Дженифър Донъли
Революция (48)

48.

Амаде Малербю е бил рок звезда.

Стоя пред портрета му, нарисуван от Жан-Батист Грьоз^[1] през 1797 г., но сякаш гледам снимка на Мик Джагър, направена от Ани Лейбовиц^[2] през 1977 г. Малербю носи бяла риза, отворена на врата. Дългата му черна коса се спуска по раменете му. Има плътни, чувствени устни, скули, които сякаш са изваяни от скулптор и тъмни, живи очи. Виждала съм репродукции на този портрет в книги, но те не могат да бъдат сравнявани с оригинала.

Малербю седи на стол и държи червена роза. Трън от стъблото й го е убол. Кръв капе от един от пръстите му. На масата до него има две миниатюри в рамки на мъж и жена. Мъжът е чернокос и черноок. Жената е руса и красива. Те също държат рози.

Паметна плоча на стената обяснява, че хората, изобразени на миниатюрите, са Малербю и жената, в която той бил влюбен. Тъй като композиторът никога не се е женил, историците предполагат, че връзката приключила злощастно — тази теория е подкрепена от присъствието на розите в миниатюрите и от розата в ръката на Малербю. Красавица, чиито тръни му пуснали кръв.

Вглеждам се в розата. Начинът, по който венчелистчетата са нарисувани, размерът на тръна — сигурна съм, че съм виждала тези неща и преди, но не знам къде. Правя крачка назад и снимам портрета. След това продължавам нататък и снимам обезщетените тапети, изрисувани на ръка, старите синкавочервени завеси, гледката от прозорците.

Не е лесно. Чувствам се като ходещ мъртвец. Хапчетата „Куелифай“ ми подействаха. Поспах малко и успях да изпълзя от кревата около обяд, да се изкъпя и да прекося Париж на път за „Боа дьо Болон“.

Тук съм от около час, правейки снимки за дипломната си работа. Позволяват ми да използвам фотоапарат, но само ако не включвам светкавицата. Балната зала на първия етаж е била превърната в концертна зала, а всички останали помещения в къщата са част от музея, в който са изложени вещите на композитора. Досега снимах една вихуела^[3], една барокова китара и една мандолина, принадлежали на маестрото, както и негови дрехи, мебели, няколко кафеварки, партитури и статуетки.

Ходя от стая в стая, правейки още и още снимки. Отново минавам покрай портрета и изведнъж си спомням къде бях видяла тази роза — на един герб в къщата на Джи. Той каза, че гербът бил много стар и принадлежал на графовете Оверн. На него имаше надпис: „От кръвта на розата израстват лилии.“

Чудя се дали имаше някаква връзка. Едва ли. Каква можеше да е тази връзка? Най-вероятно розата на Малербю символизираше изгубената любов. Както пишеше на паметната плоча.

Очите ми отново намират очите на Малербю, толкова тъмни и живи. Съчувствам му. Чувствам се като него. Не защото е бил гениален композитор, а защото е имал нещастна любов. Чудя се дали разбитото му сърце е вдъхновило изумителната му музика. Чудя се какво е станало между него и красивата блондинка.

Може би са се скарали. Може би тя се е влюбила в друг. Може би баща й не е одобрявал музикантите. Може би е живяла в Бруклин.

— След малко започва концерта, госпожице — казва ми мъж от персонала на музея. — Той е част от нашите съботни събития. Ако искате да присъствате, по-добре отидете да си намерите място.

Поглеждам часовника си — четири часа. Казвам му, че много бих искала да присъствам, но трябва да се връщам в къщата на Джи. Чака ме още много работа.

Дарявам Малербю с един последен поглед. Виждам толкова много тъга в тези очи. И толкова много музика.

— Иска ми се да знаех какво ти се е случило — прошепвам аз.

Насочвам се към вратата и излизам. Затварям я зад гърба си, но не преди да чуя самотен писък на китара.