Дженифър Донъли
Революция (56)

56.

Късно е, струва ми се. Минава обяд в понеделник. Може би два или три часа. Спала съм дълго. В апартамента е тихо. Татко и Лили сигурно са излезли.

Отварям очи и зяпвам сивата светлина, струяща през прозореца на спалнята ми, но веднага ги затварям, когато мъката се блъска в мен като камион — без милост, без колебание, без заобикалки. Изтъркулвам се от леглото и започвам да ровя в чантата си за хапчетата.

Но ги няма. Пронизва ме панически страх. Започвам да се въртя на място, оглеждайки стаята, и най-накрая ги виждам. Точно там, където ги оставих. На нощното шкафче. Върху дневника.

Гълтам четири, лягам обратно на леглото и се насилвам отново да заспя. Но не мога. Не мога да спра да мисля за Върджил. Как съм могла да сбъркам така за него? Иска ми се да не го бях срещала. Иска ми се да не ми бе пял по телефона. Иска ми се сърцето ми да не се късаше.

Винаги минава известно време преди хапчетата да подействат. Грабвам дневника и започвам да чета, надявайки се, че това ще ме разсее.

27-ми май, 1795 г.

Никога няма да забравя четиринадесети юли, но не защото е Денят на Бастилията. Четиринадесети юли 1793 г. бе последният ми ден в служба на кралското семейство. Съобщиха ми, че вече не се нуждаят от мен. Кралят бе мъртъв, гилотиниран през януари същата година. Луи-Шарл бе в ръцете на мъж на име Антоин Симон. Човек, избран от Събранието. Човек на народа. Добър републиканец. Глупав, злобен пияница.

Опитвах се да се сбогувам с кралицата.

— Ваше Величество — казах й аз. — Ваше Величество, умолявам ви.

Но тя не ме чу. Чуваше единствено детето си, което не спираше да плаче, заключено в стаята под нейната. Кралицата отказваше да говори и да се храни. Само гледаше в една точка и се клатеше.

— Трябва да сте силна — рече й мадам Елизабет. — Трябва да изтърпите. И Бог трябваше да слуша воплите на сина си, качен на кръста.

— Не ми говори за Бог — отвърна кралицата.

Чу се звук като удряне на шамар — рязък и силен. След това някой извика от болка и започна да плаче. Кралицата стана. Прекоси стаята, олюлявайки се, и вдигна един калъф. В него имаше китара. Това бе китарата на краля, на която често бях свирела на Луи-Шарл.

— Вземи я. Свири му — нареди ми кралицата, подавайки ми калъфа.

Стражът ни наблюдаваше.

— Но, Ваше Величество, не позволяват на никой да влиза при него — отвърнах аз.

— Отвори го. Свири — повтори тя. — Завърташ ключа веднъж, за да се отвори.

Каза веднъж, но вдигна три пръста. Направи го така, че стражът да не види.

— Не мога — казах аз.

Кралицата започна да плаче.

— Моля те — изхлипа тя. — Посвири му. Развесели клетото му сърце.

След това се свлече на пода, прегърна коленете си с ръце и започна да вие от мъка.

— Вземи го! — излая стражът. — Вземи го и я накарай да млъкне!

Той беше свестен мъж, самият той баща, и искаше да прояви милост, но се боеше. Виждаш това в очите му. Всички се бояхме. Всички бяхме виждали колите, събиращи труповете на екзекутираните.

Направих това, което ми нареди. Стражът ме изведе от стаята, след което отвори калъфа. Сряза струните на китарата с нож и бръкна вътре. След това разкъса подплатата и провери за кодирани съобщения. След като се увери, че кралицата не бе скрила нищо вътре, той ми позволи да взема калъфа с китарата.

По-късно, когато бях в стаята си, аз открих това, което кралицата искаше да открия. Завъртях ключа три пъти, защото бе вдигнала три пръста. Открих скрито отделение. Там имаше снимка на Луи-Шарл — миниатюра от слонова кост и кесия с монети. Двадесет златни луита. Тя знаеше, че тези неща бяха там. Гледайки ги, аз внезапно изпитах гняв.

Защо ми ги бе дала на мен, мътните да я вземат? Какво можех да направя аз? Не бях маркиз и нямах армия. Бях само една малка, безпомощна личност.

Но гневът бързо отшумя и на негово място се настани тъга, защото осъзнах колко отчаяна бе кралицата, за да ми повери живота на сина си. На мен, от всички хора на света. Не император. Не крал. Просто една прислужничка. Аз бях най-добрият й избор. Единственият й избор. Бях единственият шанс, който синът й имаше. Портретът и парите бяха нейната молба да не го изоставям.

Аз стиснах ярките монети в шепа и им позволих да изпаднат между пръстите ми. Бях във война със себе си. Можех да избягам с двадесет златни луита. Да избягам от Париж и от цялата тази смърт. Можех да започна наново в някой нов град. Може би дори щях да успея да се кача на сцената. Не беше ли това нещото, което винаги бях искала?

С двадесет златни луита можех да се опитам да помогна на принца. Може би щях да успея да подкупя Симон да се отнася добре с него, да му позволява да има играчки и книги. Може би щях да успея да го видя. Може би щях да успея да изкупя вината си. За шпионирането. За лъжите. Може би дори щях да успея да го спася.

Говореха за подобни неща. Надзирателят бе нащрек за всякакви планове и опити за бягство. Всъщност той твърдеше, че бе осуетил поне един опит да бъдат освободени кралицата и нейните деца. Надзирателят беше внимателен, а стражите — наблюдателни. Но всеки си имаше цена.

Аз взех една монета и я завъртях в ръката си. От едната страна беше главата на краля. От другата беше неговата корона. Хвърлих монетата. Хванах я. Захлупих я с другата си ръка.

Ези или тура. Да остана, или да се махна. „Изкупление или свобода“, казах си аз, преструвайки се, че имах избор.

Поемам си дъх. За смелост. Отново се надявам. Въпреки всичко.

Защото Алекс е имала двадесет златни луита. И може би те са били достатъчно. Достатъчно, за да платят на някой да изрови малко, безжизнено телце от гробищата и да го занесе в Храма посред нощ. Достатъчно, за да убедят неколцина стражи да се направят на слепи. Достатъчно, за да го освободят.