Дженифър Донъли
Революция (26)

26.

24 април, 1795 г.

Изпълнявахме „Пънч и Джуди“, когато се случи. И отначало имахме публика, въпреки че беше малобройна. До ден-днешен не знам защо. Може би хората предусещаха, че нещо ужасно ще се случи и искаха да се посмеят за последно.

— Ха-ха-ха! Така ти се пада! — крещеше Пънч, докато удряше Джуди по главата с тоягата, смазвайки черепа й. Тълпата ревеше от смях. Завеската се спусна. Джуди подаде главата си под нея, едното й око увиснало на конец, и се закле да си отмъсти.

След това се скри и се появих аз. Моята работа бе да забавлявам публиката в антрактите между действията. Как я мразех само — да се правя на клоун за всеки глупак и идиот с монета в джоба. Винаги носех бричове и жилетка, въпреки възраженията на чичо ми. Той искаше да облека къса червена рокля с много дантела, но мъжете стискаха моя задник, а не неговия. Докато пеех и танцувах, те сменяха декорите и подготвяха куклите. Когато завесата се вдигна, аз се оттеглих.

Сега Джуди се прави на мила и добра и сервира чиния с боб на Пънч. Но той не е сготвен добре и му причинява газове. Коремът му се надува. Той започва да пърди и пръдните му издухват чинията от масата и Джуди през прозореца. Публиката се превива от смях. След това Пънч издухва кучето на съседа в едно дърво. Съседът се оплаква и вика полицай. Пънч издухва полицая в комина и магистрата през прозореца на съда, след което събаря палача от бесилото. Чичо ми правеше неприличните звуци, използвайки устата и ръцете си.

Още хора дойдоха да ни гледат, привлечени от звука на аплодисментите. Точно тогава величествена бяла карета се появи на площада и спря. Прозорците й бяха отворени. Видях хората вътре и кръвта ми се вледени. Веднага ги познах. Бях виждала техни снимки на плакати. Това бяха кралят, кралицата, дъщеря им Мари-Терез и мадам Елизабет, сестра на краля.

Беше изминал само месец от кончината на първородния син на краля. Когато ги видях в каретата, седящи неподвижно и с изпънати гърбове, аз бях сигурна, че ще ни накажат за това, че забавляваме хората по време на техния траур. Ще ни хвърлят в тъмницата и ще ни оставят да изгнием там. Стоях напълно неподвижно, чакайки острите думи, с които кралят ще заповяда да ни арестуват. Но звукът, който дойде от каретата, беше тих и нежен. Беше смях. Детски смях.

След това чух сладко малко гласче, което каза:

— Мамо, видя ли? Пънч издуха кучето на човека в дървото! Колко непослушни са тези кукли!

Малко момченце, което преди не бях забелязала, стоеше на прозореца на каретата. Това бе Луи-Шарл, малкият брат на мъртвия дофин. Сега той беше дофинът. Беше хубав и чист и толкова различен от моите мръсни и дрипави братчета, колкото един лебед от ято гарвани.

Когато представлението свърши, аз бях извикана при каретата. Приближих се, кланяйки се отново и отново. Луи-Шарл се надвеси през прозореца и ми подаде златна монета. Благодарих му и отново се поклоних. Знаейки, че не бива да обръщам гръб на кралското семейство, аз отстъпих крачка назад, все още обърната с лице към тях. Но когато кракът ми стъпи на земята, отнякъде долетя звук на пронизителна пръдня. Направих още една крачка и чух втора пръдня. Това бе алчният ми чичо, дяволите да го вземат! С радост щеше да ме изпрати на бесилото за още няколко златни монети.

Очите на краля се разшириха. Кралицата сложи ръка на устата си. Тълпата притихна. Никой не смееше да се засмее. Аз направих още една крачка назад, като този път задържах крака си във въздуха, карайки тълпата да очаква звука — просто защото никога не бих могла да устоя на публика, дори и пред угрозата да бъда хвърлена в тъмницата.

Стъпих на земята и отново се чу неприличният звук, но и кикотенето на дофина. Аз само това и чаках. Започнах лудешки да препускам наляво-надясно, като чичо ми едва успяваше да ме догони със звуците. Хукнах сред тълпата, въртях се и подскачах, скочих в ръцете на един дебелак и за финал изтанцувах един бърз моряшки танц.

Тълпата избухна в шумни аплодисменти. Към мен полетя дъжд от монети, но щях ли да доживея да ги изхарча? Обърнах се към каретата. Мадам Елизабет си вееше с ветрилото. Кралицата също използваше ветрилото си, но за да скрие усмивката си. Погледнах към краля, очаквайки да видя буреносни облаци в очите му, но той не гледаше към мен. Усмихваше се на малкия си син, който висеше наполовина през прозореца и се превиваше от смях.

Аз бях направила това — бях накарала тъжния принц да се смее до полуда. Бях накарала опечалените му родители да се усмихнат. Аз и никой друг. Нима мислите, че само кралете имат власт? Аз мога да се кача на сцената и да държа сърцата на зрителите в ръцете си. Да ги накарам да се смеят на всеки жест, да заплачат при всяка дума. Да ги накарам да ме обикнат. Това е истинската власт.

Изпратиха ни слуга с кесия жълтици и бележка. Каза ни, че на сутринта трябва да се явим в конюшните на двореца. Четвъртият асистент на церемониалмайстора ще ни покаже къде ще спим и трябва да сме готови до обяд.

— Готови за какво? — попита чичо ми.

— За представление, разбира се — отвърна слугата. — За дофина, принцесата и останалите деца от двора. По настояване на кралицата.

За първи път в живота си, чичо ми бе онемял. Но майка ми не беше. Тя целуна ръката на слугата. След това благодари на него, на кралицата и на Бог.

Сметнахме, че животът ни е уреден. Решихме, че сме имали невероятен късмет. Тази вечер празнувахме. Наехме си нормална стая в странноприемницата на Левеск. Изкъпахме се. Ядохме, докато се заситихме. И когато падна мрак, пяхме и танцувахме.

Бяхме благодарни. Бяхме щастливи. Бяхме глупци.

 

 

25 април 1795 г.

Играх роля. Това правят актьорите.

Но бях твърде добра. И отидох твърде далече. Защото когато вече исках да спра, да се поклоня и да сляза от сцената, беше твърде късно.

Пристигнахме в двореца, вървейки до разхлопаната си дървена каручка. Бернар се закова на място, когато видя сградата. Сякаш бе пуснал корени — просто отказа да продължи напред.

Същото стори и баща ми.

— Всичко това — каза той, а гласът му трепереше от гняв. — Всичко това за един човек.

— Господи Боже! — възкликна леля Лис. — Пресвета Дево и всички светци на небето! Погледнете само!

— Торта с ром — каза Бет и облиза устните си. — Маслена торта. Черешова торта със сметана.

— Дий, Бернар! — извика чичо ми.

Продължихме напред.

Все още виждам двореца. Когато затворя очи. Спомням си всичко. Ще ви го опиша. Беше величествен и красив, но най-вече беше голям. По-голям от църква. По-голям от катедрала. Беше толкова голям, че би накарал и Бог да завижда.

Затворете очите си сега. Представете си красива лятна нощ. Въздухът е нежен и мек, развиделява се. Стоите в началото на кралската алея, едно дълго кадифено одеяло от трева. Усещате аромата на портокаловите дървета, жасминът и розите. Свещи блещукат в полилеи, висящи от стотици клони. Погледнете на запад и ще видите безкрая. Погледнете на изток и ще го видите, блеснал в сумрака — Версай.

Кралят и кралицата слизат по стълбите на терасата, безупречно облечени, въпреки ранния час. Зад тях крачи една жива градина — дворяни, облечени в одежди от виолетова коприна, бродирани със сребърен конец и от пурпурен сатен, украсени с перли. Имаше и дрехи в кайсиево жълто, червеникаво кафяво, светлочервено и тъмновиолетово. Сега би трябвало да са облечени в печално кафяво и сиво, но кой може да блести с такива цветове? А ако един лакей не блести, как ще изпъкне пред останалите? Всички жени са с приказни прически и гърди, бели като белтъци, разбити със захар. Мъжете носят фракове, които са толкова тесни, че едва дишат. Маншетите им са украсени с дантели, а пръстите — с бижута.

Кралят крачи. Кима. Погледът му е като божествено докосване — под него всяко нещо оживява. Махва с ръка и стотина музиканти започват да свирят Хендел. Това е звук, който никога преди не сте чували и няма да чуете никога отново. Звук, който преминава през вас, през плътта и костите, и пренарежда ритъма на сърцето ви.

Появява се армия от слуги, които носят шампанско. Четири дузини градинари изскачат иззад плетовете и хукват пред процесията. Въртят кранове и отварят клапани и изведнъж великият Аполон се надига от разпенената вода на позлатения фонтан. В сенчестите бразди, мраморни сатири сякаш се протягат и намигат, а каменни богини си поемат дъх.

Гарантирам ви, че ако бяхте видели всичко това, високопарните ви идеали щяха да се разтопят като восък. Никой не би пожелал такава красота да изчезне.

Няколко дни след пристигането ни, баща ми каза, че в продължение на тридесет години Луи XIV, кралят слънце, прибирал една трета от всички данъци, за да построи този дворец, а бедните трябвало да работят до смърт, за да финансират неговите прищевки. Но вече ми бяха дотегнали неговите изморителни речи, защото бях видяла стаи, направени изцяло от огледала и диаманти, големи като гроздови зърна. Бях видяла как хранят кучета с шоколад и обувки, покрити с рубини. Вече не ми се слушаше за бедните. Беше ми писнало от бедните. Вечно плачещи и хленчещи, просещи и вонящи.

 

 

Изнасяхме своите куклени представления в двореца. Всички деца от двора идваха. Придружаваха ги и техните бавачки и учители. А понякога и родителите им. Беше странна гледка — най-знатните благороднически семейства във Франция, седнали да гледат нашия опърпан, разнебитен куклен театър. Но изглежда това бе модно през този сезон.

След представленията аз свирех на китара за децата. Учих ги на песни и танци. Повеждах ги на шумни, многоцветни процесии през градините на двореца. Но най-вече се опитвах да разсмивам младия принц, защото всеки път, когато той избухваше в смях, кралицата ми хвърляше монети.

Грижех се за неговото забавление двадесет и четири часа в денонощието. Обута в своите бричове и с дългата ми коса завързана на опашка, аз му разказвах вицове и шеги. Правех фокуси. Танцувах, премятах се и правех колела. Изскачах зад дърветата, за да стряскам знатни дами. Хвърлях камъни във фонтаните, за да пръскам знатни господа. Замервах прислужниците с фойерверки и ги карах да изпускат подносите си. Отначало Луи-Шарл не харесваше звука на фойерверките, но постепенно свикна с него, защото обожаваше белите.

Херцогинята на Ноайл бе скандализирана от това, че принцът на Франция се държи като малко циганче, но кралицата не й обръщаше внимание. Тя виждаше, че синът й е щастлив и това бе нещото, за което жадуваше най-много. Не беше торта. Въпреки това, което казваха някои хора.

Всичко вървеше добре. Имах покрив над главата си и малка кесийка с монети, за които чичо ми не знаеше нищо. Всеки ден пиех вино и хапвах череши със захар.

А след това нещата станаха още по-добри, защото един ден кралицата изпрати една от придворните си дами да ме попита дали искам да живея в двореца и да стана компаньонка на дофина.

Едва не се задавих с карамфила, който дъвчех. Преди да мога да кажа каквото и да било, чичо ми отговори вместо мен:

— За Александрин ще бъде чест да изпълни молбата на кралицата, милейди. За всички ни ще бъде чест.

Жената се усмихна.

— Кралицата ще те приеме в покоите си след един час — рече ми тя.

Веднага щом си отиде, аз се обърнах към чичо си.

— Трябваше да ме оставиш аз да й отговоря — сопнах му се. — Изборът е мой, не твой. В двореца ще се задуша. Има твърде много правила. Твърде много хора, които те наблюдават и съдят. Твърде много хора, които слухтят. Не искам да живея там.

Той се изсмя.

— Това, което искаш, няма значение. Предложението не може да се откаже.

— Ами ако откажа? — попитах аз.

Вместо отговор получих шамар през лицето.

— Ще го направиш, Алекс — рече чичо ми, — или ще те пребия от бой. Ако изгубим благоразположението на кралицата ще ни изгонят оттук.

Благоразположението на кралицата. Като една кофа с вода, тези думи изгасиха гнева и потушиха болката от шамара.

— Ще отидеш при кралицата — рече чичо ми. — Ще играеш ролята на компаньонка и ще я играеш добре. Не смей да ми се противопоставяш. Ще…

— Прав си, чичо. Разбира се — прекъснах го аз.

— Предупреждавам те, недей да… какво? — изплю той, изненадан от внезапното ми послушание.

— Прав си. Ще го направя. Бъдещето на семейството ни зависи от това.

Очите на чичо ми се присвиха. Беше изпълнен с подозрения. И с основание, защото в този момент не мислех за бъдещето на семейството си, а за моето.

Измих лицето и лъснах ботушите си, след което се запътих към покоите на кралицата. „Край на скапаните кукли“, мислех си аз, докато прекосявах мраморния двор. „Край на изпълняването на заповедите на чичо. Отсега нататък ще бъда компаньонка на принца на Франция. И скоро, след година, може би две, когато момчето вече няма нужда от мен, ще помоля кралицата за помощ. И тя ще ми я окаже, защото ще съм спечелила нейното благоразположение. Кой ще ме спре тогава? Една дума от нея и ще мога да се кача на всяка сцена в Париж. Тогава ще съм на четиринадесет. Отначало ще играя Офелия и Мариан, а после Сузан, Заир и Розалинда. Нима Каролин Ванхов не бе покорила цял Париж на четиринадесет, играейки Ифигения?“

— Нямаш ли рокля? Само това ли имаш за носене? — попита ме придворната дама, когато пристигнах пред покоите на кралицата. Когато й казах, че имам само една рокля и тя е дори по-дрипава от бричовете ми, придворната дама накара един камериер да свали фрака си и ми нареди да го облека. Казаха ми да изчакам в коридора. Около час. Или два. Преди мен имаше други хора, които чакаха да бъдат приети при кралицата. Министри. Посланици. Възстара маркиза, която бе довела четири шпаньола и сякаш изобщо не я беше грижа, че те гризяха краката на столовете и ходеха по голяма нужда на килима.

Най-накрая ме извикаха. Кралицата пишеше писма на мраморно бюро, в най-красивата стая, която някога бях виждала. На тавана имаше рисунки на облаци и ангели. Мебелите изглеждаха така, сякаш бяха направени от злато, а килимът под краката ми — от преплетени цветя. От десетки вази стърчаха рози във всички цветове на дъгата. Уханието им бе изпълнило въздуха.

Но кралицата изглеждаше много по-различна от предишните пъти, когато я бях виждала. Бе облечена в обикновена на вид муселинова рокля. Не носеше перука. Косата й се спускаше на вълни по гърба. В нея имаше и сиви кичури, а челото й бе осеяно с тревожни бръчки. Не бях забелязала тези неща отдалече. Когато вдигна глава, аз видях, че сините й очи бяха изморени и тъжни и веднага си спомних, че бе загубила детето си. Това лесно се забравяше, особено при положение че досега я бях виждала само на приеми, облечена в приказно красиви рокли, усмихваща се ведро на широкоплещести мъже с пайети на шинелите.

Направих реверанс, което не е особено лесно в бричове, без да отлепям поглед от пода. Тя ми каза да се приближа, след което ме зяпна изпитателно, сякаш за да прецени що за човек съм.

— Малкият ми син те обича — каза тя накрая. — Беше щастливо дете до смъртта на брат си. Но сега го е обзела меланхолия и от това страда здравето му. Искам да станеш негова компаньонка. Забавлявай го. Пей му. Танцувай му. Искам клетото му сърце да бъде весело. Ще направиш ли това?

Отговорих й, че това ще бъде най-голямата чест, която мога да си представя. Казах й, че обичам дофина повече от живота си. В очите ми се появиха сълзи, а гласът ми започна да трепери, въпреки че момчето не беше нищо за мен — просто едно средство за постигане на моята цел.

Кралицата се усмихна, спечелена от моето изпълнение. Даде ми кесия с жълтици и ме освободи. Придворната й дама ми нареди да си стегна багажа и бързо да се върна в двореца. Каза ми, че новата ми стая е до стаята на дофина.

Изсипах половината монети от кесията в шепата си и ги натъпках в бричовете си. Останалите щях да дам на чичо си, защото той щеше да очаква, че кралицата ми е дала нещо. След това хукнах да бягам — излязох от покоите на кралицата, слизайки по нейното стълбище, след това излетях през огромните врати на двореца и хукнах надолу по стъпалата.

— Дофинът ме обича! — извиках аз. — И някой ден Париж ще ме заобича! И ще стана най-прочутата актриса в цяла Франция!

Все още я виждам понякога — момичето, което бях. Тя тича и се смее в своите износени бричове и палто, взето назаем. Тича по мраморните плочки на двора, замаяна от страхотния си късмет.

Виждам това момиче, но не го разпознавам.

 

 

Оставям дневника на масата и затварям очи. Аз също виждам това момиче. В мислите си. Чувам гласа й. Искам да продължи да разказва. Искам да разбера какво се случва нататък.

Тъкмо отварям очи, когато чувам вкарването на ключ в ключалката на вратата. Татко.

Това е лошо.

Сигурна съм, че Мина му е казала, че вчера съм похарчила пет милиона евро или нещо такова. Ще ме пита за какво, а не искам да му казвам. Точно сега не ми е до Третата световна война.

Грабвам раницата си, пъхам дневника вътре и хуквам към стаята си. Свалям джинсите си, изритвам ги нанякъде и се тръшвам на леглото. Чувам го как влиза и тропа. Пада една обувка, след това още една. Чувам стъпки. Идват насам.

— Анди? — прошепва той през процепа на вратата.

Не отговарям. Просто продължавам да дишам.

Бавно и равномерно. Обърната съм на една страна, така че не може да види лицето ми. Бута вратата и тя се открехва. Светлината от коридора хвърля сянката му на стената.

— Анди? Спиш ли?

Когато бяхме малки понякога ни целуваше в леглото. Мен и Труман. Когато се върнеше от работа. Но сега не прави това. Просто стои няколко секунди на прага. След това затваря вратата.

Въздъхвам, чувствайки облекчение.

И тъга.