Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

36.

Така че да, изгони ме. И още как. Ив Бонар ми показа пътя.

Още няма единадесет часа. Сега трябваше да съм в библиотеката, снимайки документите на Малербю. Вместо това съм в кафене, давейки мъката си в голяма чаша кафе. Денят е топъл и слънчев и седя навън, зяпайки забързаното множество.

Още не знам какво се случи. Да не си сложа ръкавиците беше глупава грешка. А тананикането? Да, не трябваше да правя и това. Но не осъзнавах, че го правя. Музиката просто ме бе обладала. Що се отнася до телефона — това със сигурност не беше по моя вина. Знам, че го включих на вибрация след разговора с Върджил. Бях в една пекарна, купувайки кроасана за Ив Бонар. Спомних си правилото на библиотеката против джиесемите и докато чаках да платя кроасана, аз включих телефона на вибрация. Там и тогава. Просто за всеки случай. Така че какво се бе случило? Нещо в чантата ми сигурно бе натиснало бутона за звъненето и го бе пренастроило. Най-вероятно дневникът. Именно той лежеше върху телефона. Но имаше и нещо друго, което беше още по-странно — телефонът ми не бе регистрирал нито номер, нито обаждане.

— Не можете да ме изхвърлите. Моля ви. Току-що получих документите. Трябва да ги изчета. А след това да ги снимам. И трябва да направя това днес. Днес е петък, а в неделя трябва да летя за Ню Йорк и „Абелард“ е затворена в събота.

— Трябваше да помислите за това, преди да нарушите спокойствието на всички читатели в читалнята. Три пъти. Хората около вас са дошли тук, за да работят.

— Аз също за това съм дошла — казвам му аз. — Наистина. Просто работата ми е малко шумна, нали разбирате?

Той отвърна, че не разбира и ми каза сбогом. И ето ме сега. Напълно прецакана. Ако не направя тези снимки, няма да летя за никъде.

Поемам дълбоко дъх и премислям всичко. Знам какво трябва да направя — да не се мяркам пред очите на Ив Бонар до обедната почивка. Да му дам време да се успокои. Когато отново отворят библиотеката, ще се промъкна вътре, ще падна на колене пред него и ще го помоля да ми даде още един шанс. Дотогава имам два часа за губене. Нося дневника, така че просто ще седя в това кафене и ще чета.

„Точно както иска тя“, обажда се малко гласче в главата ми. Същото гласче, което проговори вчера при затварянето на библиотеката. „Не е ли странно, че телефонът ти започна да звъни, въпреки че го бе оставила на вибрация?“

Думите изпращат ледена тръпка надолу по гръбнака ми, но аз бързо ги прогонвам от мислите си. От лекарствата е, това е всичко. Твърде много „Куелифай“.

„Но тази сутрин взе само едно хапче“, припомня ми гласът. „Намали дозата.“

— Млъквай — прошепвам аз, глътвам кафето и започвам да чета.

 

 

6-ти май, 1795 г.

Кралят и неговите роднини бяха откарани в Париж след падането на Версай. Аз и моите роднини трябваше да вървим пеша.

Когато най-накрая стигнахме града бяхме напълно изтощени. След дълго търсене наехме една стая в „Марайс“. Беше тясна и влажна, но това нямаше значение за мен, тъй като прекарвах по-голяма част от времето си навън. От сутрин до вечер бродех по улиците на града, независимо от времето, опитвайки се да вляза в Тюйлери. Защото обичах Луи-Шарл и копнеех да го видя отново. И защото исках да се издигна в живота и още се надявах, че кралицата ще ми помогне да го направя.

Свирех на китара пред високите порти, вървейки по алеята, опасваща двореца и покрай високата желязна ограда, която заобикаляше градината, надявайки се да зърна Луи-Шарл. Но така и не успях, защото стражите ме гонеха. Връзвах бележки за камъни и ги хвърлях над стената. Веднъж хвърлих и кукла, но по-късно видях, че с нея си играе дъщерята на готвача. Един понеделник се облякох като перачка и се опитах да се промъкна в двореца заедно с другите перачки. Друг път се скрих в колата на месаря. И двата пъти ме заловиха и пребиха.

Дворецът Тюйлери се намира в центъра на града. Дворът му е малък и заобиколен от стени и огради. Изобщо не прилича на отворените морави и сенчестите горички на Версай. Докато обикалях двореца, аз често си задавах въпроса как може Луи-Шарл да тича и да си играе тук. Кой ще седи с него под нощното небе и ще брои звездите? Кой ще краде фишеци и бомбички от отговорника по фойерверките и ще ги взривява за негово забавление? Той беше странно дете. Тъжно дете. Кралицата ме бе помолила да развеселявам клетото му сърце. Ако не аз, тогава кой?

Исках да открия начин да вляза в двореца. Исках да продължа да опитвам, но трябваше да спра, защото семейството ми имаше нужда от мен. Сега бяхме по-бедни и по-гладни от всякога и ни беше дори по-трудно да изкарваме прехраната си. Париж се бе променил. Не беше същият град, който бяхме напуснали само преди шест месеца.

По улиците вече не се обсъждаха злободневни теми. Вестниците вече не пишеха за личния живот на актриси и куртизанки. Никой не се възхищаваше от новата рокля на някоя херцогиня или новата карета на някой граф. Никой не спореше относно това къде се приготвяха най-вкусните телешки мозъци — в „Шартр“ или „Фой“. Жените спряха да носят перуки. Прибраха копринените си рокли в килера и започнаха да носят дрехи от муселин. Мъжете обличаха костюми от скучен дефтин.

Хората говореха само за едно нещо — събитията в Събранието. Какво бе казал Дантон тази сутрин? Кого Марат[1] бе нарекъл педераст? Какво бе написала мадам Ролан[2] в своята статия? Какво бяха заявили якобинците[3] и корделиерите[4]? Ще приеме ли кралят Декларацията за правата на човека и гражданина? И кой беше този адвокат от Ара на име Робеспиер?

Във въздуха витаеше нещо ново — някаква нова надежда. Надежда за промяна. В града кипеше трескава активност и хората бяха възбудени и развълнувани. Те вече не се обръщаха един към друг със „сър“ или „мадам“, а с „гражданино“. Открито говореха за френска конституция, за равенство и свобода.

— Време на чудеса — каза баща ми. — Всичко може да се случи.

— Чудеса? — изплю чичо ми. — Ще бъде чудо, ако не умрем от глад. Тази твоя революция е лоша за бизнеса.

Беше прав. Тези, които правеха перуки, останаха без работа. Както и тъкачите на коприна. Бижутерите, цветарите и сладкарите фалираха. В скъпите магазини продаваха мраморни статуи и позлатени масички на безценица. За нас бе дори по-трудно. Новоизлюпените граждани на Париж вече не смятаха пърдящите кукли за забавни, така че трябваше да поставяме нови пиеси — пиесите на баща ми. Те бяха сериозни философски творби за тиранина Цезар и разточителствата на лудия крал Джордж, но освен това бяха скучни и обикновено заспивах още по време на първото действие или се измъквах, за да ходя на проби. Не ме беше грижа за гражданите и за конституцията. Просто исках да играя на сцена. Щом не можех да се промъкна в Тюйлери и да се надявам на помощта на кралицата, трябваше да открия друг път към светлините на сцената.

Мислех си, че тази революционна страст е просто един модерен каприз, който бързо ще бъде забравен, но грешах. Всеки ден революционните настроения ставаха по-силни и накрая Париж, моят приказен, прекрасен град, стана скучен и досаден като момиче от цирка, заточило се в манастир.

Имаше едно място, което не се бе променило — „Кралският дворец“. Там винаги се бяха събирали най-опасните и радикални парижани, което превръщаше двореца в идеалното място за среща на най-отявлените привърженици на революцията. Демулен често идваше там и пиеше кафе във „Фой“. Както и Дантон. Той посещаваше всяка пивница, където храната бе вкусна, а жените красиви. Видях и Марат и Хебер да раздават своите вестници и листовки, сочейки към този или онзи минувач. В двореца човек можеше да казва това, което иска. Можеше да нарече краля магаре и кралицата повлекана и никой не можеше да направи нещо по въпроса, тъй като дворецът принадлежеше на богатия и могъщ Херцог на Орлеан, а той не се подчиняваше на никого.

Знаех, че мога да изкарвам пари там, рецитирайки Молиер, Волтер и Шекспир, но дълго време ме беше страх да отида. Помнех Орлеан, седнал под онези дървета в градината на Версай. Мъж с маска на вълк. Помнех предупреждението му към мен и очите му, тъмни като нощта. Затова странях от „Кралския дворец“ — не исках отново да виждам тези очи. Но след това Бет и нейното бебе се разболяха, а после и майка ми се разболя, така че всички пари, които бяхме изкарали във Версай, бяха пръснати по доктори и аз просто нямах друг избор.

Открих, че в двореца цареше обичайното беззаконие и в гъмжилото от хора имаше безчет изроди и циркови артисти, комарджии, курви и контета. Всяка вечер изнасях представление на площада, облечена в своите бричове и кепе. Бях като ловец — забелязвах плячката и хуквах след нея. Избягвах усмихнатите хора и оставях пияните и любовниците на мира. Щастието не ми вършеше никаква работа. Сърдечната мъка пълнеше кесията мис жълтици. Кой щастлив човек има нужда от Шекспир?

Сменях ролите, които играех, в зависимост от публиката. Рецитирах „Хамлет“ на унили адвокати. „Фигаро“ на изтощени писари. Веднъж последвах един епископ в местния бордей, рецитирайки реплики на „Тартюф“. Това ми спечели шепа монети, които дамите вътре ми хвърлиха.

Друг път един посивял джентълмен се приближи до ъгъла, където изнасях своето представление. Погледът му бе сведен, а тялото прегърбено. Спрях своя рецитал на Молиер и се впуснах в речта на крал Лир за плъховете — тази, която изнася след смъртта на неговата прескъпа Корделия. Отначало се опита да ме заобиколи, но след това спря и се заслуша, прелъстен от думите. Старото му лице се напука от мъка. Мътните му очи се напълниха със сълзи. Когато свърших, той хвърли шепа монети в скута ми.

Веднъж едно момиче излезе от обущарница „Годе“, заедно с две възрастни жени, които вървяха от двете й страни като надзиратели — най-вероятно майка й и леля й. Момичето бе забило поглед в земята, а лицето й бе неподвижно като маска. Носеше красива кутия в облечените си в ръкавици ръце. Предположих, че в кутията имаше чифт пантофи от сатен, които да носи под булчинската си рокля. Едва ли имаше петнадесет години и изглеждаше така, сякаш преди седмица бе напуснала манастира. Влюбена в красивия си учител по музика, но обещана на дебеловрат развратник, който бе два пъти по-дърт от нея.

Аз развързах косата си, втъкнах цвете зад ухото си и се превърнах в Жулиета. Изтичах до момичето. Майката се опита да ме отпрати с плесник, но успях да избегна ръката й.

— Дайте ми моя Ромео — казах аз, — и когато умре, вземете го и го нарежете на малки звезди, така че да направи небосвода толкова красив, че целият свят да се влюби в нощта и вече да не обръща внимание на ослепителното слънце.

При тези думи лицето на момичето се изопна. Преди майка й да успее да я спре, тя бръкна в чантата си и ми хвърли една монета. Това бе нейното непокорство. Единственото и последното й непокорство. Аз грабнах монетата и й се поклоних. Тя ми се усмихна през сълзи и аз разбрах, че щеше да помни думите ми завинаги, щеше да се сеща за тях докато лежи до своя хъркащ, пърдящ съпруг, мърморещ в просъница за счетоводни книги, щеше да съзерцава звездите през прозореца на спалнята си и да си ги повтаря отново и отново.

Монетите, които заработвах, ни осигуряваха хляб и масло. С тях купувахме лук, вино и пилета — както и дървото, на което ги готвехме. С тях купувахме билки за успокояване на трески, облекчаване на болки и източване на гной. Майка ми преживя болестта. Както и сестра ми, но детето й почина.

Ноември отстъпи своето място на декември, а декември — на новата 1790 г. Имаше вечери, когато не изкарвах нищо, нито едно су, защото беше ветровито и студено и хората си стояха по домовете. Но през тези вечери аз също изнасях представления. Нямаше кой да ме чуе и кой да ми плати, но това нямаше значение за мен.

През тези вечери думите бяха само и единствено за мен. Те идваха от сърцето ми, чисти и непринудени. Плъзгаха се надолу по езика ми и се измъкваха от устата ми. Аз бях никой, но тези думи ме превръщаха в принц на Дания, девица на Верона, кралица на Египет. Превръщаха ме в кисел човекомразец, късоглед лицемер, щерка на магьосник, луд и кръвожаден крал.

През тези нощи беше тъмно и студено. Светът бе суров и аз бях гладна. Но думите ми носеха такава радост. Такава радост.

Понякога вдигах лице към небето, протягах широко ръце към зимната нощ и избухвах в смях — толкова бях щастлива.

И сега споменът за тези вечери ме кара да се усмихвам, но не от щастие.

Внимавайте какво показвате на света.

Никога не знаете дали не ви наблюдава вълк.

Оставям дневника, защото отново я виждам. Алекс. Играе Хамлет, Жулиета и Клеопатра на празния площад в тъмната, студена нощ. За никой друг, освен за себе си. Дъхът й се издига в мразовития въздух, докато се дуелира с Лаерт[5] или танцува с Ромео. Бледите й бузи пламтят. Тя е слаба и дрипава, но сияе като диамант, огрян от слънцето.

Докосвам думите й с пръсти. Думи, изписани набързо. Изписани, докато е бягала. Докато се е криела. Докато е изпитвала болка и страх, търсеща спасение в катакомбите под Париж.

Какво ли е чувството да бъдеш там? Сам и уплашен, в студения мрак, в компанията на призраци и мъртъвци. Никога не съм слизала в катакомбите. Не знам дали тунелите са тесни или широки. И дали можеш да се изправиш, или трябва да вървиш приведен.

И изведнъж ми се приисква да отида там. В катакомбите. Искам да отида на място, където е ходила тя. Както исках да бъда в стаята на Труман, след като той умря. Да седя на леглото му и да гледам играчките му. Както исках да бъда в кабинета на баща ми, след като той ни напусна, слушайки тиктакането на часовника на бюрото му. Както исках да стоя в кухнята, след като майка ми спря да говори, криейки лицето си в престилката й.

Чудя се дали Алекс е умряла там, в катакомбите. Джи каза, че работникът, който открил старата китара, я намерил под купчина скелети. Да не би един от тези скелети да е бил нейният? Как бе умряла тя? В тъмните тунели на катакомбите? Под острието на гилотината? Или бе успяла да избяга?

Някакво движение привлича погледа ми. Вдигам глава. Врабче е кацнало на масата до моята. То наклонява главичката си на една страна и вперва в мен своите лъскави, черни очички. След това жената на масата, бърбореща по телефона си, го забелязва и го прогонва с менюто. То отлита.

— Това ли ще бъде всичко, госпожице? — пита келнерът. — Кроасан? Сладка с мармалад?

— Не, мерси — отговарям аз, вадя портфейла от чантата си и се изправям.

Чака ме път. Входът към катакомбите е от другата страна на реката. Трябва да стигна дотам, да мина през тунелите и да се върна в библиотеката веднага след обедната почивка, за да помоля Ив Бонар да ме пусне обратно вътре. Прибирам дневника в чантата, вадя две евро от портфейла и ги подавам на келнера. След това грабвам нещата си и тръгвам. Някъде високо над мен запява птичка.

Бележки

[1] Жан-Пол Марат — крайно радикален активист по време на Великата френската революция, един от вдъхновителите на свалянето на монархията и привърженик на репресиите и масовите екзекуции. — Б.пр.

[2] Жан-Мари Ролан, известна като мадам Ролан — влиятелна революционерка, гилотинирана през 1793 г. заради критиките си към бруталността на якобинския режим. — Б.пр.

[3] Якобинци — членове на „Якобинския клуб“, наречени по името на манастира на якобинците, в който се събират първоначално. Най-радикалното крило по време на Великата френска революция, водени от Робеспиер и Марат. — Б.пр.

[4] Корделиери — членове на френския политически клуб „Дружество за правата на човека и гражданина“, основан от Ж. Дантон през 1790 г. Играят голяма роля за победата и укрепването на якобинската диктатура. Клубът съществува до март 1794 г. — Б.пр.

[5] Лаерт — персонаж от пиесата на Уилям Шекспир „Хамлет“, син на Полоний и брат на Офелия. — Б.пр.