Дженифър Донъли
Революция (18)

18.

— Сигурно е от лекарствата — прошепвам аз. — Отново съм изпила твърде много хапчета. Привиждат ми се неща.

Затварям очите си и ги стискам. Но когато ги отварям отново, той все още е там.

Няколко секунди по-късно, след като сърцето мие преустановило опитите си да разбие ребрата ми и да изхвърчи навън, аз осъзнавам, че това не е лицето на Труман. Това е лицето на друго момче. Но все пак ми е познато. Нарисувано е върху малък овал от слонова кост със златна рамка. Очите на момчето са сини и косата му е руса и къдрава като на Труман, но чертите му са различни. По-нежни. Носи старомодна риза с дантелена яка и сив жакет.

До овала от слонова кост има малка муселинова кесия, завързана със синя панделка и притисната в кадифената подплата. Изваждам я от кутията и я доближавам до носа си — карамфили. Има и книга — малка, с кожена подвързия и без заглавие. Отварям я. Хартията е твърда, страниците са кафяви по краищата и покрити с текст. На първата има дата — двадесети април 1795 г. Това е преди повече от двеста години. Което е повече от изумително. Възможно ли е тази книга да е толкова стара? Започвам да чета. Това става доста бавно. Френският е старомоден, а почеркът е грозен и разкрачен.

20 април, 1795 г.

Историята е измислица.

Робеспиер каза, че знае това по-добре от всеки друг. Защото през последните три години я пише собственоръчно.

Сега е мой ред.

В страниците, които държите в ръцете си сега, няма измислици. Това е един правдив разказ, описващ тези горчиви, кървави дни. Пиша го набързо, но съм изпълнен с надежда — надежда, че светът ще го прочете и ще научи истината. Защото истината ще ви освободи.

Робеспиер не е казал това. Иисус го е направил. И за да не ме сметнете за глупак, ще ви кажа, че си спомням много добре каква бе неговата съдба.

Ако сте открили този разказ, значи с мен е свършено. И тази последна роля, която играя, на Зеления мъж, вече е история.

Но той е жив. Живее в страх и нещастие — но все пак е жив. Постоянно се кроят заговори, които целят да бъде освободен и те всеки път се провалят.

Направете това, което аз не успях. Изнесете този разказ от Париж. Занесете го в Лондон, дайте го на някой вестникар, който да го публикува. Щом светът научи истината, той ще бъде освободен.

Но побързайте. Моля ви, умолявам ви, побързайте.

Държат го в Кулата, в една студена, тъмна стая с един-единствен прозорец, който е малък и твърде високо. Стражите му са жестокосърдечни. Няма огнище, което да го топли. Няма тоалетна. Нечистотиите му се трупат в ъгъла. Няма играчки. Няма книги. Няма нищо, освен плъхове. Когато му дават храна, той я хвърля в ъгъла, за да ги прогони от себе си. Не знае, че майка му е мъртва и пише думи с камък на стената: „Мамо, моля те…“

Знаете за кого говоря. Затворникът в Кулата. Да, самият той.

Не затваряйте тази книга. Четете нататък, умолявам ви. Някога сте бил смел. Някога сте бил добросърдечен. Отново можете да бъдете.

Моето име е Александрин Паради.

На седемнадесет години съм.

И краят ми е близо.

Спирам да чета.

Авторката споменава Робеспиер и затворник в кула.

Онзи Робеспиер? Онзи затворник?

— Не може да бъде — казвам аз. — Няма начин.

Взимам миниатюрата на момчето. Поглеждам лицето му, вглеждам се в тъжните му сини очи… и осъзнавам, че съм го виждала преди. В купчината снимки на Джи — онези, които двамата с татко разглеждаха в деня, когато пристигнахме. Имаше една на сина на Луи XVI и Мария-Антоанета, заедно със снимките на сърцето в стъклената урна.

Какво стана с тези снимки? Къде са те сега? Връщам се назад в мислите си. По време на онази вечеря Лили се ядоса на Джи и ги събра от масата. Къде ли ги е сложила? Започвам да ги търся, все още стискайки малкия портрет. Снимките не са на масата в трапезарията. Не са в кухнята. Не са на масичката за кафе. И не са на рафтовете с книги. Може би изобщо не са тук. Може би са в куфарчето на татко. Може би Джи ги е взел със себе си в Белгия. Продължавам да търся и почти подскачам от радост, когато ги откривам върху една купчина книги.

Намирам тази, която искам и я приближавам до портрета. Дрехите са различни. Косата в миниатюрата е по-дълга. Но това е той — Луи-Шарл, изчезналият крал на Франция.

— Не може да бъде — повтарям аз.

„Но е вярно“, прошепва вътрешен глас.

Вярно е.