Дженифър Донъли
Революция (29)

29.

„Уау“, казвам си аз и обръщам на следващата страница. „Колко ненормално. Алекс е разговаряла с мъртви хора.“

Аз също го правех. Но в Бруклин. И имах извинение. Бях се надрусала с „Куелифай“. Тя не е била.

Вдигам глава и виждам, че опашката не е помръднала и продължавам да чета.

 

 

27 април 1795 г.

Сега трябва да пиша за него. За Луи-Шарл. Трябва да ви разкажа за него. Тъмничарите му го наричат враг на републиката, змия и вълче. Защото са умни. Ако биеш дете, държиш дете в плен и го караш да гладува, светът ще те нарече чудовище. Но ако биеш вълче, държиш го в плен и го караш да гладува, светът ще те нарече герой.

Той не беше вълче. Беше нежен и мил. Възпитан и смел. Беше държавник на четири години, разменяйки си мъдрости с министри и благородници на възраст, когато другите деца едва сричат.

— Кажете сега, млади сир! — казва италианският посланик. — Кажете коя армия според вас е по-могъща — тази на Австрия или тази на Испания?

Това е невъзможен въпрос. Австрия управлява баба му, а Испания — неговият братовчед. Ако похвали едната, ще накърни гордостта на другата. Всички глави на масата се обръщат към детето. На майка му. На баща му. На всички дворяни. Всички очи са вперени в него.

— Сър, не мога да кажа коя е по-могъща, а само коя е най-могъщата — отговаря той. — Нито Австрия, нито Испания, а моята славна Франция.

Гостите се смеят и ръкопляскат. Всички са доволни. Той се усмихва лъчезарно, седнал спокойно с изпънат гръб, но под масата малките му ръчички извиват салфетката.

Спасявам го от приема при първа възможност. Отиваме на терасата да слушаме совите и да гледаме как прилепите прелитат над фонтаните. Разказвам му за Париж. Разказвам му за Лук Джуджето, който има плавници вместо ръце и свири на тромпет с краката си. За Серафина, която язди коне, застанала права на гърбовете им. За Тристан и неговите танцуващи плъхове.

Разказвам му за „Кралския дворец“ в полунощ, за музиката и ярката светлина на факлите и за всички чудеса, които човек може да открие там — заклинатели със съскащи змии, манекени, които се съживяват ако им хвърлиш едно су, мъж с дупка в гръдния си кош, през която се вижда биещото му сърце.

Той не вярва, че съм ходила на такива места. И че съм го правила сама. Той никога не е бил сам, нито веднъж през живота си и дори не може да си представи, че това е възможно.

Когато се стъмва, дворяните излизат навън, за да гледат фойерверките. Седим на тревата и гледаме как ракетите избухват над главите ни. Обича ги повече от шоколада и оловните си войници и дори от любимото си пони. Обожава фонтаните от искри и каскадите от огън и казва най-странните неща на света докато ги гледа.

„Приличат на звезди, които се чупят“, или „Приличат на диамантите на мама“.

И „Приличат на душите в рая“.

А веднъж:

— Карат ме да се чувствам тъжен, защото са толкова красиви.

— Красивите неща би трябвало да те карат да се чувстваш щастлив, Луи-Шарл — казвам му аз. — Пиротехникът не се старае толкова, за да те натъжава.

— Правят ме щастлив. Но понякога не.

— Защо?

— Защото красивите неща умират бързо. Розите, снегът и зъбите на леля. С фойерверките е същото.

Отначало не знам какво да му отговоря, но трябва да кажа нещо, защото това е моята работа — да го правя щастлив. Оглеждам се и тогава го виждам — моя отговор.

— Някои красиви неща не умират — казвам аз.

— Не е вярно.

— Така е. Погледни там. Зад теб. На масата, където са твоите роднини. Виждам три красиви неща. Първото е кралицата, твоя майка. Второто е красивият бокал, от който пие и третото — Версай, издигащ се зад нея. Всички тези неща са тук, сега и ще бъдат тук утре и след това…

Той се усмихва и ме прегръща, отново щастлив.

Сега майка му е мъртва. Красивият бокал е строшен. Дворецът затворен и празен.

Крала съм. Мамила съм. Унищожавала съм неща и хора. Но нищо не ме натъжава повече от мисълта, че той си спомня онази нощ.

И ме мисли за лъжкиня.

— Мамка му! — казвам на глас. — Фойерверките са били за него. За дофина. За Луи-Шарл. Била е…

— Тихо, ако обичате! — сопва ми се Ив Бонар име поглежда косо изпод вежди.

— Извинете! — прошепвам аз.

Но е вярно. Трябва да е. Луи-Шарл е обожавал фойерверките. Точно затова Алекс е станала Зеления мъж. За да може той да ги вижда от прозореца на килията си. За да знае, че някой все още го подкрепя.

Казал е, че приличат на звезди, които се чупят. На души в рая.

Звучи като нещо, което би казал Труман.

Той също обичаше фойерверките. Двамата с него сме прекарали толкова време на крайбрежния булевард, взрени в небето. Денят на ветераните. Четвърти юли. Денят на труда. Понякога изстрелваха ракети без причина. Чувахме взривовете и хуквахме навън, за да гледаме. Споменът за това как четиримата с мама и татко тичаме надолу по улицата и се смеем в мрака е толкова жив в ума ми, че няколко секунди съм щастлива. И после си спомням, че го няма. Труман е мъртъв. Майка ми е в болницата. Баща ми ни изостави.

Навеждам глава и отново започвам да чета. За да скрия сълзите.

 

 

28 април 1795 г.

Вярно е, че кралят беше глупав. Беше своеволен и нерешителен и харчеше твърде много пари от държавната хазна, но най-големият му порок беше нещо друго — пълната липса на въображение.

Имаше човек, който му подаваше бельото всяка сутрин и друг, на когото го даваше всяка вечер. Имаше дворец с две хиляди прозореца. Сребърни полилеи. Картини на тавана на тоалетната. Какво друго можеше да си представи? Какво можеше да впрегне въображението му?

Ако видеше примряло от глад дете да стои насред пустото поле и майка да ридае горчиво, коленичила пред малко гробче, той винаги можеше да се успокои с идеята, която всички хора със синя кръв обожаваха — че детето бе гладно и майката безутешна, а той дебел и сит крал, защото Бог бе наредил така.

Но дори сега ми е трудно да го мразя, защото съм убедена, че вината не е негова.

Не можете да биете кучето си затова че не е котка. Родило се е куче и не можете да промените това. Кралят се бе родил крал и това също няма как да се промени.

Имаше предупреждения. Толкова много. Но не обърна внимание на нито едно от тях. Понякога свикваше армията си и заплашваше, че ще разпръсне невъзпитаната парижанска сган. Говореше за това, че ще премести съда в някой граничен град, където да може по-лесно да го защитава. Но не направи нищо. Не можеше да действа. Дори бунтовете в Париж не го подтикнаха към действие. Нито срещата на трите съсловия. Нито клетвата, която те положиха на тенис корта. Нито четиринадесети юли, 1789 г.

Това бе денят, в който цената на хляба в Париж хвръкна до небесата, а из града плъзнаха слухове, че в покрайнините се събира огромна армия. Ядосани и уплашени, хиляди парижани се събраха на площада в двореца, а Демулен скочи на една маса и каза на хората да събират оръжия и муниции, за да защитят себе си и свободата си. Нападнаха Бастилията. Един затвор-крепост, където всеки един от тях можеше да бъде хвърлен без съд и присъда. Плячкосаха склада с оръжия и барут в крепостта. Това бе ясен знак. Това бе пролог, който само един пълен идиот би разбрал погрешно. Но тази вечер кралят не написа НИЩО в дневника си. Чух кралицата да казва това на една от придворните си дами, гласът й бе изпълнен с удивление.

В последвалите дни прочетохме във вестниците как събраната от кол и въже армия на Демулен е превзела Бастилията и как цял Париж празнувал победата на народа. Бедни и богати, мъже и жени, от прокажения просяк до обвитата в коприни херцогиня, рушаха каменните зидове и хвърляха откъснатите парчета от укрепленията.

 

 

Лятото се проточи. Вълненията в Париж ставаха все по-масови. Работници от Сент Антоан кръстосваха улиците на града със своите червени кепета и дълги панталони и нападаха всеки, който носеше скъпи дрехи. Много хлебари бяха изкарани от магазините си и пребити на улицата. Антимонархистката пиеса „Шарл IX“ получаваше възторжени овации всяка вечер. Малко по малко старият свят се рушеше, но кралят нито за миг не осъзна, че някои от парчетата можеха да паднат върху него.

През август събранието постанови, че благородниците трябва да плащат данъци и вече не могат да облагат селяните с десятък. След това отидоха дори по-далече. Публикуваха нещо, наречено Декларация за правата на човека и гражданина.

Бях на гости на семейството ми, когато чухме за нея. Закусвахме. Те бяха толкова различни — моите роднини. Братята ми бяха дебели като гъски. Майка ми беше чиста и се усмихваше. Грозната ми сестра бе родила грозното си бебе. Играехме новите си роли и бяхме доволни — всички, освен баща ми. Той се мусеше. И въздъхваше. Искаше да гледа новите пиеси, които играеха в Париж. Искаше да напише няколко.

— Ако отидеш в Париж, ще бъдеш сам — предупреди го майка ми. — Защо да напускаме това място, когато сме нахранени и имаме покрив над главите си?

— Като зайци — промърмори баща ми.

Чухме глашатаите, когато пиехме кафе.

Баща ми изтича да купи вестник и се върна на бегом.

— Чуйте! Чуйте, всички! — извика той. — Свободни сме. Цяла Франция е свободна!

Чичо ми ковеше нов навес за куклената сцена.

— Свободни от какво? — попита той.

— От тиранията! Членовете на събранието са написали документ, в който защитават правата на човека. Искат кралят да го приеме — каза баща ми, останал без дъх. — В него се казва… Господи, почти не мога да повярвам… в него пише, че всички хора имат право на свобода, собственост и сигурност и че никой не може да бъде потискан. Пише, че всички хора са равни!

— Шшшт! Искаш да ни арестуват ли? Това е държавна измяна — изсъска баба ми.

— Шшшт, мамо, чуй това! — отвърна баща ми. — Член първи — хората се раждат и остават свободни и равноправни. Това не е ли удивително? Рене, това означава, че двамата с теб имаме същите права като краля!

— Ами жените? — попита леля ми. — За жените има ли права?

— Не ми говори за жени, Лисе! Жените нямат нищо общо. Това са правата на мъжете — отговори баща ми. — А какво ще кажеш за това, Рене. Чуй само: член трети — принципът на всеки суверенитет е свойствен за нацията. Никоя организация или личност не може да упражнява власт, ако тя не произлиза от нея.

— Какво означава това? — попита леля ми.

— Че кралят не управлява по волята на Бог, както са ни учили, а по волята на народа. Спри с това проклето чукане, Рене! Слушай какво гласи член единадесети. Той е най-изумителният. Свободното изразяване на идеи и мнения е едно от най-ценните права на човека. Всеки гражданин може да говори, пише и публикува с пълна свобода.

Баща ни беше крайно развълнуван. Гледаше ни със сълзи в очите.

— Защо не ликувате? — попита ни той. — Защо не плачете от радост? Не разбирате ли? Това означава, че можем да творим без страх от цензорите на краля. Означава, че можем да пишем и изпълняваме това, което си поискаме.

Чичо ми бе потънал в несвойствено мълчание. Беше спрял да кове и гледаше през прозореца. Изражението му беше далечно и изтерзано, сякаш виждаше нещо, което ние не можехме.

— Не разбираш ли, Рене? — каза баща ми, гласът му преливащ от вълнение. — Това е началото на нещо… началото на нещо необикновено.

Чичо ми се обърна към него.

— Да, Тео, така е — отвърна той. — Това е началото на края.

* * *

Вдигам глава и поглеждам към гишето на архивиста. Все още има десет човека пред мен на опашката. Жената, която се бе наредила зад мен, си е отишла. Явно се е предала. Наближава четири часа. Надявам се, че скоро ще дойде и моят ред.

 

Отгръщам на следващата страница и опитвам да си спомня това, което учихме за Френската революция в училище. Времевата ос на събитията. Превземането на Бастилията беше само за загрявка. Нещата във Версай ще станат много, много лоши. Съвсем скоро. А Алекс е точно там, в центъра на събитията.