Дженифър Донъли
Революция (8)

8.

— Мамо? — крещя аз, когато отварям вратата на къщата.

Никакъв отговор, което само по себе си не е необичайно. Но фактът, че всички лампи светят, е.

— Защо е светнала всички лампи? — промърморвам аз. — Мамо?

Чувам стъпки, тежки и бързи, които се приближават от дневната.

— Къде беше?

Този глас. Тези думи. Замръзвам на място. Точно тези две думи ми каза онази сутрин. Денят, в който Труман умря. Но тогава ми ги крещеше. Отново и отново.

— Здравей, татко — отговарям аз. — Отдавна не сме се виждали. Как е ДНК-то?

— Къде беше?

— На купон. В къщата на семейство Гуд.

— Гуд? Анди, не ми казвай, че излизаш с Ник Гуд.

— Не излизам с него.

— Слава Богу.

— Излизам с Рупърт.

Лицето му помръква.

— Не бъди такава умница. Не си. Защо винаги трябва да си толкова…

Ужасна? Противна? Смотана? Значи да се преструвам, че стоим на два метра разстояние един от друг, не се прегръщаме и не си казваме здрасти, след като не сме се виждали от четири месеца, само и единствено защото аз съм смотана? А не заради това, че се мразим.

— … язвителна. Това е неприемливо. Напълно неприемливо. Защо не ми се обади? Защо не ми каза?

— За купона на Ники? — питам аз объркано.

— За „Св. Анселм“! За оценките ти. За картините. За майка ти. Защо, по дяволите, не ми каза за нея?

Изпадам в паника.

— Какво е станало? Къде е тя? Знае ли, че си тук?

Страх ме е от това, че я е разстроил. Много е добър в това. Минавам покрай него и влизам в дневната. За мое облекчение тя е там. Рисува. Просто рисува.

— Ей, мамо — казвам аз. — Гладна ли си? Искаш ли овесени ядки?

Клати глава.

— Татко? Овесени ядки?

— Не, аз…

— Препечена филийка?

— Това, което искам, е обяснение! — повишава глас той и сочи към стената.

— Картини. Мама е художник, забрави ли?

Бавно се завърта в кръг.

— Всички стени са покрити с картини. Напълно покрити.

Прав е за това. Започна да ги забива и на тавана.

— Сигурно са повече от двеста — казва той. — Всичките на Труман. Откога продължава това?

— Не знам. Няколко месеца.

— Месеца?

— Виж какво, това я успокоява. Когато рисува мама не плаче, пищи или хвърля неща по стената ОК? Какво искаш, татко? Защо си дошъл?

Той спира да зяпа тавана и зяпва мен.

— Защото аз… — започва той. Но думите му пресъхват. Изглежда объркан. Смутен и гузен. Като някой, който е изтичал до човек, когото си мисли, че познава и го е хванал за ръката, но после този човек се е обърнал и се е оказал напълно непознат.

— Защото получих писмо от „Св. Анселм“ — казва той най-накрая. — Опитах се да ти се обадя. Около двадесетина пъти. Никой не вдигна. Оставих съобщения на гласовата поща. Никой не ми позвъни. Така че се качих на самолета и ето ме тук. Госпожица Бийзмейер ми каза, че ще те скъсат по всички предмети. Каза ми, че ще те изключат от училище. Какво става, по дяволите? Пиеш ли хапчетата си?

— Да, пия хапчетата си и искам да уточня за протокола, че няма да ме скъсат по всички предмети. Имам шестица по музика. Бийзи спомена ли това?

Не ме чува. Или се преструва, че не ме чува.

— Преди две години имаше шестици по всички предмети. Спечели награди по френски и биология.

— И музика.

— Не разбирам това. Не разбирам теб. Както ти се е случило?

Поглеждам го невярващо.

— Сериозно ли ме питаш? Наистина? Сериозен си? Да нямаш Алцхаймер или нещо такова?

Няколко секунди мълчи и ме гледа. Единственото нещо, което чувам, е търкането на четката на мама по платното и тиктакането на часовника върху полицата над камината.

Изведнъж казва:

— По дяволите, Анди, Труман е мъртъв.

— Наясно съм с това.

— Просто го преодолей.

— Така, както направи ти? Нов живот. Без грижи.

— Труман почина. Труман. Не ти — казва ми той.

— Знам. Лош късмет, нали? За всички нас.

Изражението му се променя. Изглежда така, сякаш някой го е ударил с юмрук в стомаха. Сяда на един стол и скрива лицето си с ръце.

— Господи, какво ще правя? — казва той тихо.

Това е. Драматичната сцена с помиряването между баща и дъщеря. Сцената, в която трябва да изтичам при него, да го прегърна и двамата да си поплачем, докато нещата помежду ни се оправят. Чакам да започне музиката. Чакам да чуя първите цигулки. Чакам евтината холивудска музика. Но не чувам нищо. И няма да чуя. Знам това. Чакам тази музика от две години. Напразно.

— Кога започва зимната ваканция? — пита ме той и сваля ръцете си.

— Днес.

— Кога трябва да се върнеш?

— На пети.

Вади своя смартфон „BlackBerry“.

— ОК — казва той след няколко секунди. — Мисля, че ще стане. Всъщност получава се идеално. Можеш да дойдеш с мен.

— Опитахме веднъж, не помниш ли? Не се получава. Мина ме мрази.

— Имам предвид да отидем в Париж. Самолетът излита в понеделник от Бостън. Стига пилотите да не обявят стачка. Цяла седмица заплашват, че ще го направят. Имам малко работа в Париж. Ще отседнем при Джи и Лили. Имат ново жилище. Достатъчно голямо. Идваш с мен.

Смея се на глас.

— Не, няма да дойда.

— Не спори с мен, Анди. Идваш с мен в Париж и ще вземеш лаптопа си. Ще бъдем там три седмици. Ще имаш предостатъчно време да напишеш план на дипломната си работа.

— Не забравяш ли нещо? Ами мама? Какво ще правим с нея? Да не искаш да я оставим сама?

— Майка ти ще бъде в болница — отвръща той.

Зяпвам го, загубила ума и дума.

— Обадих се на доктор Бекър. Веднага след като пристигнах. Ще я запише в „Арчър-Ранд“. Там е много хубаво. Имат страхотна програма. Можеш ли да й събереш багажа? Ще я заведа утре сутринта и…

— Защо? Защо правиш това? — крещя аз гневно. — Никога не беше тук, когато трябваше да бъдеш. Сега не ни трябваш, а си тук. Никой не те е канил. Справяме се добре и без теб. Справяме се чудесно. Винаги сме се справяли чудесно без теб.

— Чудесно? Това ли наричаш чудесно? — крещи той в отговор. — Къщата е кочина. Майка ти е загубила ума си. А ти ще бъдеш изключена от училище. Нищо не е чудесно, Анди. Нищо.

— Няма да дойда с теб. Кълна се, че няма да дойда.

Взимам раницата си и се насочвам към вратата.

— Къде отиваш? Анди? Анди, помолих те…

От дневната долита силен трясък.

— Мариан? Добре ли си? — крещи татко и хуква към дневната.

— Няма да ходя в Париж — казвам аз и затръшвам вратата след себе си. — Няма да ходя никъде с теб. Бог ми е свидетел.