Дженифър Донъли
Революция (58)

58.

Обръщам на следващата страница. Има само още една дата. Само една. Последната. Тя е 1-ви юни, 1795 г.

И страницата е изцапана с кръв.

— Не — казвам аз и затварям дневника. — Не.

Каква глупачка бях, че се бях надявала. Грозното петно на кръвта. Кръвта на Алекс. Предчувствам, че се е случило нещо ужасно. Стражите са я заловили, сигурна съм. Била е притисната до стената и са я ранили, но е оцеляла достатъчно дълго, за да опише събитията в дневника си. Какво ли е написала? Дали бе умряла в агония? Сама? Дали бе умряла за нищо?

Отново поглеждам петното и осъзнавам, че дневникът се тресе. Не, не е дневникът. Това са ръцете ми. Цялото ми тяло. Хапчетата, които взех, когато станах, не ми действат. Отивам в банята, грабвам шишенцето и глътвам още едно, след което крача из стаята, чакайки да ми подейства.

Десет минути по-късно се чувствам още по-лошо. Хапчетата не правят нищо. Поглеждам ръцете си. Продължават да треперят. Чувам буботене в главата си. Буботене, което прераства в рев. Звучи като земетресение. Болката е сеизмична. Ще ме тресе, докато не се разпадна на парчета. Трябва да ходя. Трябва да отида някъде. Където и да е. Трябва да изпреваря земетресението.

Стоя в антрето и се чудя къде да отида, когато чувам стъпки на площадката отвън, гласове и ключ, който влиза в ключалката. Татко и Джи.

— Здрасти — казвам аз, опитвайки се да звуча нормално.

— Здрасти — отговаря татко.

— Здравей, Анди — казва Джи.

Той изглежда ужасно — уморен, измачкан и със зачервени очи. Зад него пристъпва странен тип. Той носи тъмен костюм и слънчеви очила, а в едното му ухо има слушалка. Виждам как бицепсите му издуват ръкавите на сакото. Кимва ми. Не се усмихва. Татко хвърля няколко папки на масата в коридора и пуска куфарчето си на пода. Сваля пуловера си и също го пуска на пода.

— Ъъъ… татко? Кой…

— Това е Бертранд. От френските тайни служби — казва той и отваря вратата на килера.

— Тайните служби? Не разбирам. Какво стана?

Той вади един синьо сако от килера и го облича.

— Финализирахме резултатите. На сърцето. Тази сутрин — отговаря той. — И след това някой разпространи информацията. След около час в интернет ще настане ад. Всичко се прецака.

— Президентът иска да бъде държан в течение — добавя Джи. — Незабавно. Не иска да научи информацията от CNN. Изпрати кола за нас. След това трябва да отидем на пресконференцията в „Сен-Дени“. Тръстът отчаяно се опитва да овладее положението.

— Чакай… как изобщо стигна дотук, Джи? — питам аз. — Летищата са затворени.

— Шофирах.

— От Германия? — питам невярващо аз.

— Тръгнах вчера сутринта. Влаковете бяха претъпкани, така че наех кола.

— Анди, виждала ли си жълтата ми вратовръзка някъде? — пита татко.

— Тук е — казвам аз и я грабвам от дивана. Той я взима и вдига яката си. Джи влиза в банята и се появява след около минута, също облякъл сако и вратовръзка.

Докато ги гледам как се лутат наляво-надясно, аз се опитвам да събера смелост да попитам това, което просто трябва да знам.

— Татко?

— Ммм? — казва той, борейки се с вратовръзката.

— Сърцето негово ли е?

— Да — отговаря той.

„Не“, мисля си. „Моля те, не“.

— Сигурен ли си? — питам го.

Татко оплесква възела, псува и започва отначало.

— Ние… аз и другите двама генетици… изследвахме митохондриалната ДНК на пробата… нали знаеш какво е митохондриална ДНК? — казва той. — Тя се наследява единствено от майката и предава майчината линия непроменена, което прави проследяването по-лесно, отколкото ДНК, която може да е дошла от всеки един от двамата родители…

— Да, знам това — прекъсвам го нетърпеливо аз.

— Е, ние сравнихме митохондриалната ДНК от сърцето и митохондриалната ДНК, извлечена от живите родственици на Мария-Антоанета и открихме пълно съответствие. Освен това сравнихме данните, получени от сърцето с ДНК проби, извлечени от косата на Мария-Антоанета и косите на две от сестрите й. Открихме съответствия и в трите проби.

— Това какво означава?

— Означава, че сърцето е принадлежало на дете, свързано по майчина линия с рода Хабсбург — рода на Мария-Антоанета.

— Значи това е… твоето мнение?

— Това е научен факт.

— Но Мария-Антоанета е имала няколко деца. Откъде знаеш, че сърцето не е било на някое от другите?

Джи ми отговаря:

— Защото сърцето е твърде голямо, за да е принадлежало на Софи-Беатрис, която е починала малко след първия си рожден ден — казва той. — Твърде малко е, за да е принадлежало на Мари-Терез, която впоследствие била освободена от Кулата и умряла на старини.

— Ами Луи-Жозеф? По-големият брат на Луи-Шарл? Той е починал на младини — казвам аз.

— Така е. Но е починал преди Революцията и погребението му е било кралско. Традицията повелявала, че сърцето трябвало да се извади, за да бъде балсамирано. То е било разрязано и натъпкано с билки. Нашето сърце не е било балсамирано. Не може да е принадлежало на Луи-Жозеф.

Последната ми надежда догаря като въглени в забравено огнище.

— Ами братовчедите? Нали Мария-Антоанета е имала сестри? Те сигурно са имали деца, нали така? Не е ли възможно сърцето да е принадлежало на едно от тях?

— Имало е хабсбургски братовчеди, да — отговаря бавно Джи. Изглежда разтревожен. Струва ми се, че е доловил отчаянието в гласа ми. — Но всички те са били кралски синове и щерки и са живеели в други държави. Това, че по някакъв начин сърцето е било откраднато, запазено и донесено в Париж и че всички хора, замесени в неговото сложно и трудно пътуване до „Сен-Дени“ са лъгали… ами, просто ми изглежда невъзможно, Анди. Нищо в историята не загатва, да не говорим за това да подкрепя, подобна теория. Сърцето е принадлежало на Луи-Шарл.

— Сигурен си, Джи… напълно сигурен?

— Да, сигурен съм.

— Татко?

— В ролята си на учен, аз не мога…

— Просто за момент си представи, че не си, ОК? — казвам аз. Вече всички чуваме отчаянието в гласа ми. Или по-скоро истерията. И аз не мога да я овладея.

— Че не съм какво?

— Учен. Представи си, че си човешко същество. Поне веднъж.

— Анди — отговаря той. — Какво има? Какво е…

— Сигурен ли си? — питам го.

Той ме поглежда безмълвно и изведнъж в очите му просветва разбиране.

— Ако съдех единствено по историческите данни, с които разполагаме, нямаше да бъда сигурен, не. Както двамата с Джи чудесно знаете. Но съдейки по неопровержимите научни доказателства, комбинирани с историческите обстоятелствени доказателства… трябва да кажа… да, вярвам, че сърцето е принадлежало на Луи-Шарл. Като учен… и като човешко същество… вярвам в това. Съжалявам, Анди. Струва ми се, че си се надявала на друг отговор.

Чувствам се куха. Изкормена. Изпразнена.

— Доктор Алперс, професор Ленотре, ако обичате — обажда се Бертранд.

Джи грабва куфарчето си и излиза. Татко е по петите му. Той се обръща на прага и ми казва:

— Ще се прибера вкъщи след пресконференцията. Около седем. Тогава ще се видим. Ако искаш можем да излезем да хапнем нещо.

Вратата се трясва и той изчезва.

Отивам да взема дневника на Алекс. Остава още една страница, а в мен догаря последната малка свещ. Последната.

Може би е успяла да се спаси. Сигурно е спряла да изстрелва ракети след смъртта му. Сигурно е спряла да рискува живота си. Спряла е да бяга. Може би кръвта на страницата е от някаква контузия. Била е ранена, но е оцеляла, както бе направила преди. И някак си бе успяла да се спаси.

Отварям дневника за последен път и започвам да чета.