Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

78.

Беноа, кухненският прислужник от „Фой“, е голяма невестулка, точно както го беше описала Алекс. Но сега имам нужда от него. Покоите на Орлеан са заключени и запечатани. Но има вход пред мазето и той го пази.

— Не съм те виждал от дни. Мислех, че си напуснала Париж завинаги. Или са те убили. Защо си се върнала тук?

И той ме смята за Алекс. Точно като Фовел. Сигурно приличам на нея.

— Забравих нещо. Трябва да го взема — казвам му аз.

— Първо ми плати — отговаря той.

— Не, първо искам да вляза в покоите на Орлеан.

— Първо ми плати.

— Виж какво, в момента нямам пари. Пусни ме вътре и ще намеря.

Дълго време Беноа ме гледа и се чеше по врата. Открива някакво насекомо там и го премазва между пръстите си.

— Добре тогава — казва той, взима кошница с картофи и ми я подава. — Сложи това на рамото си. Ето така. За да скриеш лицето си. Върви след мен и не говори.

Влизаме в кухнята на „Фой“. Беноа внимателно оглежда обстановката. Готвачът се кара на един от своите подчинени. Двама мъже месят тесто. Други белят стриди, кълцат зеленчуци и скубят пилета.

— Побързай, де! — излайва ми Беноа, сякаш съм едно от момчетата, които всяка седмица му носят стока. — Не! Не там! Оттук, глупако!

Никой не ни обръща внимание и той ме повежда към далечния край на кухнята, след което рязко завива надясно и се спуска по каменно стълбище. Аз тръгвам след него. Озоваваме се в просторна, хладна стая, подобна на пещера, пълна с кошници с ябълки, круши, картофи и моркови.

— Сложи кошницата тук — казва той и взима един фенер от стената. — Побързай. Трябва да се връщам.

— Оставям кошницата на земята и той ми подава фенера. — Ако не ми носиш пари, когато се върнеш, ще извикам стражите. Ще им кажа, че съм те видял да се промъкваш в имот, запечатан от властите. Ще те хвърлят в затвора.

Изобщо не се съмнявам, че ще го направи. Веднага след като го заговорих в задния двор на „Фой“, той ме попита колко ще му платя. Казах му, че ще му дам едно златно луи. Надявам се, че ще намеря.

— Имаш един час. Ще те чакам — казва ми той и изчезва нагоре по каменното стълбище.

Аз навлизам още по-навътре в тъмното мазе. Минавам покрай бъчви с вино и прашни шишета, без да имам каквато и да било представа къде отивам. Но не можех да кажа това на Беноа, защото ме мисли за Алекс, а тя щеше да знае пътя. Виждам второ стълбище и слизам по него. Озовавам се в по-голямо и по-студено мазе. Минавам покрай щайги с риба, стриди и миди, натрупани върху огромни блокове лед, кошници с яйца, разфасовани животни. Виждам трето стълбище, но това води нагоре. Изкачвам го и заставам пред врата. Бутам я с рамо, за да се отвори, пристъпвам прага и се оглеждам.

Намирам се в нещо като складово помещение. Стените са от камък, а от тавана висят зловещи на вид куки. Продължавам напред и се озовавам в помещение, което би трябвало да е било кухня, въпреки че това ми изглежда невероятно, защото е по-огромно от повечето къщи. Има сводест, каменен таван. Плотове, които сякаш продължават километри. Фурни, големи като коли. Сигурно докато Орлеан е бил жив, в кухнята е кипяла трескава активност, но сега тя е празна и тиха. Стъпките ми отекват в тишината.

„Смален дворец“ — така Алекс бе описала покоите на Орлеан. Стая след стая, етаж след етаж, а аз имам само един час, за да открия това, което ми трябва — парите, скъпоценностите и останалите джунджурии, които Алекс е откраднала. Имам нужда от тях, защото днес е денят, в който Фовел обеща, че ще се срещне с мен. Носи ми ракети. И няма да ми ги даде, освен ако не му платя.

Не се вслушах в съвета на Амаде за това да не поемам рискове. Поемам доста. Преди две нощи изстрелях половината от ракетите на Фовел, а другата половина изстрелях снощи.

— ОК, Алекс, накъде сега? Имам петдесет и пет минути, преди Бено да повика стражите и те да ме пребият. Имам нужда от нещо. Пари. Бижута. Каквото и да е. Накъде?

Не получавам отговор, разбира се. Така че започвам да се разхождам. Минавам през кухнята, качвам се на втория етаж и влизам в трапезарията. Някога е била красива, но вече не. Масата е издрана. Огледалата са счупени. Картините са срязани. Продължавам да се разхождам от празна стая в празна стая. От коридор в коридор. Проверявам под всички мебели. Във всички шкафове. Зад всички статуи.

Една от стаите е толкова огромна и красива, със своята позлатена полица над камината и картини на нимфи, нарисувани на тавана, че аз веднага решавам, че това е била балната зала на Орлеан. Минавам през нея и откривам избледняла синя панделка на пода, мъртви рози на полицата над камината и счупено виолончело, подпряно на стената в ъгъла. Присвивам очи и за един миг успявам да ги зърна — херцогът и неговия кръг от приближени. Жените са облечени в коприна и дантели, с напудрени лица и червисани устни. Мъжете носят перуки и бели чорапи. Танцуват и се смеят. Трепкащата светлина на свещите се отразява в кристален бокал, диамантена обеца, пръстен с рубин. Има вази с рози. Парфюм. Захарни бонбони.

И изведнъж музиката спира и всички се обръщат към мен, с блеснали очи и зачервени страни. И се усмихват. Но това не са усмивки от щастие или насмешка — това са гладни усмивки. Един от тях ми махва да се приближа. Отварям очи и тях ги няма — виждам само прах, натрупан по лавиците, завихрил се на светлината, влизаща през прозореца, останал без завеса.

Продължавам напред и влизам в друга всекидневна — този път малка. И осъзнавам, че тази стая ми е позната. Орлеан бе довел Алекс тук, след като тя се бе опитала да открадне кесията му. Тук я бе нахранил и напоил с вино. Тук бе отрязал косата й и я бе направил свой информатор.

— Имам нужда от помощта ти — казвам аз. — Това място е огромно. Ще ми трябва седмица, за да го претърся. Помогни ми.

И тогава усещам миризмата — карамфили. Толкова силна. В една запечатана, празна стая. Тя е тук. Знам, че е тук. Тя е сянката в огледалото. Вихрушката от пепел в огнището. Чувствам как пъргавият й сребърен призрак минава покрай мен. Тръгвам след нея. Излизаме от всекидневната, минаваме по коридори, изкачваме стълби и прекосяваме зали. Накрая се озовавам в таванска стаичка. Тя е малка и студена, с избелели завеси, неоправено легло, маса, стол и малко огнище. Била е нейната стая.

Запретвам ръкави и започвам да търся. Под леглото. Зад завесите. Свалям тънкия матрак от леглото и го разпорвам. Падам на колене и се опитвам да изкъртя дъските от пода. Проверявам огнището за тухли, които се вадят. Но не откривам нищо.

— Къде си ги скрила, Алекс?

Единственият отговор, който получавам, е писукане от комина. Сигурно някоя птица е построила гнездото си вътре. Чувам дращене и още писукане. От комина започват да валят сажди и в следващия миг нещо избухва от огнището. Чувствам криле, които ме удрят през лицето и малки нокти, оплетени в косата ми.

Изпищявам и замахвам с ръка. Нещото литва нагоре и се приземява на полицата над огнището. Врабче. Малко кафяво врабче. Очите му са тъмни и ярки. Виждам малкото му сърчице, което сякаш ще изскочи от гръдния му кош. То надава писък. След това още един.

— Ей, спокойно — казвам му аз.

Бавно прекосявам стаята, за да не го уплаша, и отварям прозореца. Врабчето изтърсва саждите от перата си. Наклонява главата си към мен. И не помръдва.

— Хайде — казвам му аз. — Отлитай.

То пак не помръдва.

— Разпери тези криле. Хайде, врабчо, хайде.

Врабче.

Направо се гмуркам към огнището, издърпвам решетката, коленича и се опитвам да вкарам главата си в комина. Виждам точица светлина в тунела от мрак, но нищо друго. Изкарвам главата си, изваждам фенерчето от чантата си и опитвам пак. Лъчът му е по-слаб от преди, но въпреки това е достатъчно силен, за да освети вътрешността на комина.

Виждам сажди и нищо друго. Но продължавам да осветявам празното пространство сантиметър по сантиметър и не след дълго виждам нещо странно — малко парче мрак, високо нагоре, което изглежда по-тъмно от стената на комина. Като кухина или нещо такова.

Протягам ръка, но не мога да го достигна. Заклещвам се. Раменете ми са твърде широки. Оставям фенерчето на земята, вдигам двете си ръце над главата като гмуркач и опитвам пак. Почти успявам да го достигна. Върховете на пръстите ми докосват долния ръб на кухината. Изправям се на пръсти и изпъвам всеки един мускул в ръцете си. Докосвам нещо. Нещо твърдо. Кутия, струва ми се. Опитвам се да я придърпам надолу, но вместо това я избутвам нагоре. Излизам от комина, взимам решетката и стъпвам върху нея. Не виждам нищо без фенерчето. Едва мърдам. В главата ми се пръква ужасна мисъл: ами ако заседна? Никой няма да чуе писъците ми за помощ.

„Още съвсем малко“, казвам си аз. Разтягам се максимално и се опитвам да напипам кухината. Ръцете ми се обвиват около нея. Издърпвам я надолу. Сажди падат върху главата ми. А после и кутията.

Изпълзявам от комина, като я стискам в ръце. Тя е с размера на кутия за бонбони. Изрисувана е с цветя и дракони. На хартиения етикет е изписан адресът на чайна в Париж. Вдигам капака. Вътре има около дузина златни монети. Два диамантени пръстена. Три смарагдови гривни, които изглеждат фалшиви. Златен джобен часовник. Сребърна кутийка за енфие. Половин дузина рубинени копчета. Малка кесия, пълна с карамфили. Не е съкровището на Али Баба, но ще свърши работа.

Разглеждам монетите, вдигам пръстена на светлината, отварям кутийката за енфие. Напълно забравям врабчето. Докато не започва да писука.

— Какво? — питам го. То примигва, след което се спуска към прозореца и изчезва.

Каквото трябва да направя и аз. Беноа ми даде един час. Трябва да се върна в мазето, преди да извика стражите.

Взимам една златна монета от кутията и започвам да прибирам всичко останало където мога. В джобовете на якето си. В ботушите си. В бельото си. След това откъсвам ивица плат от прашните завеси, обвивам я около кутията и я завързвам на възел. Крадяли са джобните ми пари по улиците на Бруклин десетки пъти. Както и бижута и iPod-и. Научила съм се да разпознавам крадците от пръв поглед и Беноа е именно такъв.

Мушвам кутията под мишница и хуквам да бягам. Излизам от стаята на Алекс, спускам се надолу по стълби, прекосявам коридори, отново минавам през огромната кухня и скритата врата. Влизам в мазето на „Фой“.

Беноа ме чака.

— Къде беше? — съска той, застанал между мен и изхода.

Слагам една златна монета в дланта му. Свинските му очички се разширяват, след което се обръщат към мен, забелязвайки саждите по лицето и дрехите ми.

— Дай ми останалото — казва той.

— Останалото от какво?

— От златото. И всичко друго, което носиш в тази кутия.

— В кутията няма нищо. Само документи.

Той я грабва.

— Върни ми я! — изкрещявам аз, преструвайки се, че се опитвам да си я взема обратно. Той ме блъска настрани, прави крачка назад и ми обръща гръб. Точно както се бях надявала. Аз изтичвам покрай него, докато се опитва да развърже възела, и хуквам нагоре по стълбите. Влизам в кухнята. Готвачът крещи нещо. Един мъж, който чисти риба, ме поглежда любопитно, но аз изхвърчам навън през вратата преди той да има време да каже и дума.

Вече не привличам погледи по улиците. Сигурно защото съм толкова мръсна и миризлива, колкото всички останали. Забавям крачка и рискувам да погледна през рамо към „Фой“. Никой не върви след мен.

Поглеждам над ресторанта, към най-високите прозорци на двореца. Тази вечер Беноа ще бъде там, сигурна съм. Ще пъха пръчки във всеки комин.

Но съкровището вече го няма. Няма го и малкото врабче.

А аз ще бъда под колонадата. Чакайки Фовел.