Дженифър Донъли
Революция (5)

5.

— Мамо? — провиквам се аз, когато отварям я входната врата на къщата.

Никакъв отговор. Това не е добре.

Прескачам купчината писма на изтривалката. Сметки. Още сметки. Писма от агенти по недвижимо имущество, които искат да продадат къщата ни. Пощенски картички от галерии. Брой на „Имолейшън“, студентското списание на „Св. Анселм“. Пима до баща ми от хора, които още не са разбрали, че преди година той се премести в Бостън и стана председател на департамента по генетика в „Харвард“. Баща ми е експерт по генетика. Световноизвестен. Майка ми е луда.

— Мамо? Мамо! — провиквам се аз.

Никакъв отговор. Острите зъби на паниката се забиват в мозъка ми. Хуквам към всекидневната. Там е. Не стои в задния двор, боса и награбила шепи сняг. Не чупи всички чинии в кухнята. Не се е свила на кравай в леглото на Труман, изпаднала в кататоничен сън. Просто седи пред статива си и рисува. Целувам я по челото, преливаща от облекчение.

— Добре ли си? — питам я.

Тя кимва и се усмихва. Докосва ме с ръка по бузата, но така и не извръща поглед от платното.

Искам да ме попита дали съм добре. Искам да й кажа какво се опитах да направя преди малко. На улица „Хенри“. Искам да ми каже никога да не го правя отново. Искам да ме нахока. Да ме прегърне и да ме притисне до себе си. Но не го прави.

Рисува поредната картина на Труман. Вече има толкова много. Висят по стените. Облегнати на столове. Върху пианото. Натрупани на купчини в коридора. Навсякъде, където погледна, виждам него.

На пода има инструменти. Стърготини. Отвертки и пирони. Парчета платно. Тя обича сама да прави подрамниците си. Наоколо са пръснати намачкани парцали и изкривени сребърни тръби. Подът е осеян с петна от маслени бои. Усещам миризмата им. Това е любимата ми миризма. Няколко мига просто стоя и я вдишвам. Сякаш се връщам в миналото, тогава, когато Труман беше жив.

Хладна есенна вечер и вали дъжд. Всички сме в дневната — аз, мама и Труман. Има огън в камината и мама рисува. Прави един от своите натюрморти. Толкова са красиви. Един критик от „Таймс“ написа, че натюрмортът й, изложен в музея по изкуства в Ню Йорк, е „целият свят, но смален“. Веднъж нарисува малко гнездо със синьо яйце под арката на стара черна шевна машина. Друга нейна картина изобразяваше преобърната червена кутия за шевни принадлежности до пукната чашка за кафе. Труман е като нея. Двамата рисуват, а аз свиря на китара. Дъждът се усилва още повече, спуска се мрак. Не ни пука. За едно в нашата къща, огряни от светлината на огъня, ние тримата сме целият свят, но смален.

Няколко пъти и баща ни беше с нас. Прибрал се е късно, както винаги, измачкан, с изморени очи и миришещ на лабораторията. Ще влезе безшумно и ще седне на края на дивана, сякаш е дошъл на гости. Далече от нас. Отделен от нас. Срамежлив поклонник.

— Свинско „Мо шу“? — питам майка си сега.

Тя кимва, след това се мръщи.

— Очите не са както трябва — казва тя. — Трябва да ги нарисувам както трябва.

— Ще ги нарисуваш, мамо — отвръщам аз.

Но няма да го направи. Вермеер, Рембранд и да Винчи взети заедно нямаше да успеят. Дори и да използваха правилния цвят, лъчисто, яркосиньо, те пак щяха да се провалят, защото очите на Труман бяха напълно прозрачни. Нали казват, че очите са прозорци към душата? При него беше така. Когато погледнех в очите му, аз виждах всичко, което той мислеше, чувстваше и обичаше. Виждах Лира и Пан^[1]. Храмът на Дандур^[2]. Ракети. Гари Каспаров. Век. Киума^[3]. Хотдог с чили. Дерек Джетър^[4]. И нашето семейство.

Отивам в кухнята и правя поръчката за вечеря. „Му шу“, две яйчени рулца, юфка със сусам. Носи я Уили Чен. Познавам по име всички доставчици. Разсипвам в две чинии и оставям едната на масата до статива на мама. Тя не ми обръща внимание, но ще хапне малко посред нощ. Знам, защото обикновено се събуждам около два часа и слизам долу, за да видя как е. Понякога все още рисува. Понякога гледа през прозореца.

Тази вечер вечерям сама, както винаги. В нашата голяма, пуста трапезария. Не е толкова ужасно. Уча музика и никой не ми задава въпроси за контролното по математика, на което имам двойка. Никой не ми напомня, че съм се прибрала твърде късно и никой не настоява да научи името, адреса и намеренията на момчето, с което съм осъмнала в леглото си.

— Яж нещо — казвам аз половин час по-късно и целувам майка си за лека нощ.

— Да, ще хапна — уверява ме тя на френски, все още гледайки смръщено очите на Труман. Майка ми е французойка. Казва се Мариан Ларейн. Понякога говори на английски, понякога на френски. Но през повечето време изобщо не говори.

Запътвам се към горния етаж, стиснала iPod-а си в ръка. Възнамерявам да заспя, слушайки Pink Floyd. Все пак това е моето домашно.

Преди няколко дни дадох на Нейтън някои неща. Записи на песни, които написах. Използвах неравноделен размер и различни готини ефекти. Наложих различните китарни партии и щимове с педал за лупове. Нарекох албума „Замък от хоросан“. Стори ми се, че песните са добри. Нещо като Sonic Youth, кръстосано с Dirty Projectors. Но Нейтън не беше съгласен с оценката ми.

— Ужасяващи — рече ми той. — Шумен миш-маш. Трябва да се научиш да постигаш повече с по-малко.

— Благодаря ти, Нейтън. Много ти благодаря — отвърнах аз, разстроена. — Би ли ми показал как?

Съветът му бе да изслушам китарния риф след четвъртата минута в „Shine On You Crazy Diamond“. Каза ми, че Дейвид Гилмор е композирал рифа, съставен от само четири ноти, но той звучал точно така, както би звучала тъгата. Аз му отвърнах, че нямам нужда от това един дърт наркоман да ми казва как звучи тъгата. Знам много добре.

— Това не е достатъчно — рече той. — Моят шнаузер също знае как би звучала тъгата. Въпросът е следният: можеш ли да изразиш това знание? Това чувство? Това е разликата, която ви разделя.

— Разделя кой? Мен от шнаузера?

— Не. Артиста от идиота.

— Значи съм идиот, така ли? Това е последният път, когато ти давам нещо мое да слушаш.

Отговорът на Нейтън бе следният:

— Един ден през 1974 г. мъж на име Дейвид Гилмор беше тъжен, я? И какво? На кого му пука? На мен. Защо? Заради този невероятен риф. Защото той е вечен. Ако можеш да пишеш музика, която е вечна, това е нещо специално. Дотогава дръж езика си зад зъбите и се учи от тези, които могат.

Повечето учители в „Св. Анселм“ ми казват, че съм гений. Казват ми, че мога да направя всичко, да бъда която си поискам. Казват ми, че потенциалът ми е безкраен и че трябва да се опитам да достигна звездите. Нейтън е единственият, който ме нарича „идиот“ и ме кара да свиря сарабандата в сюитата за лютня на Бах петстотин пъти на ден, за да проникне тя през дебелия ми череп. И това ми носи такова облекчение, че бих заплакала.

Влизам в стаята си и хвърлям джинсите и колана си на пода. Прекосявайки стаята, аз зървам отражението си в огледалото. Кльощава като момче, бледа и с черни очи, разпиляна кафява коса на тънки плитки, подобни на миши опашки. Върху тялото ми има толкова много метал, че дрънкам при всяка крачка.

Арден Тоуд измисли игра на име „Разменени при раждане“. Праща есемеси на целия клас, в които казва, че току-що е открила, че един от нас е бил взет от болницата не от своите родители, а от други. После всеки трябва да й изпрати есемес с имената на истинските родители на този човек. Тя избира двете най-добри имена и ги публикува, заедно със снимка на жертвата, на страницата си във Facebook. Моите родители са Мерилин Менсън и капитан Джак Спароу от „Карибски пирати“. Нищо чудно, че има двойка по биология.

Когато свалям тениската си, ключът, който нося около врата си, се оплита в косата ми. Разплитам го и той проблясва. Свети. Сияе дори в оскъдната светлина на стаята ми. Точно като Труман.

Помня кога той намери ключа. Предишната вечер, събота, родителите ми се бяха скарали за първи път. Имаше викове и плач. Доста и от двете. Аз се качих горе в стаята си и надух музиката в опит да ги заглуша. Взех и Труман при мен, надявайки се, че ще се съгласи да гледаме заедно „Изгубени в космоса“, но той не го направи. Просто стоеше до вратата и слушаше. Караха се все за едно и също. Мама се гневеше на татко за това, че все го няма. Татко се ядосваше на мама за това, че иска постоянно да бъде тук.

— Да не би да си въобразяваш, че парите растат по дърветата? — крещеше той. — Работя много и изкарвам добра заплата. За теб. За децата. За този дом. За училището на Анди и Труман…

— Това са глупости. Имаме предостатъчно пари.

Знам това, банката го знае, в „Св. Анселм“ го знаят. Ти също го знаеш.

— Виж какво, хайде да спрем с това. Късно е. Уморен съм. Цял ден бях на работа.

— И цяла нощ! Точно в това е проблемът!

— По дяволите, Мариан. Какво искаш от мен?

— Не. Какво искаш ти, Луис? Мислех, че искаш мен. И децата. Но явно съм грешала. Така че кажи ми сега. Кажи ми. Поне веднъж кажи това, което мислиш. Какво искаш?

Вече се бях отказала от „Изгубени в космоса“. Аз също стоях до вратата и слушах. Няколко секунди беше тихо, след което чух неговия отговор. Каза го много тихо, вече не викаше. Нямаше нужда да го прави.

— Искам ключа — рече той. — Ключът към Вселената. Към живота. Към бъдещето и миналото. Към любовта и омразата. Истината. Бог. Там е. Вътре в нас. В гените ни. Отговорът на всеки въпрос. Просто искам да го намеря. Това е нещото, което искам — завърши той. — Искам ключа.

След това затворих вратата на стаята си. Двамата с Труман не си казахме нищо, просто седнахме на леглото ми и пуснахме сериала с д-р Смит и неговия велурен костюм. Какво друго можехме да направим? Как можехме да се съревноваваме с бъдещето, миналото, Бог и истината? Мама, с нейните картини на птичи яйца и пукнати чаши за кафе, аз и Труман, с нашите глупави детски игри. Просто абсурдно. На баща ми не му пукаше за групите, които харесвах или за мангите, които Труман четеше. Защо да му пука? Имаше други, по-интересни неща, с които да се занимава. Все пак с кой бихте дружали — с Джони Рамоун, Магнито или Бог?

На следващата сутрин мама беше станала рано. Стори ми се, че изобщо не бе спала. Очите й бяха червени и кухнята смърдеше на цигари, когато двамата с Труман слязохме да закусваме.

— Хайде да отидем до битпазара. Искате ли? — попита ни тя.

Мама обожаваше бруклинския битпазар. Там търсеше вдъхновение. Във всички тъжни и счупени неща. Скъсаните дантели, олющените картини и счупените играчки. Всички тези неща имат минало и тя обича да си представя какво може да е било то. Обича да ни разказва техните истории.

Скочихме в колата и се насочихме към „Форт Грийн“. През този ден тя откри едно чворесто трикрако сандъче за цветя, което според нея Елизабет Тюдор е използвала за нощно гърне. След това лупа, която Шерлок Холмс е използвал в имението Баскервил, както и сребърен пръстен, който Мата Хари е носила, когато са я разстреляли. Аз открих една оригинална тениска на Clash. А Труман прерови всички кашони с боклуци, пълни с ръждясали катинари, счупени писалки, тирбушони и отварачки, преди да намери това, което търсеше — един потъмнял до черно ключ, дълъг около пет сантиметра.

Бях с него, когато го откри. Купи си го за един долар. Продавачката каза, че го намерила на улица „Болъри“ в една кутия с боклуци, оставена на тротоара до старото кино „Парадайз“.

— Собственикът остави мястото на самотек и покривът пропадна — рече тя. — Сега общината ще го срути и ще построи фитнес зала. Проклет кмет. Киното е било построено през 1808 г. Кой ходи на фитнес в днешно време? Всички са дебели като свине.

— Имаме ли сребърен гланц? — попита Трумън докато вървяхме към колата.

— Под мивката — отвърна мама. — Виж, Тру, това върху ключа е хералдическа лилия. Символ на благородническо потекло. Обзалагам се, че е принадлежал на Луи XIV.

Тя започна да ни разказва историята на ключа, но Труман я спря.

— Това не е измислено нещо, мамо. Истинско е — рече той.

Когато се върнахме вкъщи, Труман излъска ключа до блясък.

— Красив е! — възкликна мама, когато го видя. — Виж, върху него е гравирана буквата „Л“. Бях права! Принадлежал е на Луи, не мислиш ли?

Труман не й отвърна. Прибра ключа в джоба си и го видяхме чак два дни по-късно. Беше вторник вечер. Всички бяхме в дневната — двамата с Труман пишехме домашните си, а мама рисуваше. Изведнъж чухме как входната врата се отваря. Беше татко. Спогледахме се, изненадани.

Влезе при нас, стиснал букет с цветя. Личеше си, че се чувства неловко. Сякаш бе син на мелничар, тръгнал да ухажва принцеса, очакващ да му се изсмеят и да го изгонят. Но принцесата не се изсмя. Усмихна се и отиде в кухнята, за да намери ваза. Докато я нямаше, татко провери дробите на Труман и моите алгоритми. За да не му е скучно. За да не му се наложи да разговаря с нас. След това седна на дивана и потърка лицето си с ръце.

— Уморен ли си, татко? — попита го Труман.

Той свали ръцете си и кимна.

— Твърде много Де и Ка?

Татко се засмя. Когато Труман беше бебе, той чу татко да говори за ДНК, но когато се опита да го произнесе, каза „Де и Ка“. Оттогава го наричаше така.

— Наистина много, Тру. Но сме близо. Толкова близо.

— До какво?

— До дешифрирането на генома. До намирането на отговорите. До ключа.

— Но вече не трябва да го правиш.

— Да правя какво?

Труман бръкна в джоба на панталонките си, извади малкото сребърно ключе и го сложи в ръката на татко. Той се втренчи в него.

— Ключ — каза Труман.

— Виждам това.

— Той е специален.

— Какво го прави специален?

— Буквата „Л“ е изписана върху него. „Л“ за любов. Виждаш ли? Това е ключът към Вселената, татко. Каза, че го търсиш. Каза на мама. Но аз го намерих, така че вече няма нужда да го търсиш. Вече можеш да се прибираш, преди да се стъмни.

Татко държеше ключа в дланта си. Стисна го в юмрук и се усмихна.

— Благодаря ти, Тру — рече той с леко пресипнал глас. След което дръпна брат ми към себе си и го прегърна.

— Обичам те. Обичам и двама ви. Знаете това, нали? — рече той, стиснал Труман, но гледайки към мен.

Чух приглушеното „да“ от Труман, след което кимнах, леко смутена. Чувството беше странно, сякаш бях получила твърде скъп подарък от много далечен роднина. Чух подсмърчане. Мама стоеше на прага на дневната. Очите й бяха влажни.

Тогава нещата се оправиха. За около месец и нещо. И след това той го направи — разшифрова генома. Спечели Нобеловата награда и вече изобщо не се прибираше. Имаше пътувания до Стокхолм, Париж, Лондон, Москва. Дори когато беше в Ню Йорк, той се прибираше, след като си бяхме легнали и сутринта излизаше, преди да се събудим. Последваха още скандали. И тогава, една вечер, когато не го бяхме виждали от две седмици, Труман влезе в кабинета на татко и си взе ключа. Видях го в задния двор — стискаше го в ръката си и гледаше към първата изгряла звезда за вечерта. Нямаше нужда да го питам какво си пожелава. И знаех, че то никога нямаше да се сбъдне. Гениалността не е отборен спорт.

Ключът беше в него, когато умря. Прерових дрехите му, когато служителят от съдебномедицинския отдел ги донесе вкъщи. Беше в предния джоб на джинсите му. Изпрах кръвта, сложих го на лента и я завързах около врата си. Никога не съм я свалял.

Сега пия лекарствата си. Едно 25-милиграмово хапче „Куелифай“ два пъти дневно. Или поне така пише на шишенцето. Аз взимам по петдесет милиграма два пъти дневно. И понякога седемдесет и пет. Защото двадесет и пет вече не ми помагат — нито потушават гнева, нито разсейват тъгата, нито спират почти непреодолимия подтик да се хвърля пред някоя кола. Все пак не е лесно. Ако изпия твърде малко, не мога да стана от леглото. Ако взема твърде много, започват да ми се привиждат неща. Предимно малки неща — като паяци, които се катерят нагоре по стената. Но понякога виждам и големи неща — като малкото ми мъртво братче, застанало по средата на улицата.

Изгасям лампата, лягам на леглото, пускам си Floyd на iPod-а и слушам „Shine On You Crazy Diamond“. Моето домашно. Две минути синтезатори, след които тъжно соло на китара, пауза и след това четирите ноти, ясни и зашеметяващи: си бемол, фа, сол, ми.

Свиря в тъмното на безплътна китара, следвайки омайващия ритъм с пръстите си. Четири ноти. Нейтън беше прав. Дейвид Гилмор бе пленил тъгата в четири ноти.

Слушам и следващата песен. И по-следващата. Слушам песни за лудост, болка и любов. Слушам ги отново и отново. Накрая заспивам. И сънувам.

Сънувам баща си. Той държи птиче гнездо, пълно със сини яйца.

Сънувам малко момче, което свири на цигулка пред мъже с очи, които са като черни дупки в небето.

Сънувам Труман.

Той е в дневната и излиза от картината. Прекосява стаята към мен, като върви бавно и странно. Гърбът му е счупен. Накланя се към мен и ме целува по бузата. Устните му, студени и безкръвни, шепнат в ухото ми: „Ела при мен и бълнувай, ела и сънувай, ела и рисувай, ела и свири, затворнико, и блести…“