Дженифър Донъли
Революция (39)

39.

— Извинете, моля.

Вдигам глава и виждам очи, черни като нощта. Страхът ме захапва като бясно куче. Не знам къде съм. Или коя съм.

— Опашката… тя мърда — казва мъж с италиански акцент.

— О, да. Така е. Извинявайте — отговарям аз.

Вечно-готовите са на два-три метра от мен. Прибирам дневника в чантата си и ги настигам. Не мога да спра да мисля за последните няколко страници, които прочетох. Защо Орлеан бе облякъл Алекс като момче? Какво я бе накарал да прави, което според нея бе направило смъртта да изглежда като проява на милост?

Няма да мога да разбера веднага, защото вече съм на пет-шест метра от входа на катакомбите. Табелка до вратата обявява цената на билета, говори за това, че ни предстои доста ходене и предупреждава, че катакомбите не са за малки деца и хора, които се плашат лесно.

Плащам на смръщения касиер, минавам покрай охранителя и се насочвам към площадката на едно стръмно, спираловидно каменно стълбище. Започвам да слизам надолу и попадам във влажен полумрак. Някакъв мъж пред мен се шегува, казвайки, че отиваме в първия кръг на Ада от „Божествената комедия“ на Данте. Друг отговаря:

— Не, това е Лувъра.

Всички се смеят. Твърде гръмогласно.

Продължаваме да се спускаме. След около осемдесет стъпала се озоваваме в нещо като галерия, пълна с информационни плакати. Разхождам се от плакат на плакат, запознавайки се с историята на катакомбите. Оказва се, че под Париж има километри изоставени тунели — не седем или например осем тунела, а точно 186.

Хора, добивали гипс и варовик от мините под града още от времето на римляните, та чак до деветнадесети век, са оставили след себе си огромна мрежа от тунели и стаи. Това копаене превърнало скалната основа на града в швейцарско сирене и затова няма небостъргачи в центъра на Париж — скалата просто няма да издържи теглото им. Повечето тунели са нестабилни и опасни и следователно забранени за посетители. Костниците, в които след малко ще вляза, заемат площ от около 780 квадратни метра, намират се под четиринадесетия арондисман и съдържат останките на шест милиона души. Шест милиона.

Вървя през галериите и чета за някои от хората, чиито кости са тук. Мадам Елизабет, сестра на краля. Мадам дьо Помпадур, любовница на Луи XV. Робеспиер и Дантон. Писателят Рабле и актьорът Скарамуш. Обзалагам се, че нощем тук разговорите са доста интересни.

Продължавам да чета и научавам, че след падането на Робеспиер имало ексцесии срещу политическата група, която той оглавявал — якобинците. Млади аристократи, успели да преживеят неговото управление, дали началото на така наречения Бял терор и започнали да пребиват якобинци по улиците. Освен това организирали Балове на жертвите — танцувални забави за хора, загубили свои роднини или приятели под острието на гилотината. Танцьорите носели косите си подрязани късо, като осъдените, и връзвали червени панделки около вратовете си — там, където ги срязвало острието. Някои балове дори били провеждани в катакомбите.

Търся още информация. Опитвам се да открия дали хората са използвали катакомбите, за да се крият по време на Революцията, надявайки се, че ще попадна на нещо, някакъв ред или абзац, за лудото момиче, облечено като момче, което взривявало фойерверки и водело дневник. Но няма.

Галериите свършват. Табела на стената сочи пътя към костниците и ми казва, че в случай на такава авария ще се включат аварийни светлини и аз трябва да следвам черната ивица, нарисувана със спрей на тавана, за да открия изхода.

Продължавам напред, като вървя зад възрастна двойка, група тийнейджъри и американците. Озоваваме се в каменен коридор с нисък таван — бивша кариера. Студено е и трябва да ходя приведена. След няколко метра стигам галерия „Порт Маон“, където един каменар, бивш войник от армията на Луи XV, издълбал макет на крепостта, където бил държан като затворник. След това минавам покрай един дълбок кладенец, пълен със застинала подпочвена вода, където каменарите миели краката си и най-накрая стигам входа на гробниците.

Облицовката от двете страни на входа е боядисана в черно, а над нея има надпис: „Спрете! Това е империята на смъртта“. И изведнъж искам да се върна. Искам да се върна назад пред галериите, да изкача стъпалата и да изляза на светло. Но не го правя. Взимам се в ръце, защото искам да разгледам това място. Искам да знам къде е била Алекс.

Минавам през входа. И след това ги виждам. Костите. Стена след стена от човешки кости. Гледката ме заковава на място. Виждам черепи, натрупани върху други черепи. Бедрени кости върху други бедрени кости. Някои са натрупани на купчини. Други са превърнати в орнаменти — подредени в ивици, райета, кръстове и цветя. Имам чувството, че съм се озовала в мазето на сериен убиец със слабост към вътрешния дизайн.

Хората около мен, тези, които преди малко се шегуваха и смееха, сега мълчат. Някои се разхождат със смутени изражения. Други не успяват да издържат и се връщат назад. Чувам сподавени хлипове. Обръщам се и виждам, че Винаги-готовите все пак не са подготвени за всичко. Майката е разстроена. Изглежда якето й предпазва от влагата и студа, но не от смъртта.

Продължавам напред. Същото правят и тунелите. Продължават напред и все напред. Вървя десет минути, двадесет минути, половин час. Костите не свършват. Има и фонтани, надгробни плочи, кръстове и обелиски. Има поеми и оплаквания. Има предупреждения и железни огради, сложени, за да ни упътват и ограничават. Табели обясняват, че костите, които виждам, са донесени от това или онова гробище, но не обясняват защо са толкова много.

Кои са били всички тези хора?

Продължавам да вървя. И сигурно вървя твърде бавно, защото всички останали са далече пред мен. Оставам сама и е толкова тихо. Мисля си за Алекс. Мисля си за това какво е било да е тук долу сама и единствената светлина да идва от фенер. И мисълта е толкова ужасна, че ускорявам крачка. Няколко минути по-късно стигам разклонение в тунела и не съм сигурна накъде да продължа. Черната линия на тавана завива наляво, но чувам тихи, шепнещи гласове, идващи от десния тунел, така че тръгвам натам.

Този тунел е по-тъмен и по-тесен. Костите са много по-близо до мен. Минавам покрай голям череп, сложен на една стена, и изведнъж виждам на кого е принадлежал. Висок, мускулест месар, който пее вулгарни песни докато разфасова прасета. А черепът до неговия с високото чело — той е принадлежал на учител, блед и високомерен. Онзи там е бил на малко момиченце. Тя е била красива, червенобуза и пълна с живот. Череп след череп. С техните пусти, слепи очни ябълки.

Гласовете, които чух, стават по-силни, по-настоятелни. Казвам си, че това са хора. Или пък чувам капене на вода. Видях мокри петна по пода и капки, стичащи се по стените. Но няма хора. И стените са сухи. Изведнъж осъзнавам откъде идва този звук — това са черепите. Всички черепи. Те ми говорят.

— Искам отново да помириша дъжда — казва един близо до мен.

— Искам да ям пъпеш, стоплен на слънце — казва друг.

— Искам да чуя смеха на мъжа ми. Да почувствам кожата му до моята.

Други черепи се присъединяват към хора от шепоти. Искат печено пиле. Копринени рокли. Лимонада. Червени обувки. Миризмата на коне.

Губя разсъдъка си. Убедена съм в това.

Изведнъж усещам лек ветрец, който преминава през тунела и осъзнавам, че това е невъзможно, тъй като сме на двадесет и пет метра под земята. Усещам странна миризма, която е пикантна и наситена — карамфили.

Откачам. Гласовете са в ушите ми, миризмата е в носа и устата ми и е толкова силна, че ме задушава.

— Помогнете ми — казвам аз. — Моля ви.

— Госпожице? Извинете, госпожице, какво правите тук?

Обръщам се. Охранител стои в тунела и ме осветява с фенерчето си.

— Госпожице? Добре ли сте? — пита ме той.

— Не мисля.

Той се приближава и ме подхваща под лакътя.

— Оттук, моля — казва. — Можете да се облегнете на мен, ако имате нужда.

Имам нужда. Облягам се на рамото му и тръгваме. Аз залитам като пияна. След няколко минути се връщаме на разклонението. Той затваря входа към този тунел, дърпайки метална решетка, върху която има табела с надпис „Генератори — само за персонала“. Дори не бях видяла решетката. Когато се опитвах да реша накъде да тръгна.

— Съжалявам. Аз… ъъъ… не можех да си поема дъх — казвам аз смутено.

Той се усмихва.

— Случва се. Някои хора реагират лошо. Става им зле, вие им се свят, а някои дори припадат. Това място има силно въздействие.

Но това няма нищо общо с дъха ми. Излъгах за това. Става дума за Алекс. Тя искаше да сляза тук долу. Да вляза в този тунел. Искаше да я последвам. Да я открия.

Охранителят тръгва с мен по правилния тунел и ме води до сгъваем стол. До него има чанта за първа помощ и телефон. Казва ми да поседя няколко минути. Сядам и закривам лицето си с ръце.

Всичко това е заради проклетите хапчета „Куелифай“. Трябва да бъде. Взимам твърде много и го правя от твърде отдавна. От хапчетата е. Объркват ме, карат ме да виждам неща, които не са там. На улица „Хенри“. На кея. И сега тук, в тази ужасна къща на призраците. Карат ме да мисля, че имам някаква странна връзка с мъртвото момиче.

Охранителят ме моли да поседя още няколко минути, след което ме придружава през тунелите до стълбището и изхода от катакомбите.

— Съветвам ви да пиете вода, когато излезете. И да хапнете нещо — казва той.

Друг охранител проверява чантата ми — да не би да съм си взела нещо за спомен. Сякаш бих го направила. След това излизам. Над повърхността. Обратно в света на живите.

Веднага си купих креп с кашкавал и бутилка минерална вода, след което седнах на една пейка под дърветата, за да хапна. Изяждам крепа и затварям очи. Вдигам лице към слънцето. Поемам си дълбоко дъх. След известно време започвам да се чувствам по-добре. По-спокойна. С всичкия си. Това, което се случи в катакомбите, бе просто един странен епизод, причинен от твърде многото хапчета, които взимам. Като всяко едно странно нещо, което ми се случва напоследък. Трябва да намаля хапчетата „Куелифай“. Трябва да взимам дори по-малко. И ще го направя. Още тази вечер.

Отварям очи и поглеждам часовника си. Един и десет. Сега ще стана, ще се върна в библиотеката и ще помоля Ив Бонар за прошка. Ако успея, ще снимам всички документи на Малербю, до които се докопам, след което ще се върна в апартамента на Джи и ще се захвана за работа. И всичко ще е наред.

Докато събирам боклуците от обяда си, някакво малко момиченце се приближава до пейката ми. Майка й я вика да се върне обратно. Тя спира и се залюлява на малките си крачета, сякаш все още не е свикнала с тях.

Поглежда ме с големите си, сериозни очи, след което прави няколко предпазливи крачки към мен и протяга малкото си юмруче. Стиска нещо вътре.

— Здравей — казвам аз. — Какво имаш там?

Тя разтваря пръстите си един по един и аз го виждам върху дебелата й малка длан.

Перо. Малко и кафяво перо. От врабче.