Дженифър Донъли
Революция (13)

13.

Събуждам се с дрънчене.

Заспала съм облечена и накичена с всичките метални джунджурии, които нося по тялото си. Обиците ми са се врязали дълбоко в кожата на врата ми. Гривните ми са се оплели в косата ми. Джиесемът в задния джоб е задълбал в дупето ми. Ботушите ми стискат краката като в менгеме.

Дрънча и отвътре. Снощи забравих да пия хапчетата си, което бе наистина глупаво.

Ставам, отивам до тоалетната и гълтам две хапчета, а след това още едно. Прокарвам ги с шепи чешмяна вода. Поглеждам часовника — почти обяд е. Излизам от стаята в търсене на кафе.

Татко седи на масата и говори по стационарния телефон на Джи. Включил е високоговорителя, защото по този начин може да разговаря, да праща текстови съобщения на асистентката си, да пие кафе и да чете дисертация по едно и също време. Кимвам му. Кимва ми в отговор.

На масата има ключове и бележка от Лили, в която ни казва, че тази вечер ще бъде в Бурж и къде са най-близките метростанции, магазини за хранителни стоки, пекарни и кафенета. Нито едно от тези неща не е особено близо. Всъщност нищо не се намира особено близо до завода, в който живеем.

Запътвам се към кухнята и с радост виждам, че в кафеварката е останало кафе. Наливам си една хубава голяма чаша и я изпивам, след което въздъхвам удовлетворено, когато светът се превръща от черно-бял в цветен. Посягам да си взема кроасан и в същия момент джиесемът ми иззвънява.

— Ей.

— Виджей? Къде си? Чувам те страхотно.

— На покрива на къщата. Крия се.

— От кого?

— Атомната майка. От кого мислиш? Ти къде си? Тази сутрин отидох у вас, но нямаше никой.

— В Париж съм.

— Уау. Супер. Хей, ако още искаш да се самоубиеш, няма по-добро място от Париж. Имаш Нотр Дам, Айфеловата кула и всички тези мостове…

— Значи си чул — казвам аз отвратено.

— Целият клас знае. Може би цялото училище. Благодарение на Арден.

— Какво е казала?

— Че си влюбена в Ник и винаги си била. Че си се хвърлила в ръцете му. Но понеже Ник е влюбен в нея, той те е отблъснал и ти си била толкова разстроена, че си се опитала да скочиш от покрива му.

— Какво? Изобщо не беше така.

— Няма значение. Арден е зъл гений.

— Прав си за един от двата епитета.

— Но вече не можеш да го направиш.

— Какво?

— Да се самоубиеш. Ако го сториш, Арден ще си припише заслугата за това.

— Уау. Не се сетих за това. Прав си.

Чувам далечен глас:

— Виджей? Вииииджей!

— О, не — казва Виджей.

— Виджей? Виджей Гупта, там ли си?

— Трябва да тръгвам. Идва мамомелачката. И като стана дума — къде е твоята? С теб ли е? Как успяхте да я изкарате от къщата?

— Не, не е тук — казвам му аз. — Тя е… тя е в болница, Ви.

— Болница? Какво се е случило? Добре ли е?

— Не. Психиатрия. Татко я заведе.

— А теб те заведе в Париж — казва той.

— Да. Защото се разбираме толкова добре, нали? Просто умираме един за друг. Толкова се радвам, че сме заедно в Париж. По средата на зимата. Още няколко дни и аз ще свърша в психиатрията.

— Вииииджей!

— Ще ти се обадя по-късно, Анди, но, нали знаеш, че аз… просто…

— Какво?

— Просто се шегувах. За Айфеловата кула и така нататък.

— Знам.

Тишина. Не мога да говоря. Предполагам, че и той не може. Била съм близо и преди. До смъртта. Сега отново съм близо. Знам това. Той също го знае.

— Недей — казва накрая той. — Просто недей.

Затварям очи и стискам телефона. Силно.

— Опитвам се, Ви. Наистина — казвам му.

— Така ли?

— Така.

— Говоря сериозно, нали знаеш?

— Знам. Добре съм, Ви. Хайде, обаждай се в Казахстан.

Затварям. Не съм добре. Изобщо даже. Ръцете ми треперят. Цялото ми тяло трепери. Това сърце ми подейства. Видях го в сънищата си. Видях и Макс. Той крачеше, тропаше с крака и размахваше ръце.

— Максимилиан Р. Питърс! — крещеше той. — Неподкупен, неизбежен и неунищожим!

Труман беше там. Опитваше се да крачи редом с него.

Само ако можех да се върна назад във времето. На улица „Хенри“. През онази сива декемврийска сутрин. Имам нужда само от една минутка време. Не е много. Не е толкова, колкото ти трябва да композираш симфония. Да построиш дворец. Да водиш война. Само няколко лайняни секунди. Толкова време, колкото е нужно да завържеш връзките на обувките си. Да обелиш банан. Да издухаш носа си. Но нямам тази минутка. И никога няма да я получа.

Татко също е приключил телефонния си разговор.

— Джи ти е оставил още няколко книги за Малербю — казва ми той. — На масичката за кафе.

Прекосявам стаята, за да ги разгледам, благодарна за това, че не трябва да разговарям с татко. Една от книгите съдържа партитури — включително кончерто в си миньор, което никога преди не съм виждала. Напълно забравям кроасана. И всичко останало. Оставям книгата и вадя старата китара, на която Джи ми позволи да посвиря снощи. Започвам да чета партитурата, дърпайки леко струните, за да усетя нотите. Това се оказва много трудно. Малербю сигурно е имал пръстите на шимпанзе, може би дори надрусано шимпанзе, за да може да свири толкова бързо. Нотите са навсякъде. Започвам да свиря по тях, чувствайки се леко замаяна от това колко невероятно звучи тази композиция от осемнадесети век на този музикален инструмент от осемнадесети век.

И тогава, още преди да стигна средата на първата страница, татко казва:

— Можеш ли да спреш, ако обичаш? Опитвам се да работя.

— Аз също — отвръщам раздразнено.

Той се обръща.

— Трябва да започнеш да пишеш дипломната си работа, а не да свириш на китарата си.

— Това е дипломната ми работа.

Или по-скоро щеше да бъде дипломната ми работа, ако наистина смятах да напиша такава.

Поглежда ме скептично.

— Така ли? Каква е тезата ти?

— Че ако нямаше Амаде Малербю, нямаше да има RadioHead! — отговарям аз, надявайки се, че това ще приключи разговора. Но не.

— Защо Малербю? Защо той е специален?

Изглежда така, сякаш наистина се интересува от това, което му казвам. Което е необичайно.

— Нарушил е много правила — отговарям аз. — Не е композирал красиви хармонии. Навлязъл е дълбоко в минорите. Използвал е дисонанс. Освен това е започнал да експериментира с Diablus in Musica и…

— С какво?

— Diablus in Musica. Дяволът в музиката.

— Какво, по дяволите, е това?

— Много смешно, татко.

Той се усмихва на лошата си шега, след което казва:

— Сериозно те питам.

— Това е другото име на увеличената кварта — отговарям аз.

— А увеличена кварта е?

Колебая се, преди да му отвърна. Защото съм изпълнена с подозрения. Това е твърде странно, този внезапен интерес към музиката. Намислил е нещо.

— Това е тритон — интервал от три цели тона — обяснявам най-накрая. — Използва се, за да създава дисонанс в хармонии.

Поглежда ме недоумяващо. Замислям се малко, след което казвам:

— Спомняш ли си, когато Тони пее „Мария“ в „Уестсайдска история“? Това е тритон. Както и в първите няколко такта на „Purple Haze“. И в музиката от сериала „Семейство Симпсън“.

— Но защо се нарича дяволът в музиката?

— Ами… тритоните понякога звучат малко странно, дори зловещо. Но по-скоро става дума за това, че тритоните създават хармонични напрежения в едно музикално произведение, като тези напрежения така и не се освобождават. Нещо като да зададеш въпрос, който няма отговор.

— И това ги прави дяволски?

— Тритоните получили това прозвище през Средновековието, защото църквата не обичала въпроси без отговор. Хората, които задавали твърде много въпроси, обикновено изгаряли на кладата. Църквата не позволявала на музикантите, които композирали църковна музика, да използват тритони. А това било най-високото стъпало, до което можел да се издигне един композитор.

Вече не мога да спра да говоря. Защото няма нещо, което да обичам повече от един странен, изродски тритон. Всъщност дърдоря толкова много, че забравям подозренията си. Забравям съмненията си. Забравям това, което би трябвало да знам от опит.

— Значи Малербю е бил първият, който ги е използвал? — пита той.

— Не, татко. Промените в хармонията, или по-скоро в общоприетата представа за хармония започнали мнооооого преди Малербю. Композитори започнали да нарушават старите правила още по времето на Ренесанса. През Бароковата епоха Бах използвал тритони — не много често, но все пак ги включвал в произведенията си. Същото може да се каже и за Хайдн и Моцарт. След това се появил Бетовен, който започнал да експериментира с дисонанса. А Малербю, вдъхновен от Бетовен, издигнал дисонанса до невиждани висини.

— Но Бетовен не е свирил на китара, а на пиано.

— Да… и какво от това?

— Как тогава е вдъхновил един китарист?

Искам да се плясна по челото.

— Татко, китаристите не слушат единствено музика за китара. Те слушат музика. Китарата на Малербю се чува в пианото на Лист. А много по-късно в творбите на Дебюси^[1] и Сати^[2]. А след това в произведенията на Месиен, един шантав френски композитор, който направил куп ненормални неща — изобретил свои собствени музикални инструменти и се вдъхновявал от песента на птичките. Можеш да чуеш Малербю и в Америка, особено в блус и джаз композиции. В Джон Ли Хукър, Елингтън и Майлс Дейвис. Много алтернативни групи като „Joy Division“ и „The Smiths“ също са повлияни от неговите произведения.

— Но как точно ще демонстрираш тези сравнения? — пита той, прекъсвайки ме.

— С примери — отговарям аз нетърпеливо. — След това идва Джони Грийнуд, който може да бъде наречен наследник на Малербю. Китарист, който нарушава правилата, точно като Малербю, създавайки нещо ново и прекрасно и…

— Чакай малко. Какви примери? — пита татко.

— Партитури. Части от произведенията, които споменавам. Представени чрез PowerPoint. Защо?

Той скръства ръце пред гърдите си и се мръщи.

— Не знам, Анди. Звучи ми рисковано. И трудно. Струва ми се, че на този етап ще е по-добре да се съсредоточиш само върху Малербю. Опиши живота и творчеството му, а след това можеш да включиш нещо за наследството му, но чак в заключението. Имаш нужда от добра оценка.

Чувствам се като ударена с юмрук в стомаха. Значи затова е било всичко. Не му пука за музиката. Не го е грижа защо тя е толкова важна за мен. Става дума за оценки. При него винаги става дума за оценки.

Знам това. Познавам го. Тогава защо се обнадеждих? Защо реших, че този път е различно?

— Какво правят останалите деца? В какъв формат пише Виджей?

— Пише доклад.

— Виж, Анди, не мислиш ли, че…

— Няма значение — казвам аз и млъквам. Или по-скоро се изключвам от разговора.

— Няма значение? Какво няма значение? Дипломната ти работа? — пита той остро. — Има значение, Анди. Много добре знаеш това. Имаш ли представа колко важно е това? Ако не завършиш дипломната си работа, не можеш да се дипломираш. От друга страна ако я завършиш и се справиш добре, може би ще успееш да компенсираш ужасните си оценки през този семестър.

Той продължава да говори, но аз вече не го слушам. Иска ми се да можеше не просто да чува музиката, а да я слуша. Иска ми се поне веднъж да си направи труда да изслуша мен. Иска ми се поне веднъж да затвори очи и да изслуша приказното кончерто в ла минор на Малербю, наречено „Фойерверки“. Иска ми се поне веднъж да почувства това, което аз чувствам, когато слушам музика. Да усети как звукът отеква в кухините на костите му. Да почувства как сърцето му открива ритъма си в нотите.

Иска ми се да чуе безрадостния металически риф в песента „Idioteque“ на „Radiohead“ и да разпознае акорда, който Вагнер използва в началото на „Тристан и Изолда“. Искам да осъзнае, че този акорд е вдъхновен от парче на Пол Лански, композирано за компютър и наречено „Mild und Leise“. Искам да разбере, че акордът е кръстен на Вагнер, но той не го е изобретил. Чул го е в кончертото „Фойерверки“ на Малербю, взел го, удължил го и го разрешил в ла вместо в ре. След това го е предал на Дебюси, който го е предал на Берг, който го е адаптирал за своята „Lyric Suite“, а Лански го е откраднал от Берг. А „Radiohead“ го взеха от Лански и ми го предадоха на мен.

Иска ми се да можеше да разбере, че музиката е жива. И ще живее вечно. Иска ми се да можеше да проумее, че музиката е по-силна от смъртта. И от времето. И че силата й може да те задържи в този свят тогава, когато нищо друго не може.

— Анди? Слушаш ли ме? Ако успееш да повишиш оценките си през следващия семестър, ако изкараш шестица на дипломната си работа и ако завършиш „Св. Анселм“ с успех над 5.00 ще те запиша в някое добро училище за начало. Ако прекараш около година там, повишавайки оценките си, може би ще успееш да влезеш в Станфорд. Един от деканите ми е близък приятел.

— Не знаех, че в Станфорд изучават музика — казвам аз.

Той ме гледа дълго и изпитателно, след което отвръща:

— В „Св. Анселм“ ти направиха тест за интелигентност…

— Да. Спомням си.

— … докато още беше в детската градина. След това в пети клас. И в девети. Всеки път имаше над сто и петдесет. Ниво „Гений“. Като Айнщайн.

— Или Моцарт.

— Можеш да направиш каквото поискаш с живота си. Каквото поискаш.

— Освен това, което наистина искам.

— Анди, музиката не е достатъчна.

— Музиката е достатъчна. Повече от достатъчна — казвам аз разпалено.

Опитвам се да потисна гнева. Не искам отново да избухвам. Наистина се опитвам.

— Как ще плащаш сметките си с музика, Анди? Колко пари ще изкарваш, свирейки на китара? Не можем всички да сме Джони Радиохед.

— Това е сигурно.

Той понечва да каже още нещо, но не успява, защото джиесемът му иззвънява.

— Кой? Кабинетът на доктор Бекър? Да, с него говорите. Свържете ме. Мат? Здрасти. Какво има? Какво се е случило?