Дженифър Донъли
Революция (75)

75.

В този страшен свят все пак има красота.

Все още искам да се махна оттук възможно най-скоро, но когато се оглеждам наоколо и спирам да мисля за това колко ненормално е всичко това, аз виждам, че този свят е красив. Смърди, но е красив.

Вървим на север. Има дворове и градини. Виждам ги през оградите на къщите. Вътре има шарени цветя. Мъж е подкарал стадо овце надолу по тясната, калдъръмена улица. Друг е помъкнал пита кашкавал, голяма колкото колело на каруца. Момиче с изпънат гръб и тъмносива рокля мие прозорци, русата й коса събрана в кок. Мъже седят в кафене, пият от порцеланови купички и пушат от глинени лули. Амаде спира и ги гледа с копнеж.

— Хайде, Амаде — казвам аз и го дръпвам за ръкава. — Колкото по-скоро аз получа струните си, толкова по-скоро ти ще сърбаш с наслада своето нискокофеиново соево капучино от „Старбъкс“.

— Какво?

— Няма значение.

Продължаваме да ходим. В този свят няма пластмаса. Няма неон. Няма автомобилни газове. Няма алуминиеви обшивки. Няма флуоресцентни светлини. Няма шумни туристи, носещи тениски с надписи като РОДИТЕЛИТЕ МИ ВИДЯХА КАК РЕЖАТ ГЛАВАТА НА КРАЛЯ И ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО ПОЛУЧИХ, БЕШЕ ТАЗИ СМОТАНА ТЕНИСКА.

Минаваме покрай жена, която стои до един фонтан с чаша в ръка. Носи черна рокля с червена, бяла и синя панделка, закачена за нея. Тя е слаба и тъжна.

Две малки, кльощави дечица седят на земята в краката й. Гледката ме съсипва.

— Вдовица от войната — казва Амаде.

Отново я поглеждам. Тя помръдва. Говори. Жива е, но знам, че гледам призрак. Изминали са двеста години от последния път, когато е крачела по улиците на Париж. Имало е хиляди войни и революции след това. Толкова много убити. И хората като нея, останали сами, винаги си казват, че си е струвало, че от смъртта и болката ще се роди нещо по-добро. Предполагам, че трябва да си казват такива неща. Какво друго им остава?

— Иска ми се да имах малко пари. Щях да й дам няколко монети — казва Амаде.

— Иска ми се да имах малко смелост. Щях да й кажа, че съжалявам.

— Какво имаш предвид?

— Това, което казах. Щях да й се извиня. За бъдещето.

— Защо?

— Защото все още допускаме същите грешки. Ако мислиш, че Революцията е била ужасна, трябва да дочакаш Първата световна война. Това трябвало да бъде последната война. Но нещата не се получили съвсем така.

— Първа световна война?

Опитвам се да му обясня. Споменавам и Втората световна. Но той не може дори да си представи танковете и самолетите.

Завиваме надясно по улица „Д’Анжу“. Свалям якето си и го връзвам около кръста. Слънцето пече, топло е, калъфът на китарата ми тежи и се потя като свиня. Не съм се къпала. Чувствам се мазна и миризлива. Но знам, че вонята на пот бързо достига критична маса. Човек мирише все по-лошо, но в един момент просто достига максимума.

Продължаваме да вървим по една безименна улица, която е толкова тясна, че почти мога да докосна къщите от двете страни. Амаде отново започва да обсъжда iPod-а. Пита ме защо повечето песни в него са английски. Казвам му, че английският е най-говореният език на света. Той отказва да ми повярва. Според него няма как хората да предпочетат такъв грозен език пред френския. След това ме пита кой е този Led Zeppelin и какъв инструмент е използвал при изпълнението на „Имигрантска песен“.

— Електрическа китара — казвам му аз. Той ме поглежда объркано. — Знаеш ли какво е електричеството?

— Електричество — повтаря той и се мръщи. — Мисля, че се сещам. Не беше ли онова нещо, изобретено от американския посланик Бенджамин Франклин? Да не би да искаш да ми кажеш, че китарата на мосю Цепелин се захранва със светкавици?

— Не, не от… всъщност, да — отговарям аз и се смея. — Точно това искам да ти кажа.

— Колко странно — казва Амаде.

— Да, така е — отвръщам аз, мислейки си колко страхотно е това, че Амаде харесва как Джими Пейдж свири на китара. Защото след двеста години Джими Пейдж ще каже на журналист от „Ролинг Стоун“, че харесва как Амаде Малербю свири на китара.

— А! Виж къде сме. Почти стигнахме. Хайде, трябва да пресечем — казва Амаде и ме хваща за ръката. Завиваме наляво по улица „Ла Кордери“, след което заобикаляме една карета, две носилки и безброй купчини конски изпражнения.

Изведнъж я виждам — старо, грозно здание, надвиснало над каменната стена, която го обгражда. Тъмна кула, пронизваща небето. Затворът, известен като „Храма“.

Докато стоя като закована и гледам нагоре към кулата, цялото това странно приключение става истинско. Самата история става истинска. Вече не е просто едно описание на събития. Глава в учебник. Истинска е. Той е истински. Защото е тук, в тази кула. И страда. Умира. Не в миналото. Сега. В този момент. Не мога да си поема дъх.

— Амаде — казвам аз. — Там има едно момче. Луи-Шарл.

Той е на няколко крачки пред мен.

— Знам — отвръща лаконично. — Няма какво да се направи.

Връща се при мен и взима ръката ми, но аз не помръдвам.

— Той е просто едно дете, Амаде.

— Той е загубена кауза. Хайде.

Но не помръдвам. Не мога. Просто стоя там и гледам нагоре към кулата. Спомням си думите на Алекс за умиращото момче. За неговите страдания. И за нейните. За отчаянието, което е чувствала, защото не е могла да го спаси. Спомням си решението й да остане в Париж, когато е можела да го напусне.

Умряла е, опитвайки се да помогне на Луи-Шарл. Умряла е тук. В Париж. През юни, 1795 г. А сега аз съм тук. В Париж. През юни, 1795 г. Стоя там, където е стояла тя. На нейно място. Оставям калъфа на улицата, отварям го и вадя китарата.

— Ти полудя ли? — съска Амаде.

Правя няколко крачки назад от стената, тъй като искам звукът да се издигне високо, а не да бъде погълнат от грозните камъни. Не мисля за неподходящата струна. Вече не се чувствам луда. Изперкала. Или изпаднала в кома. Всъщност… чувствам се напълно с всичкия си.

Започвам да свиря. Изпълнявам „Твърдо слънце“, опитвайки се да изсвиря началните акорди както трябва. Започвам да пея, стараейки се гласът ми да бъде силен и висок, точно като гласа на Еди Ведер^[1]. Искам звукът да се издигне. Да литне високо.

— Спри това! Трябва да се махаме оттук! — крещи Амаде, дърпайки ръката ми.

Аз го прогонвам и продължавам да свиря. По-добре. По-бързо. По-високо. Порязвам пръста си. Чувствам как кръвта ми капе по струните. Чувам викове. Идват от портите на затвора. Амаде ме псува. Отдалечава се от мен. Приближава се мъж. Носи униформа и пушка. Откъде се бе появил?

— Махай се! — крещи ми той.

— Моля ви, сър. Не му обръщайте внимание — казва Амаде, тичайки обратно. — Не е съвсем наред. Удари главата си и оттогава…

— Спри да свириш! — крещи стражът.

Но не спирам.

— Чуваш ли ме?

Все така не спирам. Той вдига пушката и ме удря по лицето с приклада. В главата ми избухват фойерверки. Падам на колене.

— Спри. Веднага. Или ще те застрелям — казва ми мъжът.

Вдигам глава към него.

— Откъде се появи? — питам го.

Той отново вдига пушката и допира дулото до челото ми. Чувствам кръв, която се стича надолу по бузата ми. Виждам странни неща в главата си. Горящи монаси. Тела в ями. Деца, обгорени с напалм, тичащи по черен път. Избутвам дутото настрани и ставам на крака. Хващам китарата с една ръка, а с другата бърша кръвта от лицето си.

— Добър човек, който просто изпълнява задълженията си — казвам му аз. — Винаги си бил тук. И винаги ще бъдеш.