка се приближавам до „Плажа“. Ако се върна сега, после ще трябва да опитвам отново, но с още по-изчерпани батерии. Продължавам да ходя и след няколко минути таванът най-накрая спира да капе. Поглеждам картата. Вече съм от другата страна на реката. Изминала съм половината път.

Продължавам напред. Трябва да стигна църквата „Сен-Жермен“. Според картата там тунелът ми се разделя на три. Едно от разклоненията отива на запад, към седми арондисман. Второто отива на изток, към вътрешността на шести. Средното разклонение е това, което ми трябва, защото то продължава на юг към четиринадесети.

След около четиридесет и пет минути вече съм под църквата. Знам това, защото има табела над вратата, на която пише „Сен-Жермен“. Изпитвам въодушевление. Ще го направя. Ще успея да намеря „Плажа“. Спирам да си почина за няколко минути. Хапвам малко от хляба, който взех със себе си, след което отново тръгвам. Според картата тунелът трябва скоро да се разклони. Ускорявам крачка, очаквайки да видя тройното разклонение всеки момент. Но вместо това виждам стена.

— Това е неочаквано — казвам аз.

Осветявам я с фенерчето. Някой е написал „Пантеон“ върху стената, а под надписа има стрелка, сочеща на изток. Отдолу има втори надпис и втора стрелка — надписът е „Дом на инвалидите“^[1], а стрелката сочи на запад. Това е двойно, а не тройно разклонение.

— Сигурно не съм разчела правилно картата — казвам объркано аз.

Отново я осветявам с фенерчето и докато проследявам с пръст пътя, който изминах от „Сен-Жермен“ до това разклонение, аз си спомням как според картата тунелът при „Сент-Мари-Мадлен“ трябва да е блокиран, но всъщност не беше. И осъзнавам, с неприятно чувство в стомаха, че проблемът не е в това, че съм разчела грешно картата. Самата карта е грешна. Била е направена през XXI век, а аз се намирам в XVIII. Някои от тунелите, които са на картата, включително този, който ми трябва, още не са прокопани.

И изведнъж това ми идва в повече. Започвам да плача, да крещя и да ритам стената.

— Защо? — крещя аз. — Защо?

Защо съм тук? Защо това се случи на мен? Защо не мога да се събудя от този кошмар? Това не може да е от лекарствата. Твърде много време мина от последния път, когато пих „Куелифай“. Не може да е видение. Все пак колко дълго продължават тези неща? Половин час? Не може да съм полудяла. Просто не може. Как иначе щях да оцелея толкова дълго? Успях да изкарам пари, да си купя храна, да си намеря подслон. Да проникна в катакомбите. Да се оправя през километрите подземни тунели в абсолютния мрак с помощта на едно фенерче и една импровизирана карта. Един луд човек може ли да направи всички тези неща?

— Тогава защо? — крещя аз. — Кажи ми защо!

Но стените, мъртъвците, плъховете и насекомите мълчат. Краката ми се подкосяват и сядам на земята. Облягам се на стената и прегръщам свитите си крака.

Искам да се върна на улица „Сент Жан“. При Лили и Джи. Веднага. Липсва ми Върджил. И кафенето на Реми. Липсва ми Бруклин. И къщата ни. И фалафелите на Мабрук. Липсва ми миризмата на градските автобуси. Хубавото кафе. Мостът, осветен през нощта. Липсва ми майка ми. И Нейтън. И Виджей. И Джим и Обувките.

Но не ми липсва Арден. Нито Бийзи. Нито „Св. Анселм“. Нито баща ми. Това поне е нещо. Това поне означава, че още не съм се отчаяла. Не съвсем.

Може би съм в кома. Паднах, докато тичах из тунелите и ударих главата си, нали така? Може би съм я ударила толкова силно, че съм изпаднала в безсъзнание, ченгетата са ме намерили и са ме откарали в болницата и сега лежа в спешното отделение с хиляди тръби, вкарани в тялото ми. Може би всичко това е опит на мозъка ми да се позабавлява, докато лежа неподвижна като зеленчук в болничното легло.

Незнайно защо мисълта за това, че може да съм в кома, оправя настроението ми. Тя обяснява толкова много — като например това защо още не съм успяла да избягам оттук. Вдигам глава и бърша носа си с ръкава на якето. Лъчът на фенерчето ми осветява малко парче земя и черния паяк, който го прекосява. Докато го гледам, лъчът отслабва. Съвсем малко.

Време е да тръгвам. Не искам да съм тук долу, когато батериите свършат. В случай че не съм в кома.

Изправям се и започвам дългото връщане назад.