Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

23.

— Добра е — казва Жул.

— Кльощава е — отвръща плешивият мъж нещастно.

— Е?

— Какво е? Ще изяде всичката храна в кухнята ми! Защо винаги ми водиш избягали от вкъщи? Константин. Върджил. А сега тази!

Жул целува голото теме на Реми. Собственикът на кафенето го псува. Жул ме дръпва за якето.

— Влизай. Оттук.

Чувам как Реми казва на един сервитьор:

— На никого не му пука дали е добра или не. Клиентите не искат да гледат талантливи момичета. Искат хубави. С големи цици.

— Следващият път ще донеса — казвам аз.

Реми не ме чува, но Жул се усмихва и ми казва:

— Не му обръщай внимание. Винаги е такъв.

— Мислиш ли, че някой тормози Джак Уайт за това, че няма големи цици?

— Не се тревожи. Единственото, което има значение, е храната. Тази вечер е направил яхния. Усещаш ли миризмата?

Прекосяваме малкото ресторантче, минавайки покрай късия бар, и стигаме сцената, която е с големината на тоалетна. Няма микрофон. Нито колони. Нищо.

Сменям скъсаната си струна, настройвам китарата и започваме да свирим. Отначало зле, но после ръцете ни се стоплят и ставаме по-добри. Жул пее. Аз пригласям. Не сме ужасни, но въпреки това повечето клиенти не ни обръщат внимание. Зървам Реми, който снове наляво-надясно и се мръщи. Идва при нас и ни казва:

— Пейте тъжни песни. Хората пият повече, когато са тъжни.

Започваме да изпълняваме тъжни песни. Малко Джеф Бъкли, малко Саймън и Гарфънкъл и няколко други депресиращи парчета. След около час Реми ни махва да дойдем на бара. Там ни чакат купи с телешка яхния и кошничка пресен хляб.

Жул ми се усмихва.

— Казах ти, че ще ни нахранят.

Яхнията е страхотна. Повече от вкусна. Действа ми като преливане на кръв.

— Ей, Жул, това е невероятно вкусно. Благодаря ти, че ме доведе тук — казвам аз, докато дъвча.

Той се кани да ми отвърне, когато някакъв тип се приближава, взима лъжицата от купата му и започва да яде от яхнията му. Отначало се стряскам, но после двамата се целуват по бузите.

— Това е Върджил — представя го Жул. — Върджил, това е Анди. Намерих я под Айфеловата кула. Много е добра.

— Тогава какво прави с теб? — пита Върджил.

Той се обръща към мен и… уау, много е готин. Проклятие. Наистина готин. Висок като върлина, слаб, с коса на плитки и сладуранско катинарче. Високи скули, светло кафява кожа и очи, горещи като кафе. Дръпва един стол до Жул и сяда.

— Какво правиш тук? Пак ли ще ходиш при котките тази вечер? — пита го Жул.

— Не, на работа съм. Дойдох да те послушам.

— Котки? — обаждам се озадачено аз.

— Катакомбите — отговаря Жул. — Върджил е голям катафил.

Знам какво са катакомбите, но никога преди не съм чувала за катафили.

— Звучи малко незаконно — казвам аз.

— Много незаконно е — отговаря Върджил. — Проникваме в затворените тунели на катакомбите през нощта. Опитваме се да съставим карта на всички тунели. Откриваме нови стаи, цели нови райони. Опасно е само ако не знаеш какво правиш. Но е страшно забавно.

— Тъмни тунели и мъртви хора — казвам аз. — Да, звучи много забавно.

— Кога започва смяната ти? — пита го Жул.

— Полунощ — отговаря Върджил. Казва ни, че нарочно е дошъл в центъра по-рано, защото пак имало размирици. Между някакви хлапета и полицията. Искал да дойде преди мръкване. И преди някой да изпочупи таксито му.

Казва ми, че е шофьор на такси и живее с родителите си в краен квартал, който се казва „Клиши-су-Боа“. И се намира на около петнадесет километра от центъра на града. Чувала съм за Клиши. Негостоприемен квартал, като повечето крайни квартали на столицата. Преди две години две момчета загинали там по време на полицейско преследване. Това дало началото на бунтове, които продължили няколко дни.

— Мислех си, че размириците са свършили — казвам аз.

Клати глава.

— Никога няма да свършат — казва той, след което сменя темата. — Ти от къде си?

— Бруклин.

Очите му светват.

— Познаваш ли Джей-Зи?

— Ами… не. Не се движим в същите среди, нали разбираш? Защо? Ти да не си рапър?

— Може да се каже — отвръща той.

— По-скоро не — обажда се Жул.

Върджил му показва среден пръст.

— Пиша собствени песни — казва ми той. — Смесица между хип-хоп, уърлд, фънк и рутс. От всичко по малко.

— Имаш ли договор? — питам го.

Клати глава.

— Искам да го издаде моя собствена звукозаписна компания.

Жул се ухилва.

— Слава Богу. Защото никоя друга няма да го направи.

Върджил не му обръща внимание.

— След като създам своя звукозаписна компания, ще си направя и свой собствен клуб. Както и верига ресторанти и модна колекция.

— Това ли е всичко? Никога няма да успееш, ако не си амбициозен — казвам аз. — Ами авиолиния? Свой собствен баскетболен отбор? Телевизионен канал? И ако искаш да се запознаеш с Джей-Зи, трябва да си купиш имение в Малибу.

— Права си. Трябва да го направя — отговаря Върджил. — Ще те поканя на гости веднага след като го купя. — Той сочи Жул с палец. — И той ще е там. Ще паркира колите ми.

Смея се. Смехът ми звучи ръждиво. Звучи като гласа на Тенекиения човек преди Дороти да го смаже.

— На какъв език пишеш текстовете — френски или английски? — питам го.

Изсумтява.

— Колко френски рапъра знаеш?

— Ами… Джоуи Стар…

— Кой още?

— Ами… ъъъ…

— Точно така. Докато Уийзи не почне да рапира на френски, аз ще пиша текстове на английски.

Пита ме дали съм слушала „Team Robespierre“. „Fischerspooner“. „Spooky Ghost“. И още около дузина малко известни бруклински групи, които дори хората от Бруклин не са чували.

— „Fischerspooner“? — казвам аз и отново се смея. — Откъде знаеш за тях?

— Той знае всяка песен, която някога е била записана — обяснява Жул. — Трябва да видиш стаята му — дискове от пода до тавана. Слуша най-шантавите групи. Сомалийски. Румънски. Циркова музика от двадесетте. Реге. Зук. Маршова музика от Тенеси. Едва ли има нещо, което да няма в колекцията си.

— Защо? — питам аз, изпълнена с любопитство. Върджил свива рамене.

— Търся вдъхновение, предполагам — отговаря той.

— Иска да напише съвършената песен — казва Жул.

— Вярно е.

— Песен, в която е събран целият свят. Лошото и доброто, красотата и болката — обяснява Жул.

— Коледа и погребения. Кафето и дъжда. Синини и рози, лайна и шампанско — рапира Върджил.

— Цигари, кофи за боклук, сребърни пръстени. Това са някои от любимите ми неща — добавям аз, имитирайки гласа на Джули Андрюс.

Върджил се залива от смях.

Жул го предизвиква.

— Хайде, Кание. Покажи ни какво можеш.

— С какво? С мандолина?

— Горката! — отвръща Жул. — Ти мъж ли си, или какво? Импровизирай.

Той се навежда зад бара и грабва една празна кофа за лед, обръща я и я превръща в барабан. Аз отивам до сцената, взимам китарата си и започвам да свиря небрежни, мелодични рифове в стила на „Red Hot Chili Peppers“.

Върджил се ухилва.

— Наистина ли? — казва той, гледайки към мен.

— О, да — отвръщам аз.

— Да, и още как — обажда се Реми. — Искаш ли да ядеш? Тогава качвай кльощавия си задник на сцената.

Върджил потупва Реми по главата на път за сцената. Реми го псува. Тримата се суетим няколко минути, преди да отработим ритъма. Жул си харесва един от рифовете ми, удължава го и го украсява.

— Ето това е — казва Върджил. — Точно това.

Аз изпробвам няколко акорда и най-накрая получавам нещо, което ще стане за припев и нещо, което ще свиря, докато Върджил рапира.

— Да, страхотно е. Харесва ми — казва той.

Сваля суичъра си. Отдолу е по бяла тениска. Ръцете му са мускулести. Дупето му изглежда страхотно в тези джинси. Толкова страхотно, че бъркам един акорд, докато го зяпам.

Той се обръща към мен.

— Притеснена ли си?

— Да. Не. Ами… малко.

Някой да ме застреля.

— Аз също. Когато вдигна ръка — ей така — значи преминавате към припева, — казва той. След това се разсмива. — Няма да стане. Знаеш това, нали?

Обръща се към публиката.

— Тази песен се казва „Загубеняк“.

Двамата с Жул започваме да свирим. Върджил ни слуша няколко секунди, след което вдига ръка. Преминаваме към припева. Той започва да рапира. И е добър. Много добър. Ние налучкваме ритъма и изведнъж песента се получава. Темпото, римите и акордите се сливат в прекрасна хармония и това, което всеки един от тримата дава, става по-добро и по-голямо от самия него. Става музика. Става магия.

Ей, загубеняко!

Наречи ме крадец и пияница,

наркоман и за лудница.

Ей, загубеняко!

Наречи ме непрокопсаник,

авантаджия, измамник.

Не искам да бъда

лошо момче до гроб.

Писнало ми е

да бъда роб

и все с този нож,

забит във гърба.

Но се опитвам все някак

да оцелея, да бъда добър,

защото в пустиня живея —

от бедност и страх.

Опитвам да бъда добър,

да не правя бели, ах!

Но аз съм си аз, това е то, сър.

Човек от плът и кръв!

Отивам на интервю, вчера;

да впечатля, не да ти се меря,

да ти покажа на какво съм способен.

Усмихваш се, но не ме наемаш,

защото нямаш милост, нито кураж,

защото не ме уважаваш,

защото мислиш, че ставам само за фураж.

Ей, загубеняко!

Наречи ме агитатор, обирджия,

терорист, бомбаджия…

Ей, загубеняко!

Не искам да се гледам пак

по новините в този мрак.

Господин Саркози,

чуваш ли молбите ми?

Погледнете ме в очите…

Какво ви е в главите?

Виждате опасен хулиган,

но аз бачкам за наема насран

и имам намерение

да спра това мъчение.

Господин Ле Пен,

не съм ти никъв фен.

Във Франция те обругаха,

но едва не те избраха.

Време е за промяна,

време за прогрес, за смяна —

преди историята да се повтори

вратата ти широко отвори.

Ей, загубеняко!

Наречи ме бабаит, упорит —

така ме виждаш ти, глупав и немит.

Ей, загубеняко!

Писна ми вече

от обвинения и гняв.

Имам сила, имам нрав!

Това е война на думи, война на изтощение,

ще променя живота си, т’ва е моето съобщение.

По своя воля, не защото друг иска,

понеже тук е ад и всеки писка.

Всеки ден е битка, изкупление,

но не ми се чака разрешение.

Просто искам да ме пуснеш.

Не съм политик, не съм интригант,

а просто един беден музикант.

Думите са моите куршуми,

песните са моите зулуми,

защото е от ясно по-ясно,

че тук в Клиши е ужасно.

И свободата, равенството и братството

са само за богатите, а не за паството.

И не за мен.