Дженифър Донъли
Революция (2)

2.

— Когато бях малък, вярвах на всичко, което ми кажат — казва Джими Обувките докато двамата гледаме как едно малко момченце минава покрай нас, стиснало плюшен Гринч. — На абсолютно всичко. Вярвах в дядо Коледа. Във Великденския заек. В Торбалан. И в Айзенхауер. — Той отпива от шишето бира, скрито в хартиена торба. — А ти?

— Аз още съм малка, Джими.

Джими е стар италианец. Понякога сяда при мен на крайбрежната улица. Не е съвсем с всичкия си. Мисли, че Ла Гардия все още е кмет и че отборът „Доджърс“ все още играе в Ню Йорк. Носи едни много стари обувки. Те са причина за името му. Обувки за суинг от петдесетте, лъскави и червени.

— Ами Бог? Вярваш ли в Бог? — пита ме.

— В чий?

— Не се прави на умница.

— Твърде късно е за това.

— Ходиш в „Св. Анселм“, нали? Там не те ли учат да вярваш в Бог?

— Това е просто едно име. От светеца няма и следа, просто използват името.

— Направиха това и с Бети Крокър, копелетата. И какво те учат в това училище?

Облягам се на пейката и се замислям.

— Започват с гръцка митология — Зевс, Посейдон, Хадес и така нататък — отвръщам аз. — Още пазя първото нещо, което написах. Беше още в детската градина. Бях на четири. Ставаше дума за Полифем. Той е бил пастир. И циклоп. И канибал. Искал е да изяде Одисей, но той избягал. Извадил окото на Полифем с пръчка.

Джими ме поглежда невярващо.

— Преподавали са ти такива глупости в детската градина? Махай се оттам.

— Заклевам се. След това учихме римска митология. След това старонорвежките митове. Индиански божества. Езически пантеистични традиции. Келтски богове. Будизъм. Юдео-християнска история. И основи на исляма.

— Защо, по дяволите?

— Защото искат да знаеш. За тях е важно да знаеш.

— Да знаеш какво?

— Че е мит.

— Кое е мит?

— Всичко, Джими. Всичко.

Джими притихва, след което казва:

— Значи ако се махнеш от това снобско училище, няма да имаш нищо? Нищо, за което да се хванеш? Нищо, в което да вярваш?

— Е, може би има едно нещо…

— Какво?

— Преобразителната сила на изкуството.

Джими клати глава.

— Това е престъпно. Не бива да правят такива неща с деца. Това си е чисто малтретиране. Искаш ли да ги докладвам?

— Можеш ли?

— Ще се погрижа. Имам приятели в полицията — отвръща той и ми кимва многозначително.

„Да“, мисля си. „Дик Трейси веднага ще се заеме със случая.“

Прибирам китарата. Краката ми са замръзнали. Стояла съм тук няколко часа. Сега е два и половина. Остават тридесет минути до началото на часа. Има само едно нещо, което може да ме накара да отида на училище: Нейтън Голдфарб, директор на департамента по музика на „Св. Анселм“.

— Ей, малката — казва Джими, когато се изправям.

— Какво?

Вади четвърт долар от джоба си.

— Купи си сладолед. Един за теб и един за гаджето.

— Стига, Джими. Не мога да ги взема.

Джими не е много богат. Живее в дом за бедни на улица „Хикс“. Всяка седмица му дават по няколко долара джобни.

— Вземи ги. Искам да го направиш. Още си твърде малка — би трябвало да седиш в някое кино, прегърнала гаджето си, а не да стоиш навън на студа и да си говориш с отрепки като мен.

— Добре. Благодаря ти — казвам аз, опитвайки да се усмихна. Не искам да взимам парите му, но ако не го направя, ще го оскърбя.

Джими ми се усмихва в отговор.

— Накарай го да те целуне. От мен — казва той и вдига пръст. — Но само една. По бузата.

— Ще го накарам — отвръщам аз.

Не искам да му казвам, че съм имала една дузина гаджета. И че целувките по бузата вече не съществуват. Живеем в двадесет и първия век — мляскане уста в уста или нищо.

Протягам ръка да взема монетата. Джими ме поглежда стреснато.

— Какво?

— Ръката ти.

Поглеждам я. Откъснатият нокът все още кърви. Избърсвам го с панталоните си.

— По-добре го промий. Изглежда ужасно — казва той.

— Така е.

— Сигурно те боли, а? Боли ли те?

Кимвам.

— Да, Джими. Постоянно.