Дженифър Донъли
Революция (84)

84.

Тичам. С куршум в тялото.

През улици и площади, през нощта, през болката. Тичам. И някак си успявам да избягам. Стражът е бавен. Наблизо няма други стражи, които да чуят виковете му. Има твърде много тичащи и пищящи хора, изплашени от изстрела. Провирам се през тях, шмугвам се в една странична уличка, минавам през един двор и хуквам надолу по една тъмна улица.

Продължавам да тичам. На юг. Към „Кралския дворец“.

Когато стигам, виждам, че ресторант „Фой“ е отворен. Клиентите ядат и пият. В кухнята кипи трескава активност. Чакам до вратата, скрита в сенките. Виждам своя шанс и се шмугвам в мазето.

Успявам да премина през прохода, да прекося кухнята на Орлеан, да изкача стълбите, да премина през многото пусти, ечащи стаи и да вляза в трапезарията, където рухвам на каменния под.

Лежа там известно време и когато събирам достатъчно смелост, вдигам ръка и докосвам раната. Тя е дупка в долната част на гръдния ми кош. Кръвта, изцапала ръката ми, изглежда черна в тъмното.

Затварям очи и се опитвам да мисля. Чудя се какво да направя. И къде да отида. Нямам никакви пари в себе си. Калъфът на китарата остана в стража, който ме простреля. Чантата и самата китара са в стаята на Амаде. Единственото, което ми е останало, е фенерчето, пъхнато в ботуша ми.

Чувам стъпки. Страж — няма как да е иначе. Ще ме извлече оттук и не мога да му попреча. Нямам сили да се скрия. Затварям очи и чакам. Стъпките се приближават. Стигат до вратата и спират.

— Господи. Какво си направила?

Отварям очи. Това е Амаде.

— Опитах се да му помогна — казвам аз.

— Глупачка такава!

Той кляка и разкопчава якето ми.

— Жива ли си?

— Така ми се струва.

— Тогава трябва да се изправиш. Веднага. Стражите идват.

— Не мога.

Амаде се хвърля към мен, грабва ръцете ми и ме вдига на крака.

Аз пищя от болка.

— Изправи се! — крещи той.

Изправям се и чувствам кръв, която изтича от раната.

Той обвива ръката ми около врата си. Двамата прекосяваме трапезарията и се насочваме към фоайето.

— Вратата е заключена — казвам му аз.

— Може някъде да има ключ — отговаря той. Крачим бързо.

— Как ме откри? — питам го аз.

— Отидох във „Фой“, за да ям. Всички бяха много развълнувани. В ресторанта, в кухнята, на улицата. Попитах Лук какво се е случило. Той ми каза, че Беноа те е видял да влизаш в мазето. Видял е кръвта, разбрал е, че си Зеления мъж и е хукнал да извика стражите.

— И си дошъл през мазето, за да ме откриеш?

— Да. През цялото време крещях, че искам сам да те заловя и да те завлека при Бонапарт, за да ги заблудя. Лук бе твърде уплашен, за да тръгне с мен. Смята, че си въоръжена. Каза, че…

Точно тогава го чуваме. Тропане по вратата. Силно и настоятелно. След това чуваме как дървото се цепи.

Амаде псува.

— Това са стражите — казва той. — Трябва да се върнем. Бързо!

Той ме повлича обратно през стаите, заключвайки всяка врата зад гърба ни.

— Имат брадва. Една заключена врата няма да ги спре — казвам аз.

— Ще ги забави.

— Не можем да излезем навън. Нито надолу.

— Тогава ще отидем нагоре.

Минаваме през балната зала, през библиотеката, през всекидневната и през трапезарията, а след това се изкачваме по стълбище. И още едно. И още едно. Кръвта се просмуква в дрехите ми.

Чуваме викове от долните етажи. Стражите са вътре. Стигаме най-горния етаж и таванските стаи. Амаде ме пуска и аз се свличам на пода, докато той влиза и излиза от различните стаи, търсейки свързващ коридор, скрита врата или някакъв начин да се влезе в някоя от съседните сгради. И през цялото време чувам викове, заповеди и цепене на дърво.

Амаде се връща при мен.

— Не мога да намеря нищо. Няма друг изход — казва той, останал без дъх. Удря челото си с юмрук. Започва да крачи около мен. След това отново ме вдига на крака и ме завлича в първата стая, която се изпречва пред очите му. Стаята на Алекс.

— Ще излезем през прозореца. Ще се качим на покрива. Добре се справяш с покриви, нали?

— Не мога, Амаде. Ти излез. Махай се оттук.

Но той не ме слуша. Отваря прозореца и се навежда навън.

— Най-накрая малко късмет — казва той. Издърпва ме след себе си върху тесен балкон, който опасва цялата дължина на това крило на сградата. Съвсем тесен е. Виждам двора долу. Отдалечили сме се от тази страна на двореца, която гледа към улицата. Виждам хора долу, но те не ни виждат. Още не. Амаде кляка и ме кара и аз да клекна. Струва ми се, че болката ще ме убие.

Тръгваме по балкона, минавайки покрай прозорците, докато изминаваме цялата дължина на крилото. Има завой, след който започва друго крило с идентичен ред от прозорци на тавански стаи. Един от тях свети.

Прехвърлям краката си през перилото на балкона, скачам от другата страна и се приземявам превита от болка. Амаде също прескача перилото и двамата бързо се приближаваме до осветения прозорец. Отворен е. Амаде влиза вътре. Аз го следвам. Момиче в нощница мие лицето си в леген. Тя ни вижда и изпищява. Ние изтичваме покрай нея, излизаме от стаята и се спускаме по няколко реда стъпала, преди да се озовем на приземния етаж, който се оказва бижутериен магазин.

Вратата е заключена, но Амаде открива ключ, висящ от пирон, забит в стената. Вкарва ключа в ключалката, завърта го и тъкмо се кани да отвори, когато се обръща и ме поглежда. Цялата лява половина на якето ми е почервеняла от кръв.

— Облегни се на мен — казва той.

Отваря, излизаме, заключва вратата, пуска ключа в джоба си и ме повлича към двора. Там са се събрали още хора, привлечени от писъците на момичето.

— Зеления мъж е там! Там горе! — изкрещява Амаде, сочейки над нас. — Застреля приятеля ми! Сега убива някакво момиче! Помогнете й! Някой да й помогне!

Хората ахват, някой изпищява. Сочат към осветения прозорец. Една дузина стражи се появяват от един пасаж, със заредени пушки.

— Той я убива! — изпищява една жена. — Спасете я!

— Зеления мъж! — изкрещява един мъж. — Там горе! Побързайте!

Един от стражите опитва да отвори вратата на бижутерийния магазин. Започва да удря по нея с юмруци. След това дава знак на хората си да я разбият. Двамата с Амаде се провираме пред тълпата.

— Направете път! Направете път! — крещи Амаде. — Приятелят ми се нуждае от лекар!

Минаваме през пасажа, откъдето се появиха стражите и излизаме от двореца.

Насочваме се на изток. Амаде възнамерява да ме заведе в апартамента си и да повика една жена, която умее да превързва рани. Но когато завиваме по улица „Сен-Оноре“, ние виждаме, че там гъмжи от стражи.

— Амаде, не можем да минем оттук. Остави ме.

— Не! Няма да те оставя на улицата!

Той грабва ръката ми и започва да ме дърпа обратно по пътя, по който дойдохме.

Аз се опитвам да му се изплъзна.

— Не мога повече. Не мога.

— Още съвсем малко. Има едно място, където мога да те заведа — казва той. — Място, където никога няма да те потърсят.

— Къде?

— Катакомбите. Едно много добро място за криене.

Да, така е. И още по-добро място за умиране.