Дженифър Донъли
Революция (86)

86.

Рай

Аз и моят водач по пътя скрит поехме

За да излезем пак на бял свят;

И без почивка да си правим

Тръгнахме нагоре, той първи, аз втори,

Докато видях през един кръгъл отвор

Красотите на Рая; и оттам преминахме

За да видим отново звездите.

Данте

— Анди. Анди, събуди се.

Чувам глас. Далечен глас.

— Хайде, Анди, събуди се.

Искам да го направя, но не знам как.

— Върни се. Моля те.

Лежа в мрака. Изморена съм. Главата ме боли. Много.

— Моля те, Анди. Заради мен.

Поемам си дъх. Отварям очи.

— Върджил.

— Господи, как ме уплаши.

— Върджил, нямаше ме.

— Да, знам.

— Не, наистина ме нямаше — казвам аз с пресипнал глас. — Бях в осемнадесети век. В Париж. Аз… тичах. Исках да те намеря. Но не успях. И паднах. И някакви момчета… по-рано бяха в „Плажа“… те ми помогнаха. И излязохме в Париж, но не този Париж. Друг Париж. От 1795-та година.

Той изглежда разтревожен. Насочва светлината към лицето ми, а след това докосва главата ми.

— Челото ти кърви — казва той. — Сигурно си се ударила и си изпаднала в безсъзнание. Сънувала си или може би си халюцинирала. Нещо такова.

— Бях там, Върджил. Бях.

— Тенекиеният човек беше ли с теб?

— Беше истинско! Заклевам се! — настоявам истерично аз.

— Добре, успокой се. Трябва да се махаме от Оз. Летящите маймуни все още обикалят наоколо, а те не си падат много по момчета от гетата — казва той и се опитва да ме изправи на крака. — Можеш ли да станеш?

Опитвам се. Опитвам се да седна, но боли твърде много. Върджил разкопчава якето ми и потръпва. Поглеждам надолу и виждам дълбока порезна рана в долната част на гръдния си кош. Която освен това кърви.

— Изглежда по-лошо, отколкото е всъщност — казва той. — Струва ми се, че нищо не е счупено или пробито.

Върджил осветява около мен с фенерчето. От стената висят ръждясали метални скоби. Парчета извито и счупено желязо се подават от пода и тавана.

— Това е стара подземна тръба за кабели — казва той. — Имаш късмет, че само си се порязала, а не си се набучила на тези железа. Дори не знаех, че този тунел е тук. Не е на картата ми. Къде са нещата ти?

Оглеждам се. Чантата ми е на земята до мен. Китарата ми е малко по-напред. Върджил посяга към нея. Вдига я и псува.

— Какво има?

— Има кладенец. Точно тук. Много дълбок. Ако не беше паднала навреме… ако беше направила още две-три крачки… всъщност още една крачка.

Но не бях. Не бях направила тази крачка.

Най-накрая успявам да седна и забелязвам, че Върджил не носи нищо, освен фенерчето си.

— Къде са твоите неща? — питам го аз.

— При Жул, надявам се. Открих ги, него и Кадиджа, точно преди ченгетата да се появят. Близо до улица „д’Акерон“. Сигурно са успели да излязат.

Спомням си улица „д’Акерон“. Доста далече е от „Плажа“. Той е можел да продължи оттам. Можел е да излезе.

— Върнал си се — казвам аз.

— Не.

Предполагам, че и това е било просто сън.

— Никога не съм си тръгвал. Хайде, ставай.

Помага ми да се изправя. Слага ръката си около кръста ми. Аз слагам своята около врата му. Обръщам глава и го поглеждам за последно — тунелът, по който едва не поех. Той е дълъг и тъмен, и в края му няма светлина. За миг усещам силна миризма на карамфили. Но тя бързо изчезва.

— Да тръгваме — казва Върджил. — Да се махаме оттук.

Първите няколко крачки болят. Трудни са. Но не поглеждам назад.