Дженифър Донъли
Революция (22)

22.

Свиря на китара.

Толкова е студено, че вкочанените ми пръсти не уцелват правилните ноти.

Свиря близо до Айфеловата кула. Гъмжи от туристи. Тук съм от часове. Давам всичко от себе си. Опитвам се да не обръщам внимание на гълъбите, снежинките и стотиците идиоти, които ме сочат и ми се присмиват.

Наближава шест часа и почти се е стъмнило. Направо умирам от глад. Досега са ми хвърлили около пет евро. Едва ще ми стигнат за малко хляб и сирене.

Свършвам „All Apologies“, оставям китарата на земята и духвам в шепите си, но това не помага.

— Пъхни ги под мишниците си.

Вдигам глава. Някакъв тип стои пред мен в оранжев комбинезон. До краката му има кутия с инструменти. Прилича на сериен убиец.

— Моля?

— Ето така — казва той, скръства ръце пред гърдите си и пъха пръстите си под мишниците. — Топли повече от дъха.

Опитвам. Прав е.

— Харесва ми как свириш — казва той. — Искаш ли да направим един джем сешън?

— Копеле, с какво? С чук?

Обръща се. Има калъф за мандолина, преметнат през рамото.

Свивам рамене.

— ОК, добре.

Мисля си, че може би ще звучим по-добре заедно. Или поне по-силно. Във всеки случай ще изкараме повече пари. А аз имам нужда от пари. Той загрява и изсвирваме „Pennyroyal Tea“, а след това няколко парчета на Елиът Смит и Нада Сърф. Хората спират, за да ни слушат. Неколцина хвърлят монети. Свирим около час, след което разделяме парите. Малко над седем евро на човек.

— Аз съм Жул, между другото — казва мъжът. — Работя ей там — посочва на запад с палец, — правя мебели.

Това обяснява оранжевия комбинезон. Надявам се.

— Аз съм Анди.

— Искаш ли да дойдеш с мен в „Реми“? Това е едно кафене. На улица „Оберкампф“. Свиря там всяка сряда и неделя. Не съм ходил от няколко седмици, де, защото един от тези, с които свиря, си плю на петите. Замина за Молдова, за да си прибере зъбите.

— Какво да си прибере?

— Зъбите. Даде протезите си на брат си за сватбата му. Да изглежда добре на снимките. Каза му, че може да ги вземе и на медения си месец. Което бе много мило от негова страна, нали? Но сега брат му отказва да му ги върне. Не ги изпрати по пощата, както се бяха разбрали. Така че знаеш ли какво направи той? Константин? Замина за Молдова, за да си ги вземе обратно. Както и да е. Искаш ли да дойдеш с мен? Можем да вземем метрото. В „Реми“ ще ни нахранят.

— Не знам — отговарям аз. Гладна съм като вълк и умирам от студ. Но от друга страна не знам нищо за този тип, освен това, че говори твърде много за зъби и от кутията му за инструменти се подава трион.

Жул свива рамене. Казва ми чао и си тръгва. Аз решавам да остана още половин-един час. Може би ще заработя още няколко евро. След това ще имам достатъчно за топла манджа и едно евтино кафе. Тъкмо започвам „Wake Me Up When September Ends“, когато едната ми струна се къса. И нямам резервни.

Обръщам се и се оглеждам за мъж в оранжево. Забелязвам го. Той е на десетина метра от мен и тъкмо се кани да вземе завоя.

— Жул! Ей, Жул! — крещя аз.

Той се обръща.

— Какво?

— Имаш ли резервни струни в теб?

— Да.

— Добре.

— Добре какво?

Какво толкова се притеснявам? Един сериен убиец ще разреши всичките ми проблеми.

— Добре, ще дойда.