Дженифър Донъли
Революция (52)

52.

„Клинянкур“ е като град — има си свои собствени райони.

Улиците, водещи до битпазара, са пълни с продавачи, които бутат колички, отрупани със стока, или просто са постлали одеяла на тротоара. Минавам покрай мъже и жени, продаващи африкански броеници, чорапи, червила, бельо, панталони, къри с козе сирене и батерии. Вървя към сърцето на пазара.

На улици „дьо Розиер“ и „Бирон“ продават мебели. На „Л’Ентрепо“ продават вехтории. На „Серпет“ продават оригинални дрехи, стари куфари „Луи Витон“ и полилеи. Не искам да си купувам такива неща и затова се насочвам към „Марше Вернасон“, която е по-миризлива и по-боклучава. Един тесен, объркващ лабиринт от сергии.

Спирам пред една от тях и купувам сребърен напръстник и счупена порцеланова чаша. Готварска книга от четиридесетте. Избеляла кадифена кутия за бонбони. Продължавам напред и откривам обезцветени рози от плат, кехлибарени копчета, колан с кристална катарама и пощенски картички от Довил. Провирам се между кутии и щайги и купувам, купувам, купувам.

Завивам и минавам покрай сергия, на която продават кожени палта и друга, на която продават часовници. Пред трета виждам стара позлатена маса, върху която има голяма купа, пълна с топки за билярд. Те са олющени и очукани и струват по пет евро едната, но знам, че майка ми ще се влюби в тях. Избирам три.

Чантата ми натежава. Гладна съм. Но продължавам да разглеждам и да ровя из кутии и кашони, навлизайки все по-навътре в пазара. Накрая излизам от другата страна. Сергиите с антики изчезват и на тяхно място се появяват сергиите с вехтории и боклуци. Аз продължавам да ровя из стоките, изложени за продан и купувам червена кристална огърлица и кутия за бонбони.

Изведнъж битпазарът свършва. Останал е само един търговец, при когото не съм била — кльощав тип с конска опашка. В едната си ръка стиска полуизяден дюнер. С другата вади неща от един ръждясал ситроен. Изглежда е пристигнал преди малко. Носи дълго, мръсно кадифено яке с качулка. На качулката пише ОБИЧАМ ОРЛИЪНС.

На тротоара има кутия със стари бижута. Започвам да ровя в нея. Той кляка до мен и се усмихва. Зъбите му са в ужасно състояние. Кокалчетата на ръцете му са подути и ожулени. Очите му са изцъклени и разфокусирани. Той се оглежда наоколо, след което вади кост от вътрешния джоб на якето си.

— Взех я от катакомбите — казва ми. — Крак е. Много стар. Искаш ли го? Двайсет евро. Имам и ребра. Десет евро. И черепи. Те са по петдесет.

— Ъъъ… не, мерси.

Надявам се да се върне при кутиите си, но той не го прави. По радиото звучи Coldplay. Започва да приглася на Крие. „В един миг държах ключа, в следващия стените рухнаха отгоре ми и аз открих, че замъкът ми е издигнат върху кули от сол и кули от пясък…“

Той бърше носа в ръкава си и казва:

— Все едно Луи XVI пее това. Или по-скоро главата му. Нали са я отрязали.

— Така е — отговарям аз и се дръпвам малко назад.

— Главата знае, че е била отрязана. Няколко секунди. Десет, може би петнадесет. Вярно е. Един доктор направил експеримент през 1905 г. Вдигнал главата на един гилотиниран мъж веднага след като тя била отрязана и извикал името му. Очите примигнали. Погледнали доктора. Познали го. — Той започва да отмерва ритъма на „Да живее живота“ с костта. Песента свършва и той казва: — Париж е град на музика и призраци. Аз ги виждам.

Поглеждам надолу по улицата, за да се уверя, че не съм сама с този ненормален, надрусан обирджия на гробове.

— Ти можеш ли? — пита ме той.

— Какво дали мога?

— Да ги виждаш.

— Не.

— Навсякъде са. Понякога искат храна. Понякога просто искат да си поговорят с някого. Понякога са ми ядосани.

— Обзалагам се. Сигурно искат да те сритат по задника. Но не могат. Нали си откраднал краката им.

Той се смее. Дояжда дюнера и пали цигара.

— Баба ми… тя беше ромка. Нали знаеш — циганка? — обяснява той. — Тя ми казваше, че когато мъртвите се появят, това било знак. Знак, че смъртта е близо.

— Уау. Колко проницателно.

— Става дума за смъртта на този, който ги вижда Предупреждение. Означава, че се приближаваш твърде близо до тях, до техния свят. — Той отново започва да барабани с костта. — А ти?

— Какво аз?

— Виждаш ли ги?

„Защо ми задава този въпрос?“, чудя се аз. Тъкмо се каня да му отвърна, че не ги виждам, когато си спомням онази нощ на улица „Хенри“, когато вървях към вкъщи и видях Труман. Спомням си и слизането в катакомбите, когато ми се стори, че чувам как мъртвите ми говорят. Въпреки това му отговарям:

— Не.

— Те те виждат — казва той. — Наблюдават. Чакат.

— Едва ли — отвръщам аз смутено, опитвайки се да звуча нормално.

Не откривам нищо интересно в кутията с бижута и поглеждам към останалата му стока — мухлясали книги, чаши за кафе, чинии, пепелници, стари порно списания, мръсни вратовръзки и кутия със стари коледни картички. Виждам го, точно когато решавам да си тръгна — в една кутия до багажника на колата. Малък маслен натюрморт.

Изваждам картината. Стара е. И много, много добра. Боята е напукана, а рамката сцепена. Има и малко скъсване на платното. Но самата картина е красива. Круши, няколко кестена, стар меден чайник и мъртъв заек. Майка ми ще се влюби в нея. Окачва подобни неща близо до статива си. Вкъщи. Колкото повече се взирам в картината, толкова повече искам да й я подаря. Да я занеса утре в болницата и да я окача на стената в стаята й. По-добра е от всичките ми предишни подаръци. Може би ще й помогне. Може би ще направи нещо, което хапчетата на доктор Бекър не могат да постигнат. Може би ще бъде железен обръч.

— Колко? — питам го.

— Сто — отговаря той и дръпва от цигарата си.

Отварям портфейла си. Нямам толкова. Нямам сто евро. Имам достатъчно за таксито до летището, плюс още няколко двадесетачки.

— Какво ще кажеш за шестдесет? — казвам аз, надявайки се, че ще се съгласи, защото ръцете му треперят, но той ми отказва.

— Хайде, имаш нужда от тези пари. Знаеш, че е така.

— А ти имаш нужда от тази картина — отговаря той и поглежда към собствените ми треперещи ръце.

Вадя всички пари, които мога да похарча, и ги оставям на покрива на колата му. Успявам да събера шестдесет и осем евро и няколко цента.

— Това е всичко, което имам — казва му аз.

Той ме оглежда от краката до петите, след което ме дръпва за колана. Толкова е близо до мен, че мога да помириша агнешкото, което е ял.

Бързо отстъпвам назад.

— До скоро, нещастник — казвам аз.

Той се смее.

— Не се ласкай. Коланът струва пари — отговаря той.

Сега разбирам. Свалям го и го слагам върху парите.

— Продължавай — казва той.

Свалям пръстените си и ги оставям на купчината. И гривните. Той опипва бижутата, след което сочи обеците на ушите ми.

— Хайде стига!

— Искаш ли картината, или не?

Изсумтявам недоволно, но ги свалям и оставям на купчината. Чувствам се гола и беззащитна, сякаш съм свалила доспехите си. Не остана никакъв метал по тялото ми. Е, почти никакъв. Очите му се насочват към ключа на Труман. Аз го закривам с ръка.

— Забрави. Това не се продава — казвам му аз.

Той зяпва ключа, след което ме поглежда в очите. Неговите вече не са разфокусирани, а тъмни и ясни. Тъмни като нощта.

Усмихва ми се, а лудите му очи блещукат.

— Животът беше заличен — казва той. — Но не напълно и разпилените останки все още тук блуждаят.

— Какво? — възкликвам уплашено аз. — Защо каза това?

Но той не ми отговаря. Просто се смее.

„От дрогата е“, казвам си аз. „Не знае нищо. Не знае за мен. Нито за Труман. Нито за ключа“.

— Ще ми продадеш ли картината, или не? — питам го аз, опитвайки се да звуча по-дръзко, отколкото се чувствам.

Известно време той дъвче долната си устна, след което кимва. Грабвам картината под мишница, преди да размисли.

— Мерси — казвам аз и тръгвам. Толкова съм развълнувана, че му казвам „Adieu“, което е като последно сбогом, нещо като „Ще се видим в отвъдното“, вместо да му кажа „Au revoir“, което означава „до скоро виждане“. Извинявам се за грешката и му казвам „Au revoir“.

Той клати глава и ми се усмихва с изгнилите си зъби.

— Каза го правилно първия път — казва той. — Adieu.