Дженифър Донъли
Революция (74)

74.

— Юго смърди. Никога ли не го къпеш? — питам Амаде.

Хрътката от ада лежи на леглото до мен. Ръмжи всеки път, когато се опитвам да я избутам на пода.

— Говоря сериозно. Можеш да го хвърлиш да поплува в Сена. Няма да му навреди.

Не получавам отговор. Същите акорди, отново и отново. Амаде композира, или поне се опитва. Аз лежа на леглото и зяпам тавана. Не съм помръднала откакто се върнах от разходката в катакомбите. Амаде не беше особено щастлив да ме види на прага си, но все пак ми позволи да вляза.

Сега слагам възглавница на главата си и се опитвам да заглуша звуците, които издава. Не успявам. Как е станал толкова прочут композитор, като не може да се справи с някакви си три акорда?

Не издържам вече. Вдигам възглавницата.

— Опитай ла минор! Трябва да има интервал от три цели тона в третия такт. Господи! — изкрещявам аз.

Амаде псува и удря по масата с юмрук.

— Да съм те молил за съвет? Не! Нямам нужда от съветите ти. Това, от което имам нужда, е кафе!

Кафето е най-малкият ни проблем. Нямаме храна. Изядохме всичко, което купих вчера. Нямаме и дърва за огрев. Аз сядам в леглото. Вонята на Юго ме задушава.

— Трябва да ядем — казвам аз. — Ще отида в двореца и ще се опитам да заработя няколко монети. Ако успея, ще купя кафе.

Амаде промърморва нещо, но не го чувам. Приведен е над масата и пише ноти.

Не искам да ходя в двореца — споменът за пияните грубияни, които ме опипваха, все още ме кара да треперя от отвращение. Но нямам избор. Отварям калъфа на китарата, за да я настроя, преди да изляза, и виждам, че едната ми струна е скъсана.

— Имаш ли резервни струни? — питам аз.

Той сочи към една кутия на масата. Отварям я и намирам кълбо от струни. Но те изобщо не приличат на струните, с които съм свикнала. Най-накрая намирам една, която прилича на „Е“ струна. Слагам я на мястото на скъсаната и опитвам да настроя китарата. Но не се получава. Струните не звучат добре заедно. Най-вероятно, защото тази, която взех от Амаде, е направена от котка, куче, катерица или нещо подобно.

— Тази не става — казвам му аз. — Имам нужда от цял нов комплект.

— Отиди да си купиш.

— С какво? Нямам пари. Казах ти.

— Отиди при Ривар. Там ме познават. На улица „Ла Кордери“. На север оттук. Мини по улица „Д’Анжу“.

Вадя картата си на Париж, но не откривам улица „Д’Анжу“. Каква изненада.

— Много на север? Или само на няколко пресечки в северна посока? Помогни ми малко, Амаде.

Той хвърля перото си на масата.

— Добре! Ще дойда с теб. Това ще те направи ли щастлива?

— Да. А ако не умрем от глад, ти ще бъдеш ли щастлив?

Той не ми отговаря, а вместо това облича жакета си и пъха iPod-а в джоба.

Когато излизаме на улицата, аз казвам:

— Трябва да се откажеш от тази комбинация от акорди. Не ти подхожда.

— Чух нещо подобно от музикалната кутия. Исках да го пробвам.

— Какво си слушал? Бетховен? Моцарт?

— Radiohead.

Избухвам в смях.

Той вади iPod-а и казва:

— Обясни ми нещо.

— Какво?

Сочи екрана.

— Тази песен… „По-слаба, по-щастлива“.

Клатя глава.

— Съжалявам, човече, невъзможно е. Ще ми трябват още два века, за да ти я обясня.