Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

11.

— Луис! Заядлив козел такъв! Изкуфял стар пръч! Прашлясал, безмозъчен лентяй!

Това не са мои думи. Въпреки че ми се е искало да ги изрека. Много пъти.

Това е приятелят на баща ми Джи — трътлест мъж с жълти джинси, червен пуловер и черни очила. Той е историк-рок звезда. Звучи като оксиморон, но е вярно. Издаде един мегабестселър за Френската революция. Обра всички големи награди. От ВВС направиха сериен филм, Анг Ли ще режисира филма.

Джи и баща ми се запознали в Станфорд, когато били студенти последна година. Истинското му име е Жилоум Ленотре, но татко го нарича Джи, защото след първата им среща започнал да го нарича Гиломей. След това Жийом. И накрая решил да се ограничи до три букви.

Джи ни говори на френски. Двамата с баща ми също говорим на този език, когато сме във Франция. Научих го като малка. Татко още се учи.

— Господи! А коя е тази…

Очите на Джи се насочват към коженото ми яке, метала, косата ми. Веселият му глас става още по-весел.

— … тази очарователна варварка? Моята малка Анди? Пораснала и екипирана за битката с римляните.

— И с всички останали под слънцето — добавя баща ми.

Джи избухва в смях.

— Влизайте! Влизайте! — казва той. — Лили ви очаква!

Превежда ни през прага, заключва вратата и ни повежда през дългия, зле осветен вътрешен двор, пълен с архитектурни останки — мраморни колони, корнизи, хранилки за коне, улични лампи, фонтан и около дузина обезглавени статуи.

— Сигурен ли си, че това е правилният адрес? — попитах татко, когато таксито спря отвън. Бяхме проникнали дълбоко в единадесетия арондисман[1], много на изток от центъра на града или с други думи — сред нищото. Погледнах през прозореца на таксито и единственото, което видях, бяха две огромни железни врати, приклещени между високи каменни стени. Те бяха покрити с графити и плакати, рекламиращи 3 автомобилни шоута и стриптийз клубове. Мястото изглеждаше запустяло. През улицата имаше ателие за татуировки, западнало гръцко кафене и магазин за тръби. Нищо друго.

— Улица „Сент Жан“ №18. Сигурен съм, че е правилният адрес — каза татко и плати на таксиджията. — Джи ми каза, че някога е било завод за мебели. Купил го преди няколко месеца.

Татко откри един поочукан звънец, увиснал на жиците си, и го натисна. Минутка по-късно Джи вече отключваше малката врата, внедрена в една от гигантските железни врати. След това ни разцелува направо на улицата.

— Чувствам се така, сякаш съм на края на света — казва татко сега. — Мястото прилича на декор от апокалиптичен филм на ужасите.

— Това е краят на света, приятелю! Краят на света от осемнадесети век. Оттук! — казва Джи и ни въвежда в една висока каменна постройка. — Нагоре по стълбите. Елате, елате, елате!

Той припка пред нас. Първият етаж представлява една огромна като пещера стая, запълнена почти до тавана с кутии и сандъци. По средата има тясна пътечка. Внимавам да не съборя нещо, докато вървя.

— Всичко това още не е описано — обяснява Джи и потупва един сандък. — Вторият етаж е по-добре организиран — добавя той.

— Какво е всичко това? — пита татко.

— Костите на стария Париж, приятелю! Призраците на революцията!

Татко се заковава на място.

— Шегуваш се! Всичко това е твое? Мислех си, че имаш две-три кутии или нещо такова.

Джи също спира.

— Имах четиринадесет складови помещения, всичките натъпкани до тавана. Но преди около година това място се появи на пазара и аз веднага осъзнах, че ще бъде идеално за склад. Така че го купих и преместих цялата си колекция тук. Вече имам спонсори, между другото. Шест френски фирми и две американски. От първата копка ни делят две, най-много три години.

— Първата копка на какво? — питам аз, чудейки се какво смята да прави с всички тези реликви.

— На музей, момичето ми! Посветен изцяло на Революцията. Тук, в този стар завод.

— Тук? — пита баща ми скептично и поглежда към счупените прозорци и изгнилата дървесина.

— Разбира се. Къде другаде?

— В центъра на Париж, може би? Където са всички туристи? — предлагам аз.

— Не, не, не! Трябва да е тук, в „Сент Антон“! — възкликва Джи. — Тук е живял пролетариатът. Тук е било сърцето на Революцията. Тук е пламнал гневът, тук се е проляла кръвта, оттук е дошъл мускулът, който е задвижил борбата. Дантон е изнасял речи в Събранието, да. Демулен е крещял в двореца. Но когато политиците са искали да направят нещо, към кого са се обърнали? Към бесовете в „Сент Антон“! Работниците от фабриките, месарите и рибарите, перачите и хлебарите. Клетите, разярени сиромаси. Така че музеят трябва да е тук. Тук, където хората са живели, борили са се и са загинали.

Така говори Джи. Винаги. Дори когато не го снимат от ВВС.

Татко го побутва настрани, за да види по-добре нещо зад него.

— Не ми казвай, че това е нещото, което си мисля, че е? — пита той и повдига крайчеца на едно платнище.

— Ако мислиш, че е гилотина, значи си прав — отговаря Джи и отвива платнището. — Откриха я преди няколко години в един стар склад. Имах голям късмет, че успях да я купя. Гилотините от осемнадесети век са истинска рядкост. Този инструмент е самото олицетворение на ефективността — малко дървесина, ъгловато острие и това е всичко. По време на стария режим благородниците, осъдени на смърт, били обезглавявани. Простите хора били бесени, което е много по-болезнено. Революционерите се борели за равенство във всичко — дори в смъртта. Просяк, ковач, маркиз — независимо от ранга и общественото положение, всички врагове на републиката лягали под острието на гилотината. Един бърз и хуманен край, поне според тогавашните представи. Изглежда точно тази гилотина е била използвана съвсем редовно. Виждате ли?

Сочи предната част на машината. Дървото под мястото, където се застопорява главата на жертвата, е боядисано в ръждиво кафяво. Питам се дали хората, чиито глави са били отсичани от това острие, наистина са смятали, че смъртта им е бърза и хуманна.

— В апогея на ужаса, само в Париж са били гилотинирани стотици хора — казва Джи. — Повечето без вината им да е била доказана в съда. По канавките се стичала кръв. Съвсем буквално. Екзекуциите били голямо зрелище, на което се продавали храни и напитки. Зрителите се боричкали за най-предните места…

— Жилоум! — прозвучава глас някъде над главите ни. — Престани с лекциите и доведи гостите горе. Сигурно са уморени и гладни!

Това е Лили, съпругата на Джи. Познавам гласа й.

— Веднага, любов моя! — крещи в отговор той.

Качваме се на втория етаж. Докато вървим, Джи вади неща от сандъци и кутии. Показва ни революционни знамена, огромен плакат, на който е изписан пълният текст на Декларацията за правата на човека и гражданина и един древен герб, в центъра на който има пронизана червена роза, от която капе кръв.

— Това датира от петнадесети век — казва той. — Семейният герб на графство Оверн. Последните знамена с него били свалени от семейното шато, когато избухнала Революцията, а графът и жена му били гилотинирани заради това, че подкрепили краля. Латинският надпис гласи: „От кръвта на розата израстват лилии.“ Виждате ли? Кръвта капе от розата върху фльор-де-ли, бялата лилия, символ на френските крале. Могъщите графове на Оверн били верни до последно на своите крале, сражавали се редом с тях и понякога се жертвали за тях.

Стигаме третия етаж, където е студиото на Лили, и продължаваме да се изкачваме. На четвъртия ни посреща миризма на чесън, пилешко и огън на дърва. Лили ни чака на стълбищната площадка. Целува ни, а когато баща ми и Джи влизат вътре, тя ме целува отново и ме прегръща силно. Прегръщам я в отговор. Носи два намачкани пуловера. Черната й коса е посивяла от мраморен прашец. Въвежда ни в дома си — огромно таванско помещение на най-горния етаж на стария завод.

— Толкова се зарадвах, когато Луис ми се обади да ми каже, че ще дойдеш с баща си! — възкликва тя. — Каза ми, че докато си тук ще работиш върху някакъв училищен проект. Колко вълнуващо!

— Да, така е. Много вълнуващо — лъжа аз.

Тя ме пита за майка ми и когато й казвам какво се случи, очите й се пълнят със сълзи. Лили и майка ми са били съквартирантки в Сорбоната. Една вечер тя завела майка ми на купон в апартамента на Джи. Баща ми бил там. Така се запознали родителите ми. Познавам Лили и Джи откакто се помня.

— О, горката Мариан — казва тя сега. Бърше очите в ръкава на пуловера си и отново ме прегръща. Мирише на готвено и на парфюма „Eau d’Hadrien“. Майка ми също го харесваше. Някога и тя готвеше като Лили. Къщата ни миришеше на чесън и мащерка, вместо на болка и тъга. Лили ме пита как съм и аз й казвам, че съм добре. Обхваща лицето ми със силните си ръце на скулптор и повтаря въпроса си:

— Как си, ама наистина?

— Добре съм, Лили. Наистина — отговарям пак и принуждавам устните си да се извият в безрадостна усмивка. Не искам да обсъждам проблемите си. Не искам да плача във фоайето й. Изпитвам смесица от изтощение и претръпналост заради дългото пътуване и искам това блажено чувство да продължи. Питам я къде да оставя якето си. Казва ми да не го свалям. Пещта била своенравна, а камината не топлела много.

Казва ми, че ще вечеряме след около един час и ми подава поднос с чаши и бутилка вино. Насочващ се към баща ми и Джи, които седят на няколко метра от голямата отворена кухня, пред една дълга дървена маса. Наливам им вино, но те разглеждат снимки и книжа и дори не поглеждат към мен.

— От тръста ще ни отпуснат съвсем малко материал за анализ — казва Джи на баща ми. — Самият връх. Около един грам общо.

— Един грам за три лаборатории? — възмущава се баща ми и веждите му подскачат. — Бринкман и Касиман съгласни ли са с това?

— Нямат избор. Получаваме това, което ни дават. Ни повече, ни по-малко.

Татко не ми каза много за работата, която има в Париж. Само това, че Джи участва в някакъв исторически тръст и го е помолил да дойде в Париж, за да направи ДНК анализ. Което е малко прекалено, ако питате мен. Все едно да помолите Стивън Хокинг да ви обясни как функционира макарата.

Двамата с Джи продължават да си говорят по работа, така че аз решавам да разгледам таванското помещение. Докато правя това, трябва да заобикалям кутии и щайги, мраморни бюстове, препарирана маймунка, восъчен манекен, колекция от мускети, натъпкани с дулата нагоре в стара бъчва и огромен циферблат. Виждам венец, направен от коса, изрисувани сандъци за чай, табелки от магазини, стъклени очи и картонена кутия, завързана с панделка. На нея със старомоден почерк пише: „Последните писма на обречените, 1793 г.“ Отварям кутията и внимателно изваждам едно писмо. Хартията е крехка. Почеркът е труден за разчитане. Същото може да се каже и за старофренския, на който е написано.

„Сбогом, любима моя, деца мои, сбогом завинаги. Обичай децата ни, моля те, и често им разказвай за това какъв човек бе баща им. Обичай ги и за двама ни… днес слагам край на дните си…“

Взимам друго писмо.

„Бельото ми е мръсно, чорапите ми гният, бричовете ми са на парцали. Умирам от глад и скука… няма да ти пиша повече, защото светът е долен. Сбогом!“

И трето:

„Не знам, малък мой приятелю, дали ми е писано да те видя или да ти пиша отново. Помни майка си… Сбогом, мило дете… Ще дойде време, когато ще можеш да оцениш усилията, които полагам в момента, за да не избухна в сълзи, мислейки си за теб. Прегръщам те със сърцето си. Сбогом…“

Господи, колко депресиращо. Не ми се чете повече, така че връщам писмата, затварям кутията и продължавам да си вра носа наоколо. На пода намирам играчка-гилотина, включваща палач, жертва и главата на жертвата, направена от папиемаше, взираща се изцъклено от един малък кош. На един рафт на стената виждам чифт сини копринени обувки с катарами, украсени с бижута. Друга от стените е покрита с червени, бели и сини, избледнели и прокъсани знамена. На тях пише „Свобода, равенство, братство“, както и „Да пребъде Републиката“. Мъже и жени с напудрени коси ме зяпат измежду позлатени рамки. Виждам картина, изобразяваща екзекуцията на Луи XVI и ужасна карикатура на човек, висящ от улична лампа, размахващ отчаяно крака. Под нея е написано „Предател танцува Карманьола[2]“. На маси и столове са натрупани вехти книги. Череп се хили от един гардероб.

Тези реликви не мълчат. Те са шумни и диви. Когато ги гледам, аз виждам продавачките на риби маршируващи към Версай, пеещи и викащи за хляб. Чувам възгласите на тълпата, събрала се, за да гледа екзекуцията на краля. Чувам как кръвта капе от прекъснатия му врат. Посягам с ръка и докосвам ръба на едно оръфано знаме. Веднага съжалявам за това. То е прашно и сухо, като пепел и стари кокали. Сякаш е заразно.

Искам да избягам от тези реликви, но не мога. Те са навсякъде. Запътвам се обратно към масата, спъвам се в нещо и удрям коляното си в една щайга. Никой не забелязва. Лили готви. Татко и Джи все още говорят по работа и няма да забележат, дори ако покривът пропадне. Подскачам на едно място и разтривам коляното си, а след това виждам нещото, в което се спънах — дълга дървена кутия, досущ като тези, в които понякога държат китари.

Капакът е украсен с извита резба, изобразяваща листа и цветя, но на места инкрустацията липсва, а гланцът е избледнял и замърсен. Около кутията има кожен каиш. Коленича на незасегнатото си коляно и виждам, че капакът не е затворен плътно. Зъбецът е заседнал в долната половина на ключалката.

Разкопчавам механизма, отварям капака и рязко си поемам дъх, защото пред очите ми е най-красивата китара, която някога към виждала. Направена е от палисандрово дърво и смърч, с гриф от абанос. Розетката и ръбчетата на тялото са инкрустирани със седеф, слонова кост и сребро.

Докосвам я леко. Прокарвам пръстите си по дървото. Проследявам ръбчетата. Опъвам струните и две от тях се чупят.

— А! Открила си китарата! — казва Джи, вдигнал глава от документите.

— Аз… аз… много съжалявам, Джи — заеквам аз. — Не трябваше да я пипам.

— Глупости! Удивителна е, нали? — казва той и идва при мен. — Казва се „Виначия“. Виждаш ли името, изписано вътре? Направена е в Италия в края на седемнадесети век. Такива китари са истинска рядкост. И са много скъпи, разбира се. Ключовете са сребърни. Не работи, за съжаление. Луи XVI е имал такава. Виждал съм картина, на която я държи.

— Откъде си я взел?

— Купих я преди тридесет години от един мъж, който я намерил в катакомбите. Работник. Имаше срутване в един от тунелите. Причини големи щети. Мъжете, изпратени да разчистят отломките, открили малко помещение. Дълго време входът му бил скрит или по-точно запречен от огромна купчина кости. Един от мъжете намерил китарата под купчина скелети. Безглави скелети. Което ми намирисва на Революцията. Тъй като е прекарала там повече от два века, човек би предположил, че китарата ще бъде напълно унищожена, но не. Може би студеният въздух я е запазил. Платих хиляда франка за нея. Доста добра сума, особено тогава, но истинската й стойност е много по-голяма. Посвири на нея, Анди.

Клатя глава. Боя се, че китарата ще се счупи или направо разпадне на парчета, ако отново я докосна.

— Не мога, Джи. Прекалено крехка е. Трябва да бъде реставрирана. Някой експерт трябва да…

— Хайде. Изсвири нещо — казва той.

Иска да ми помогне. Знам, че иска. Може би си мисли, че китарата ще бъде някакъв вид терапия. Но аз не мога да търпя хора, които се опитват да ми помогнат.

— Няма смисъл — казвам му. — Наистина. Взела съм си моята китара. Нямам нужда от тази.

Джи се приближава, вади китарата от кутията и ми я подава.

— Може би тя има нужда от теб — казва ми.

Не съм готова за това. Сварва ме неподготвена. Обикновено аз съм последното нещо, от което някой или нещо има нужда.

— Да. Ъъъ… ОК — отговарям аз.

Полагам китарата в кутията, взимам раницата си и бързо се връщам, чувствайки се като Амгъл, стиснал своето Безценно. Опасявам се, че Джи изведнъж ще осъзнае какво прави и ще ми я отнеме. Но двамата с баща ми отново са потънали в бумащина. Вадя резервните струни, които винаги нося със себе си и едно пликче с цип, пълно с неща за китара — мазило за нът, кърпа за почистване, лубрикант, навивач за струни, восък, парцалчета за лъскане. След това се захващам с работа. Ключовете заяждат. Грифовете са мръсни. Дървото е изтъпено.

Лили се появява с втора бутилка вино. След това отново изчезва в кухнята. Около час по-късно вече носи чиниите и приборите, а китарата е излъскана и с нови струни. Настройвам я и когато свършвам, Джи ми казва:

— Изсвири ни нещо.

Поглеждам към него, все още несигурна.

— Преживяла е Революцията. Ще преживее и теб — казва ми той.

Не мога да реша откъде да започна. Свиренето на подобен инструмент е като да бъдеш с момче, което е толкова готино, че трябва да го целунеш навсякъде едновременно. Поемам си дъх и започвам с „Come As You Are“. Връщам се назад във времето при Рамо[3]. След това при Бах. След това изпълнявам две композиции на Гомез. След това спирам, защото съм потна и останала без дъх, а звукът на аплодисменти ме стряска. Защото забравих. Забравих, че и те са тук. Забравих, че аз съм.

— Браво! — крещи Лили.

— Бис! Бис! — казва Джи, пляскайки като маниак.

Татко също ръкопляска. С голям, като че ли прекадено голям размах. Сякаш някой го принуждава. Прибирам китарата в кутията и отивам при тях на масата.

— Имаш невероятен талант — казва Лили. — Къде ще учиш, след като завършиш?

— Ами… ъъъ… колебая се между „Джулиард“ и училище „Манхатън“ — отговарям аз.

Джи размахва пръст.

— Забрави този Ню Йорк. Ела в Париж. В Консерваторията.

Поглеждам баща си, който поглежда чашата си с вино.

— Да, може би — казвам аз. — Още не съм решила.

Лили си налива вино.

— Жилоум, след малко ще сервирам пилешкото. Разчистете тези неща, ако обичате — нарежда тя, кимайки към документите и снимките.

— Аз ще се погрижа — обаждам се аз. Започвам да събирам листата, но една от снимките привлича погледа ми. Взимам я. Някакъв стъклен буркан. Стар, яйцевиден и инкрустиран със слънце и буквата „Ь“. Вътре има нещо. Нещо малко и тъмно. Не мога да отлепя очите си от него.

— Какво е това? — питам.

Джи поглежда към снимката, която държа.

— Въздействаща гледка, нали? — отговаря той. — Не всеки ден човек вижда сърцето на крал.

Бележки

[1] Арондисман — административна единица/район. Париж е разделен на двадесет арондисмана. — Б.пр.

[2] Карманьола — песен от времето на френската революция, осмиваща монархията и нейните поддръжници. — Б.пр.

[3] Жан-Филип Рамо (1683–1764) — значим френски композитор от Бароковата епоха. — Б.пр.