Дженифър Донъли
Революция (45)

45.

Устни и дъх. Миризмата му. Усещането за близостта му. Ядрената му топлина. Искам тези неща така, както никога преди не съм искала каквото и да било.

Той се дръпва и ме поглежда.

— Надявам се, че намекът не е твърде груб… синко — казва той, а върху красивата му уста каца усмивка.

Дръпвам го към себе си. Не искам да говори. Просто искам отново да ме целуне. Навеждам се към него иго докосвам. Усещам сърцето му под ръцете си. Бие толкова бързо.

Дълго оставаме така. До момента, в който една старица, излязла да разходи кучето си, спира пред нас и гневно почуква по земята с бастуна си, за да ни каже, че това е Божи храм.

Знам това. Определено. Защото току-що се случи чудо.

Но слънцето изгря и по пътеката вече се разхождат хора, а градът на нощта вече е град на светлината. Освен това според мен натискането на публично място е едно от най-ужасните престъпления. Така че просто стоим прегърнати и зяпаме развиделяващото се небе.

— Кога ще летиш обратно? — пита ме той. Въпреки че знае.

— Утре вечер — отговарям аз.

— Ще ти се обадя.

Смея се. Но не защото ми е весело.

Откакто дойдох тук, искам да се махна. Но вече не искам. Не искам да напускам Париж. Или това място. Или него. И боли. Много.

„Отблъсни го. Веднага“, казва глас в главата ми. „Преди да заболи още повече.“

— Не искам да ми се обаждаш — казвам аз. — Искам те така, както си в момента, както сме двамата, а не да си говорим по проклетия телефон.

— Защо не можеш да останеш?

— Просто не мога. Имам… проблеми вкъщи. Свързани с майка ми. Сложно е.

— Какво има? Какво е станало?

Как мога да му кажа? Как? Казах на полицаите какво се случи. И на родителите си. Оттогава не съм говорила за това. С никого. Нито с Ник, нито с доктор Бекър. Нито дори с Виджей или Нейтън. Не мога да го направя. Просто не мога.

— Трябва да тръгвам — казвам рязко аз. — Трябва да се върна, преди баща ми да се събуди и да започне да се чуди къде към. — Затварям термоса и прибирам това, което е останало от бистелата, в чантата му. След това сгъвам одеялото и го прегръщам. — Наистина трябва да тръгвам — казвам отново аз. — Веднага.

И двамата чуваме болката в гласа ми.

— Толкова си тъжна, Анди. Толкова сърдита. Виждам го в лицето ти. В очите ти. Чувам го във всяка дума, която казваш. Във всяка нота на музиката ти. Какво ти се е случило?

— Недей — отговарям аз. — Просто недей.

— Недей какво? Недей да питаш? Недей да се интересуваш? Недей да ме водиш тук? Целуни ме, но недей да ме обичаш? — казва той.

Изправям се и се отдалечавам от него. Изведнъж спирам и закривам лицето си с ръце. Не знам какво да правя. Не искам да го отблъсквам, не искам да му причинявам болка. На всички останали на този свят — да, но не и на него. Но не знам какво да правя. По-скоро бих умряла, отколкото да говоря за това. Знам това. Самата мисъл ми причинява болка.

Връщам се при него, клякам на мушамата и взимам ръцете му в своите.

— Не съм просто тъжна. И не съм просто сърдита, Върджил. Нещата са много по-лоши. И не искаш да знаеш какво се е случило. Повярвай ми.

— Анди…

— Моля те, Върджил. Просто ме отведи у дома.

Очите ми се наливат със сълзи. Той ги избърсва с ръкава си.

— ОК — казва той и виждам болката в очите му. — Щом така искаш. Да тръгваме.