Дженифър Донъли
Революция (27)

27.

Сутрин е. Чувам звън на църковна камбана. И коне, които цвилят в конюшнята. Подушвам слама и крави.

— Събуди се, Алекс — прошепва глас в ухото ми. — Татко каза, че трябва да ни помогнеш с куклите. Събуди се, поспаланке, събуди се…

Отварям очи. Огромна кукла от папиемаше се е надвесила над мен. Виждам клюнестия нос и острата брадичка, злобната малка устичка. Ужасните й стъклени очи ме пронизват.

— СЪБУДИ СЕ! — пищи тя.

Аз също пищя. И се изправям в леглото. Оглеждам се, ужасена. Но в стаята ми няма никой. Никаква ненормална кукла. Никакви коне и крави. Не се намирам в конюшня, а в къщата на Джи и Лили. В гостната им стая. „Било е само сън“, казвам си аз. „Успокой се.“ Поемам си дълбоко дъх, опитвайки се да забавя учестения ритъм на сърцето си. Ръцете ми треперят.

Проклетият „Куелифай“. Трябва отново да намаля дозата. Тъгата е неприятна, но три метровата кукла-психопат не е за предпочитане.

Сива утринна светлина се процежда през прозореца ми. Чудя се колко ли е часът? Колко ли време съм спала? Протягам ръка към нощното шкафче за часовника. Девет часа. Това не е добре. Сега трябваше да съм пред библиотека „Абелард“. Вече е четвъртък и имам да свърша страшно много работа, ако искам да се махна оттук в неделя. Изпивам хапчетата си — този път две, не три. Посягам към джинсите. На пода са, където ги изритах снощи. Навличам ги под завивките. Отоплението тук е повече от непостоянно. Дори може да се каже, че е несъществуващо.

Тъкмо се каня да стана от леглото, когато джиесемът ми иззвънява. Отнема ми известно време да го намеря. Поглеждам кой е. Непознат номер.

— Ало? — казвам аз, опитвайки се да не звуча така, сякаш току-що ставам.

— Здравей. Върджил е.

— Върджил? — повтарям аз. Това е доста неочаквано. Чудя се дали отново не халюцинирам.

— Да. Още ли си в Париж?

— Да.

— Изненадан съм. Мислех си, че вече ще си се махнала.

Прехапвам долната си устна, спомняйки си лайняните неща, които му наговорих снощи.

— Ей, извинявай за това. Не съм винаги такава идиотка — отвръщам аз. — През повечето време, но невинаги.

Смее се, след което казва:

— Обаждам ти се, защото iPod-а ти е в мен. Забравих да ти го дам снощи, когато те оставих пред къщата. Не исках да изпаднеш в паника, когато се сетиш, затова набрах номера, който бе изписан отзад. Реших, че е джиесема ти.

— Уау. Дори не бях разбрала, че го няма. Мерси. Наистина. Целият ми живот е в това нещо.

Всеки един албум на всяка група, която харесвам. Както и парчета от хиляди живи и мъртви изпълнители, които Нейтън ми е споменавал.

— Да, знам — казва Върджил. — Надявам се, че няма да се разсърдиш за това, че снощи го ползвах. По време на смяната. По радиото обикновено пускат глупости, а вече ми е втръснало от песните на моя iPod.

— Нямам нищо против — казвам аз, но има едно нещо, което се надявам, че не е изслушал…

— „Замък от хоросан“ — казва той. — Това парче беше страхотно.

Мамка му.

— Добро е. Много добро — продължава да ме уверява той.

— Така ли? — отговарям аз, опитвайки се да не звуча обнадеждена. — Учителят ми по музика го нарече „шумен миш-маш“.

Върджил се смее.

— Прав е.

— Мерси много.

— Определено си прекалила с ефектите, както и с различните ключове. Най-вече в „Момиче в кула“ и „Заключи го“.

Болката избледнява, заместена от ярка ивица ярост.

— Много интересно. Но не си спомням да съм те пит… — започвам да казвам.

Той ме прекъсва:

— … но онази акустична песен, „Железен обръч“, е просто невероятна. Феноменална от началото до края. Толкова красива. Бих казал, че е почти съвършена.

Изминават няколко секунди, през които и двамата мълчим, след което той казва:

— Но какво ти се е случило? „Счупен часовник“, „Малкият принц“… тези песни трябва да са дошли отнякъде.

Така е. И двете са за Труман. И не искам да говоря за него или за това, което се случи. Не и с Върджил. Всъщност с никого.

— Анди? Там ли си?

— Да. Но трябва да тръгвам. Трябва да ходя в библиотеката, а нямам какво да облека, нали разбираш?

Още едно мълчание, след което той казва:

— Извинявай. Май сега аз съм идиотът.

Незнайно защо това бе разсмива.

— Благодаря ти за това, че ме отмени — казвам аз. — Не е лесна работа.

Говорим за това как да си получа iPod-а обратно. Върджил ми казва, че може да ми го върне в неделя. Ако отида в кафенето на Реми. Напомням му, че в неделя ще летя за вкъщи.

— ОК, ще измислим нещо. Ако искаш мога да ти го докарам следващия път, когато съм на смяна — казва той. — Сега и аз трябва да тръгвам.

Изведнъж чувам странна музика.

— Какво е това? — питам го.

— Не знам. Някакъв лилав тип с дебел задник.

— Какво?

— Току-що се появи в дневната.

— Да не си пиян?

— На телевизора. Това е любимото предаване на малкото ми братче. Американец е. Може би го познаваш.

— Кой? Брат ти? — казвам аз, напълно объркана.

— Не, дебелакът. Има малки ръчички и големи бели зъби.

— Това детско предаване ли е?

— Постоянно ми казва, че ме обича. И че аз го обичам. Но истината е, че дори не сме излизали на среща. Прилича на гущер и май се казва Бърни.

Отново започвам да се смея и не мога да се спра. След около минута успявам да се успокоя.

— Имаш предвид Барни? Той е динозавър.

— Извинявай — отвръща той. — Уморен съм. Говоря глупости.

Спи през деня. Забравих това. Осъзнавам, че смяната му е свършила преди около час. Сигурно е напълно изтощен след цяла нощ каране. Умира за сън, но въпреки това ми звънна, за да не се паникьосам, когато открия, че iPod-а ми го няма. И след това осъзнавам още едно нещо — това е много мило от негова страна.

— Звучиш уморен. Ще те оставя да се наспиш. Благодаря ти за това, че се обади да ми кажеш — казвам аз.

— Не се тревожи. Няма нищо.

— ОК, чао — казвам аз.

— Анди, чакай. Имам една идея. За „Малкият принц“. Знам, че не искаш да говориш за това, но е важно. Имаш нужда от различен акорд. След втория стих и преди припева. Имаш нужда от противовес на фа минор. Нещо по-леко. Иначе звучи като погребална песен.

— Защото е погребална песен — отново се наежвам аз.

— Добре, но защо не я направиш погребална рок песен? Така ще звучи много по-интересно.

И преди да имам време да отвърна, той започва да тананика мелодията, като минава в до след втория стих. И е прав, проклет да е! Слушам. Не мисля за Труман. Или за тъгата. Мисля само за музиката. Чувствам я. Губя се в нея.

Продължаваме да говорим. Дълго време. Но рядко си разменяме думи. Говорим със звуци и ритми. С ноти, тактове и паузите помежду им. Постепенно гласът му заглъхва все повече и повече. Накрая е толкова тих, че е почти шепот. Вече не чувам Барни за фон.

Поглеждам часовника си. Почти десет часа.

— Къде си? — питам го.

— В леглото.

— Държа те буден. Много съжалявам, не съм искала…

— Не. Продължавай да пееш — казва той.

— Какво?

— Гласът ти. Песните ти. Харесват ми. Повече от Барни. Приспиват ме.

— Уау. Това ще го сложа на обложката на първия ми албум. „По-добра от Барни! Ще ви приспи!“ — шегувам се аз. Защото съм нервна.

Върджил се смее.

— Хайде, пей — казва той.

Не искам. Чувствам се странно. Но въпреки това го правя. Изпявам „Железен обръч“. Написах тази песен за майка ми. Но никога не съм я пяла пред нея. Никога не съм я пяла пред когото и да било. Дори пред Нейтън. Добавих я към „Замък от хоросан“ след като го беше изслушал.

Ако имах огън и пещ,

и метал остър и чист,

железен обръч щях да изкова,

железен обръч за твойто сърце.

Щях да събера всички парчета,

които мракът разби;

щях да изцеря сърцето,

което болката сломи.

Но нямам желязо,

нито стомана

да обвия разбитото ти сърце.

Някъде в огъня,

някъде в болката

ще открия магията,

за да те изцеря.

Ще направя обръча силен,

ще го направя да блести,

ще поправя нещата, от които боли.

Но нямам желязо,

нямам стомана

да обвия разбитото ти сърце.

Иска ми се да можех да го изцеря,

иска ми се да можех да го изцеря.

Свършвам. Очите ми са затворени. Подготвям се за отбрана. Подготвям се за чувствата, които ме връхлитат. За това, което мисли той. Може би вече не харесва песента. Може би вече не харесва гласа ми. Чакам да каже нещо, каквото и да било. Яд ме е, че това е важно за мен. Яд ме е, че изведнъж ми пука какво мисли.

Но той не казва нищо.

— Върджил? — казвам аз. — Ей, Върджил?

Притискам телефона до ухото си, мислейки, че връзката се е разпаднала, но след това го чувам — дълбокото, тежко дишане.

Заспал е.

Не съм сигурна как да се чувствам. Унижена? Бясна? Все пак току-що му изпях песен. Песен, която е изключително важна за мен, а той заспа.

Понечвам да затворя, но звукът на дишането му ме спира. Затварям очи и слушам, въпреки че не знам дали е редно. И осъзнавам, че не съм му ядосана. Дори по-лошо — осъзнавам, че ако поиска бих му пяла цял ден.

Докато го слушам си представям ръцете му — едната все още стиснала телефона. Другата може би на гърдите му. Представям си лицето му, красиво и неподвижно. Иска ми се да можех да го видя. Иска ми се да можех да погаля бузата му с опакото на ръката си. Да докосна устните му с пръсти.

Кой би предположил, че да слушаш как едно момче спи може да бъде по-интересно от това да спиш с момче?

Слушам още няколко минути, след което прошепвам в слушалката:

— Ей, Върджил… лека нощ.