Дженифър Донъли
Революция (7)

7.

Оказва се, че нямам. Късмет. Никакъв даже.

Купонът е пълен шит. Буквално. Десет секунди след като влизам в къщата на Ник, нещо се приземява на рамото ми.

Поглеждам нагоре. Огромен зелен папагал стои на полилея и се чисти с клюна си.

Рупърт Гуд, бащата на Ник, се появява със скок зад гърба ми, стиснал парцал в ръка.

— Яго, негодник такъв! — вика той и заплашва птицата с бастуна си. — Ще ти извия врата! Ще те оскубя, изкормя и хвърля във фурната!

— Защо, глупак такъв? — изкряква Яго и отлита.

— Толкова съжалявам, скъпа моя — казва Рупърт. Тази птица ще ме побърка. Позволи ми…

Рупърт е актьор. Изиграл е всяка една мъжка роля, написана от Шекспир, снимал се е в десетки независими филми, а след това направи купища пари с пет филма от сагата за Хари Потър. Но вече не може да работи. Трепери. Но гласът му все още е красив. Болестта на Паркинсон още не го е съсипала.

Докато той бърше изпражненията от рамото ми, аз оглеждам тапетите на влажни петна в коридора и олющения таван над тях. Избеляла картина в очукана рамка. Миризлив териер, заспал на нечие палто. Купчина пожълтели сценарии. Ако принадлежеше на някой друг, тази къща щеше да бъде наречена кочина, но след като е на Рупърт Гуд, значи пишат за нея в списание „Vogue“.

— Отдавна не съм те виждал, скъпа — казва Рупърт. — Едно време те виждах всяка сутрин с Мариан, когато пиехте кафе в „Кранбърис“.

Приятел е на майка ми. Или по-скоро беше. Когато тя имаше приятели.

— Напоследък съм много заета. Пиша дипломната си работа. Подготвям документите си за кандидатстване, нали разбираш.

Разбира, че го лъжа.

— Как си, Анди? Наистина? — пита ме той и ме оглежда критично.

— Добре съм — отвръщам аз и извръщам поглед.

Наистина иска да знае. Сигурна съм в това. Именно по тази причина не му казвам как се чувствам всъщност.

— Не, не мисля така. Как може да си добре? — казва той. — Всеки път, когато се сещам за онзи ужасен ден, чувам в главата си думите на Лир към неговата скъпа покойна Корделия: „Защо едно куче, кон или плъх ще живеят, а ти не ще поемаш дъх?“. Творбите на великия бард винаги са ми носили утеха. При теб така ли е? Шекспир задава такива монументални въпроси.

— Точно като Спонджбоб. Проблемът е, че нито един от двамата не дава монументалните отговори.

Рупърт се смее, но очите му остават изпълнени с тъга.

— Липсваш на Ник. И на мен — казва ми той. След това ме прегръща. Хората често правят това. Мислят си, че помага. Така е, но на тях.

— Хайде, оставям те да се забавляваш — казва той и ми подава розов хартиен слънчобран.

— Рупърт? Тук не грее слънце.

— Това е щит, скъпа, не слънчобран. Мислиш, Яго е ужасен, но Едмънд е самият дявол.

Отварям слънчобрана и тръгвам да обикалям стаите, чувствайки се като Чо-чо-сан в търсене на Пинкертон^[1]. Половината ми съученици са в кухнята. Навсякъде са пръснати изпити шишета и изпушени цигарени кутии, папагали и слънчобрани, но няма следа от Ник.

Някой ми предлага чаша вино и аз отказвам. Алкохолът не върви никак добре с хапчетата ми. Води до неприятни странични ефекти.

Започнах да ги пия преди около година. Терапията при психиатъра д-р Бекър започна, защото не можех да ям, спя или ходя на училище. Бийзи го препоръча на баща ми и той ме принуди да отида като ме заплаши, че иначе ще спре уроците ми с Нейтън. Трябваше да обсъждам неща с доктор Бекър, но аз почти не отварях устата си — освен да заявя, че цялото нещо е пълна загуба на време. Няколко седмици по-късно доктор Бекър ми предписа „Паксил“. След това „Золофт“. Когато и това не помогна, той ми предписа „Куелифай“, трицикличен антидепресант. Ако и това не помогне, идва време за антипсихотиците.

Продължавам да обикалям къщата на семейство Гуд, търсейки Ник. Иска ми се Виджей да бе дошъл с мен, за да имам някой, с когото да си говоря, но е събота вечер през зимната ваканция, така че той си е вкъщи, разбира се, и работи върху дипломната си работа: „Атом и Ева: Технология, Религия и битката за двадесет и първия век“. Вече има цитати от петима държавни глави.

Насочвам се към дневната. Бучи музика. Двойки се натискат на дивана, стола, пода. Над камината има картина, огромен гол портрет на лейди Гуд IV, нарисуван от Стивън Мейзъл. Тя е на двадесет и три. Модел. И рядко си е вкъщи. Но както самият Рупърт ще ви каже, (и често го прави), „С гърди като тези, човек може да прави каквото си поиска.“

Насочвам се към библиотеката. Шива Мендез показва диапозитиви от най-новата й изложба, „Бездна“, която включва триста и шестдесет шишенца разхлабително и няколко невъобразими фотографии. Всичко това е част от дипломната й работа. От музея „Уитни“ са обещали, че ще я включат в раздела си за „изгряващи звезди“. Бендер Куртц, току-що изписан от изтрезвителното за втори път тази година, говори за своята дипломна работа — мемоар за пристрастяването. Вече е сключил договор за книга. Сега се опитва да продаде правата за филм.

— Агентът ми е много развълнуван — казва той на някакво момиче. — Уес е проявил интерес.

Моите съученици ме карат да се чувствам изморена като куче. Болезнено, депресиращо, епично изморена. Когато ги слушам ми се иска да легна на пода и да спя двадесет години, но не мога — на килима има твърде много папагалски дърдонки. Така че решавам да си ходя. Не виждам Ник. Поне не тук. Може би е горе, но нямам достатъчно смелост, за да започна да отварям вратите на спалните в тази къща. Насочвам се към коридора и усещам ръка, която се обвива около талията ми, а отзад на врата ми се залепят нечии устни. Дрезгав глас прошепва:

— Знаех си, че ще дойдеш. Но за кой си дошла — за китарата или за мен?

— За китарата. Повече от сигурно.

— Студенокръвна сирена — казва той и ме ощипва по бузата, след което ми подава китарата. Сякаш е нещо най-обикновено. Сякаш ми подава дъвка.

— Може ли да посвиря на нея? — питам аз с благоговеен шепот.

— Да. Разбира се — отвръща той, вече загубил интерес към разговора. Арден се кикоти в ухото му и сочи с палец към кухнята. И след това ги няма, а аз държа китарата на Кийт Ричардс. Тежестта й в ръцете ми е едновременно опияняваща и ужасяваща. Сякаш държа кобра, кесия с диаманти, бомба.

Пръстите ми се обвиват около нея и започвам с ла минор, ми в седма октава и сол — първите рифове в „Angie“. Но не мога да чуя почти нищо заради всички хора, които са ме обградили. Хуквам нагоре по стълбите. На втория етаж е същото. Качвам се на третия — пак е твърде шумно. Така че продължавам да катеря стълби, докато накрая стигам покрива. Тук е студено, но тихо.

Наоколо са пръснати вехти мебели. Сядам на един ръждясал стол и прехвърлям каиша на китарата през главата си. Не съм достойна да направя това, но такива мисли обикновено пречат на най-добрите хора, а не на най-лошите. Така че свиря. Свиря „Angie“, „Wild Horses“ и „Waiting on a Friend“.

Свиря докато пръстите ми посиняват и се вцепеняват от студа, след което продължавам да свиря. Изгубвам се в музиката. Аз съм музиката — нотите и рифовете, мелодията и хармонията. Боли, но съм щастлива, защото когато съм музиката, не съм себе си. Не съм тъжна. Не се страхувам. Не съм отчаяна. Не се чувствам виновна.

Свиря около час, след което пъхам ръцете си в джобовете на джинсите си и се разхождам, съзерцавайки нощното небе. Не виждам звезди. Много рядко се виждат от Бруклин. Избледняват и изчезват в градския смог. Но виждам „Темпълтън“, тъмна и грозна. Прозорците на лъскавите нови апартаменти светят. Тук-там проблясва многоцветна елха.

Тогава също бе малко преди Коледа. Денят, когато Труман умря. Беше студено и витрините на магазините сияеха. На ъгъла някакъв тип продаваше елхи. Чуваха се коледни песни. Макс стоеше на тротоара и крещеше.

Не помня Коледата от онази година. Но помня кога изхвърлихме елхата. Беше април. Дървото бе станало кафяво и вече нямаше иглички. Под него още имаше подаръци. Никой не искаше да ги отвори, така че татко ги пъхна в един чувал и ги занесе в сиропиталището.

Започвам да крача. От мястото, където стоя, до ръба на покрива има девет стъпки. Броя ги. След това още една стъпка до корниза. Оттам поглеждам към улицата пред къщата. Толкова е лесно. Още една крачка и всичко ще свърши. Една малка крачка и край с болката, яростта, мъката. С всичко.

Чувам глас зад себе си:

— Моля те, недей. Наистина. Моля те.

Обръщам се.

— Защо не?

— Защото ще ми липсваш — казва Ник. — На всички ще ни липсваш.

Смея се на глас.

— Добре тогава, ще ми липсва китарата. Наистина. Така че я сложи на земята, преди да скочиш, ОК?

Осъзнавам, че китарата на Кийт Ричардс все още виси от врата ми. Щях да скоча с нея и да я натроша на парчета. Ужасена съм. Правя крачка към него, слизайки от корниза.

— Съжалявам. Господи, наистина съжалявам, Ник…

Точно тогава кракът ми стъпва върху лед и губя равновесие. Извиваме се и крещим заедно, Ник ме грабва за ръката и имам чувството, че и двамата ще полетим надолу, но в следващия миг той ме дръпва към себе си и аз се връщам на покрива.

Той ме пуска и започва да ме хока. Крещи. Силно. Гласът му е дрезгав и остър. Не знам какво казва, защото сърцето ми бие толкова силно, че заглушава всичко останало. Не знам какво да правя, затова оставям китарата на земята и понечвам да си тръгна, защото мисля, че той иска точно това, но не.

— Вдигни я! — крещи Ник. — Вдигни я и изсвири нещо. Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като почти не ни уби и двамата.

Подчинявам му се. Свиря лошо. Защото ръцете ми треперят. Започвам с „You Can’t Always Get What You Want“, която ми изглежда подходяща при тези обстоятелства. Продължавам с „Far Away Eyes“, след което изсвирвам „Fool to Cry“. После спирам, за да стопля ръцете си.

Ник не казва нищо. Мълчи като риба и аз решавам, че още ми е ядосан, или пък смята, че не ставам за нищо, но изведнъж казва:

— Това бе невероятно. Изсвири още нещо.

— Не мога. Пръстите ми са замръзнали.

Приближава се, взима ръцете ми и ги стопля с дъха си. Той е винено-сладникав и топъл. Мирише хубаво. И изглежда хубаво. И когато ме докосва с ръка по бузата и ме целува, на мен ми става още по-хубаво.

Китарата все още виси от врата ми. Изплъзвам се от нея и я оставям на земята. Искам да го почувствам. Искам да усетя дъха му по врата си. Топлината на кожата му. Искам да почувствам нещо, което не е тъга. — Прегърни ме — казвам му тихо.

Прегърни ме тук. Задръж ме тук, на това място. В този живот. Накарай ме да те пожелая. Да пожелая това. Да пожелая нещо. Моля те.

Изведнъж чувам:

— Господи. Боже.

Арден. Тук. На покрива.

— Такъв си нещастник, Ник!

— Арден… не е това… не е нищо… ние просто… тя беше разстроена, нали разбираш? А аз бях…

Арден го замерва с шише от бира. Тя се разбива в комина. Започва да пищи.

— По-добре тръгвай — казва ми Ник.

Правя го. Възможно най-бързо. Надолу по стълбата, надолу по безкрайните стъпала и навън през входната врата. Стигам чак до улица „Пайнапъл“, а все още ги чувам как крещят.

— Не мога да повярвам! Не означавам нищо за теб, нали?

— Казах ти, че това беше нищо!

Никога не е. Никога не е било. Защо не скочих, когато трябваше?