Дженифър Донъли
Революция (50)

50.

Врата се затръшва. Събуждам се стреснато.

Часовникът на нощното шкафче показва, че наближава два часа сутринта. Сигурно съм заспала. Чувам дрънчене на ключове. Стъпки в коридора. Татко. Защо се прибира толкова късно?

Разтърквам очите си. Изпълзявам от кревата. Навличам един пуловер и излизам в коридора, а той вече е в дневната. Говори по телефона.

Тук смърди на алкохол. Вече съм по-близо и виждам, че на масата пред него има отворена бутилка вино. Той седи на дивана и разтрива челото си. Чувам го как пита Мина дали е добре, след което я пита за Хеликс, техния котарак. Не искам да слушам личните им разговори и се насочвам обратно към стаята си. Но изведнъж той започва да говори за сърцето и аз се заковавам на място.

Чувам „митохондриална ДНК“, „ПСР тест“. Имам някаква бегла представа какво означават тези термини. Все пак ги слушам още откакто бях в утробата. Веднъж татко взе кръвни проби от мен и Труман и ги отнесе в лабораторията. Няколко дни по-късно обяви резултатите от тестовете.

— Това сте вие — рече той и посочи колонките, съставени от малки сиви пръчици. — Всичко, което сте, всичко, което някога ще бъдете, е точно тук. Цвят на очите, височина, интелигентност, предразположения към болести, дарби, способности — ДНК ни казва толкова много за живота.

— Не… още няма резултати. Днес завършихме секвенциите — казва той сега. — Знам, невероятно е. Имах ниски очаквания, но пробата е изненадващо добра. Сравняваме я с проби от косите на Мария-Антоанета, две от сестрите й и двама живи наследници на Хабсбургите. Да, изчерпателен анализ.

Пауза, след която той продължава:

— Аха. Направихме изрязването в лабораторията „Коте“. Взехме и парченце от аортата. Беше твърда като камък. Трябваше да използвам трион. Сложихме пробите за Касиман и Бринкман в буркани и ги запечатахме. Печатите бяха счупени от нотариуси в Белгия и Германия. Направихме извличането по два начина — със силициев двуокис и фенол хлороформ. Да, сигурно прекалихме малко, но не искахме да рискуваме. Беше в много добро състояние. Наистина добре запазено. Виждаха се мускулите, съдовете…

Гласът му заглъхва.

— Да, тук съм — казва той и се засмива тъжно. — Понякога се чудя защо, Мин. Чудя се как. — Слуша, след което отвръща: — Знам, знам. Би трябвало да съм обективен, но съм станал монархист. Джи ми даде да прочета всичко, свързано със случая. Това, което са им причинили, е било ужасно. Ужасно. Изпитвам огромно съчувствие към краля и кралицата. Изстрадали са греховете си. Дори не мога да си представя на какво са били подложени. Не, не става дума само за живота им. Били са принудени да оставят децата си в това ужасно място, с тези жестоки хора. Знаели са, че децата им ще бъдат измъчвани и не са могли да сторят нищо по въпроса.

Няколко секунди мълчи.

— Всъщност мога да си представя това — казва той. Дълга пауза, след което: — Сърцето е толкова малко. Били са на същата възраст, знаеш ли? Труман и Луи-Шарл. И двамата са били на десет години, когато са починали. И не мога… не мога да не се запитам как е възможно едно детско сърце да бъде толкова малко, но в същото време толкова голямо.

Гласът му секва и той бърше очите си. Осъзнавам, че плаче. Изведнъж и моите очи се изпълват със сълзи.

— Там се чувствах близо до него, Мина. В лабораторията. Работейки върху сърцето. Знам, че звучи глупаво, но е истина. Имах чувството, че е там. С мен. — Той отпива от виното и казва: — Да, пил съм. Всъщност съм на втората си бутилка.

Поредната пауза, след което:

— Анди? Мисля, че спи. Надявам се. Да. Горе-долу същото. Мрази ме. Обвинява ме за това, което се случи. Знам, че е така. Аз обвинявам себе си. Ако не прекарвах толкова време в лабораторията…

Да обвинявам него? Не, изобщо не беше така. Той обвинява мен. Знам, че обвинява мен. Аз обвинявам себе си. Защото беше моя вина. Изчаквам го да свърши, което прави след около минута. След това оставя телефона на масата, закрива лицето си с ръце и дълго време стои така.

— Здрасти, татко — казвам аз и правя няколко крачки към него. Искам да говоря с него. За всичко. За сърцето, за Труман, за дневника, за Върджил.

Той вдига сепнато глава и бърше лицето си.

— Мислех, че спиш, Анди. Къде беше? — пита ме той, смутен и ядосан.

Отново тези думи. Къде беше? Желанието ми да говоря с него се изпарява.

— Явно не там, където е трябвало да бъда. Отново.

— Какво? — казва той объркано. И изморено.

— Нищо. Забрави. Лека нощ.

Връщам се в стаята си и затварям вратата. Приближавам се до стената. Тази, която отделя спалнята ми от тази на баща ми. Бутам я. Удрям я с длани. Блъскам я с юмруци. Но тя не помръдва. Облягам се на нея, свличам се на земята и оставам там дълго време, скрила лицето си с ръце.