Дженифър Донъли
Революция (65)

65.

Брат ми се казваше Труман и отиваше на училище. Трябваше да мине покрай един пропаднал хотел — хотел „Чарлс“. Тогава още не го бяха превърнали в жилищна сграда с луксозни апартаменти и там живееха бедни семейства, стари хора и един тип на име Макс. Той беше кльощав и с развалени зъби. Носеше парцаливи костюми и мръсни папийонки. Имаше навика да седи пред хотела на един стар шезлонг. Двамата с Труман ходехме в същото училище. Трябваше да го изпращам всяка сутрин. Макс се появи на първия учебен ден. Общината го бе изпратила в „Чарлс“. Видя ни и веднага ни се лепна. „Максимилиан Р. Питърс! Неподкупен, неизбежен и неунищожим!“, крещеше той. „Време е да започнем революцията, скъпа!“ Грабнах ръката на Труман и го дръпнах към мен. „Защо не говорите? Какво има? Да не се мислите за кралски особи, понеже живеете в своите червеникавокафяви замъци?“ Труман се уплаши, но не отстъпи. Каза му: „Спрете да викате. Ако всички викат, никой няма да бъде чут“. Макс се закова на място. След това Труман му се представи. Подаде му ръка. Макс я стисна, след което изръмжа. Озъби се и изръмжа като куче. Труман се уплаши, но не отстъпи. Макс избухна в смях. От този ден той започна да нарича Труман принц Храбър. Срещахме Макс почти всеки ден. Обикновено крещеше за революцията, която щяла да започне и казваше на всички, че трябва да убият богатите и да върнат града на народа. Бръщолевеше за кмета, за общината и за Доналд Тръмп. Някой ми каза, че преди бил адвокат, който работел за общината и защитавал обвиняеми, които не можели да си позволят адвокат. Всички ми казаха, че бил безобиден и че скоро общината щяла да пресели него и всички хора, живеещи в хотела, за да може той да бъде преправен. Но Макс не беше безобиден. Беше шизофреник. И напълно изкука, когато полицията дойде да го изгони от „Чарлс“. Това стана през декември. Ние отивахме на училище. Трябваше да изпратя Труман до двора на училището, но по пътя срещнах едно момче, което харесвах. Момче на име Ник. Той ми каза, че е основал група и иска и аз да участвам в нея. Пушеше джойнт. Каза ми, че е взел хапчета и че вкъщи има още. Покани ме да отида с него. Така че аз се съгласих и казах на Труман да продължи сам. Оставаха само още няколко пресечки до училището. Той знаеше пътя. Труман не хареса Ник — веднага видях това. Не му вярваше. И това ме вбеси, защото подсъзнателно и аз не го харесвах. „Хайде, Анди“, каза ми той. „Тръгвай, Тру“, казах аз. „Ще те гледам как вървиш по «Хенри». Всичко ще бъде наред“. Той ми махна за сбогом. Аз му махнах в отговор. Аз… махнах му за сбогом и…

Трябва да спра тук. И да закрия лицето си с ръце. Върджил не казва нищо. Просто ме чака да продължа. След няколко минути аз вдигам глава, бърша лицето си и продължавам.

— Двамата с Ник решихме да избягаме от сутрешните часове — казвам аз. — Тръгнахме по улица „Хенри“ и завихме по една друга улица — „Пайнапъл“. Той каза, че е гладен. Има една закусвалня на ъгъла. Ник влезе вътре, а аз го чаках отвън. После изобщо не ми се обади. Не ми се обади нито веднъж в месеца, през който не ходих на училище. Следващият път, когато го видях, беше на крайбрежния булевард — седеше на една пейка с момиче в скута. Не си спомняше нищо. Прегърна ме и ми каза, че е чул какво се е случило. Каза ми, че е бил надрусан през цялото време. После прочетох полицейския доклад. В него пишеше, че Труман бе минал покрай хотел „Чарлс“. Сигурно бе видял полицаите. Трябва да ги е видял, защото бяха много. Трябвало е да пресече улицата, но не е съобразил да го направи. Ченгетата изкарвали наематели от апартаментите им — хора, отказали да напуснат доброволно. В полицейския доклад пишеше, че последвала грозна сценка. Една възрастна жена плачела. Всичките й вещи били събрани в две чанти „Д’Агостино“. Тя казала, че е живяла в хотела двадесет години и не искала да напуска. Майка крещяла на испански, че не искала да ходи в общински приют с петте си деца. Макс също крещял. Той бил на тротоара и се карал с ченгетата. Точно тогава наблизо минала жена, която носела кожено палто и много бижута и ядяла кифла. Макс веднага й се нахвърлил. „Още ядеш пасти, а?“, извикал й той. Жената се уплашила и изпуснала кифлата. Макс я взел и я замерил с нея. „Ние нямаме пасти. Нямаме хляб. Нямаме нищо. Не разбирате ли това? Имаме само плъхове, хлебарки и студена вода. И това ли ще ни отнемете?“ Един полицай го хванал за ръката и му казал да престане. Точно тогава Труман минавал покрай хотела. Точно когато ченгетата наредили на Макс да изнесе вещите си навън. Но Макс отказал. Той се развикал и блъснал един от полицаите. Ченгетата се опитали да го арестуват и тогава Макс превъртял. Грабнал Труман, извадил нож от джоба си и го опрял в гърлото му. Завлякъл брат ми надолу по тротоара, крещейки на полицаите да отстъпят назад. Те се подчинили и Макс започнал да изрежда своите искания. Някои били полусмислени — като това ченгетата да спрат да гонят хората, живеещи в хотел „Чарлс“. Други били напълно ненормални — като това Манхатън да бъде върнат на индианците. Дошли още полицаи. Опитали се да успокоят Макс. Помолили го да пусне Труман. Макс не се съгласил. Той им казал, че ще избяга с принца, за да го научи как да управлява света както трябва. Аз все още чаках Ник пред закусвалнята, когато чух сирените. Веднага тръгнах към улица „Хенри“, за да видя какво става. Видях брат си в ръцете на Макс, изпищях и се втурнах към тях. Труман плачеше. Когато ме видя, той опита да се отскубне. Макс опита да го спре и ножът, който държеше, поряза Труман. Не дълбоко, но достатъчно, за да потече кръв. Един от полицаите, който бил новобранец, извади пистолета си. Макс го видя, паникьоса се и хукна да пресича улицата, все още стискайки Труман. Шофьорът на вана се карал с диспечера си. Изобщо не ги видял. Разбрал, че сгазил някого, едва когато ванът подскочил. Когато видя какво беше направил, той припадна. Майка ми също припадна, когато детективите дойдоха у нас, за да й кажат. Аз бях там. Полицаите ме заведоха вкъщи след това. Баща ми също беше там. Още не бе тръгнал за работа. Единственото нещо, което можеше да направи той, бе да ми изкрещи „Къде беше ти?“ После ми се извини, но аз му казах, че няма за какво да ми се извинява. Беше прав. Къде бях аз? Къде, по дяволите, бях аз?

Спирам да говоря и започвам да се удрям с юмрук по челото.

— Ей… спри — казва Върджил и хваща ръцете ми.

Аз клатя глава.

— Постоянно го виждам, Върджил. Виждам го как ми маха за сбогом. Виждам го в ръцете на Макс. Така се бе уплашил. Посегна към мен. Само ако бях отишла с него. Ако не бях видяла Ник и решила да избягам от час. Ако…

— Тези неща нямат значение. Макс е убил брат ти.

— Само ако аз…

— Анди, не ме ли чу? Макс го е убил. Не ти. Макс е убил брат ти преди две години. Сега убива теб. Не му позволявай да го направи.

— Не знам как да го спра — отговарям безпомощно аз. — Опитвам се да намеря отговор — с психиатър, с лекарства, но така и не успявам. Едно време музиката поддържаше разсъдъка ми, но вече и тя не помага. Имам чувството, че е твърде късно за мен. Хвърлянето от Айфеловата кула щеше да бъде просто една формалност. Имам чувството, че вече съм мъртва.

Той тръгва да казва нещо, но покрай него прелита кост, която почти го уцелва в главата. Върджил псува мъжа, който я бе хвърлил.

— Нищо чудно — казва той. — Взимай нещата си и да се махаме оттук. Ще кажа на останалите. Ще ми отнеме известно време да ги открия, така че стой тук и ме чакай. Ще се върна за теб.

Той изчезва в тълпата, а аз прибирам китарата си в калъфа. Някой крещи, че иска още музика. Друг отново пуска iPod-а. Хората започват да танцуват. Купонът тече. Раздават се хапчета. Момче ми подава джойнт, но аз отказвам. Вече съжалявам за това, че пих вино. То се сражава с хапчетата „Куелифай“ и ме кара да се чувствам като кукла на конци.

Иска ми се Върджил да се върне. Веднага. Оглеждам се за него, но не го виждам никъде. Приготвям и неговия багаж, за да излезем по-бързо. Прибирам китарата му в калъфа сгъвам картата му и я пъхам в чантата си. Поглеждам часовника си. Числата се размазват, което ме плаши. Когато отново идват на фокус, аз виждам, че наближава полунощ. Константин минава наблизо. Тъкмо се каня да попитам дали е виждал Върджил, когато усещам ръка върху рамото си.