Дженифър Донъли
Революция (57)

57.

29-ти май, 1795 г.

Орлеан отиде на гилотината няколко седмици след кралицата, през ноември 1793 г.

Най-големият му син, Дук дьо Шартр, заедно с генерал Дюморие, дезертираха от революционната армия, за да подкрепят роялистката кауза. Орлеан се отрече от сина си, но после откриха писма, разменени между двамата, които доказваха, че отричането е било измама. Орлеан бе обвинен в това, че е съучастник на Шартр и Дюморие и че се опитва да върне монархията.

Аз напуснах стаята над покоите му и го посетих в затворническата му килия. Отново бях започнала да изпълнявам рецитали в „Кралския дворец“ за пари и се връщах в онази стая всяка вечер, след като свършвах.

Орлеан бе арестуван преди няколко месеца. Не го бях посещавала, защото не исках да го виждам, но после го осъдиха на смърт и аз знаех, че съвсем скоро ще го екзекутират. Бях решена на всичко да получа някои отговори от него, преди да умре.

— А, малкото врабче ми е дошло на гости — рече той, когато ме видя. — Защо си още тук? Защо не си отлетяла? За мен всичко свърши. А ти си свободна.

— Надявахте се да станете крал — казах аз.

Веждите му подскочиха.

— Може би не си толкова глупава, колкото си мислех — отвърна той.

— Гласувахте за смъртта на краля заедно с другите депутати от Събранието, защото искахте да управлявате на негово място.

— Направих го, защото нямах избор. Аз бях братовчед на краля и като такъв бях под постоянно подозрение. Трябваше да покажа, че съм верен на Революцията. Да не гласувам за смъртта на краля, щеше да означава да гласувам за своята собствена.

— Искате да кажете, че не сте искали да управлявате? Не ви вярвам.

— Разбира се, че исках. Исках да управлявам Франция мъдро и добре. Надявах се да освободя Луи-Шарл и да управлявам като негов регент след смъртта на баща му. Но сега това няма как да се случи. Франция няма да има повече крале, но се опасявам, че ще има още много тирани.

— Платихте на тълпата да нападне Версай. Платихте им и миналия септември — казах аз. Желязната решетка помежду ни ме правеше безразсъдно смела.

— Така ли съм направил? Явно съм по-могъщ и по-богат, отколкото съм знаел.

— Не се подигравайте с мен. Ами Луи-Шарл? Какво беше той? Просто една пречка пред амбициите ви?

— Не. По-скоро един от пътищата за тяхното реализиране. Както и за теб.

Поколебах се при тези думи, но само за миг.

— Сега той е сираче — казах аз. — Едно клето, нещастно дете. Гласувахте ли за това да го държат затворник? Гласувахте ли за жестокото отношение на Симон? Да, направихте го. И аз ви помогнах. С това, че шпионирах за вас. С информацията, която ви осигурявах. Вие сте дяволът!

Черните очи на Орлеан проблеснаха от гняв.

— Я кажи, врабче, кой остави единствения си син да умре на кръста, подиграван от крадци? Дяволът ли беше? Не. Наричай ме дявол щом искаш. Поласкан съм.

Паяк пропълзя по пода. Орлеан се наведе, взе го, вдигна го до решетките на прозореца и го пусна да избяга на свобода.

— Защо отказват да го освободят? Защо не го пускат да си отиде? Какво може да им направи? Той е просто едно момченце — казах аз.

— Той е много повече от едно момченце. Знаеш това. Робеспиер никога няма да го освободи. Ще умре в тази килия — отвърна Орлеан.

— Но има други, освен Робеспиер. Мъже с власт. Велики мъже. Дантон. Демулен. Те могат да му помогнат.

— Те няма да направят нищо за него. Както не правят нищо за мен сега. Защото нямат полза от това. Нищо ли не научи от времето, прекарано с мен? Не разбра ли, че великите мъже рядко са добри хора?

Но аз отказвах да го чуя. Отказвах да се предам.

— Трябва да има и други, опитващи се да постигнат това, което опитахте вие. Други, които искат Луи-Шарл да е на свобода — казах аз, надявайки се, че ако знае за такива хора, ще ми каже.

Но Орлеан не ми отговори. Вместо това свали пръстените си, пресегна се през решетката и ги пусна в ръката ми.

— Това, заедно с всичко друго, което си откраднала от мен, би трябвало да е достатъчно, за да се махнеш от Париж — рече той.

След това отиде до малката дървена масичка в далечния край на килията си, надраска една бележка, запечата я и ми я подаде.

— Какво е това? — попитах го аз.

— Препоръка. Трябваше да бъде за парижката сцена, но не бива да оставаш тук. Замини за Лондон. Отиди на улица „Друри Лейн“. Дай я на мъжа в театъра „Гарик“. Той ми е приятел и ще ти помогне.

— Няма да го направя! — извиках аз. — Кралицата ми даде двадесет златни луита, а сега имам и тези пръстени. Ще го измъкна оттам, щом никой друг няма да се опита. Самата аз ще го направя!

Тогава той ме погледна така, както не го бях виждала да гледа никого и нищо — в очите му имаше невъобразима тъга.

— Забрави момчето, врабче — рече той. — Не можеш да направиш нищо за него. Ще трябва да се бориш срещу целия свят, за да го освободиш, а светът винаги печели.

Дойдоха за него няколко минути по-късно. Закараха го до гилотината в отворена каруца, обградена от ликуващата, кръвожадна тълпа. Беше великолепен до самия край. Не им даде нищо. Нито гримаса. Нито сълза. Нито дума.

Плаках, когато умря.

Като куче, което вие за господаря, който го е биел.

 

 

30-ти май, 1795 г.

Опитах се да избягам. Веднъж. През юни 1794 г. Няколко месеца след гилотинирането на Орлеан.

Бях отчаяна, защото се бях провалила. Седмици бях работила върху план за освобождаването на Луи-Шарл от затвора.

Открих един беден и пропаднал гробокопач, който се съгласи да направи това, което исках — да вкара трупчето на малко момче, прясно, не вмирисано, в къщата на затворническата перачка. Бях накарала перачката и дъщеря й да се съгласят да сложат телцето на дъното на една голяма върбова кошница, да го покрият с чисти чаршафи, да го внесат по този начин в затвора и да го скрият в пресата за дрехи.

След това стражът, който пазеше Луи-Шарл, трябваше да слезе при пресата, да вземе телцето, да го качи в килията и да замени мъртвото дете с живото. После трябваше да отведе Луи-Шарл в кухнята и да го скрие в друга от кошниците на перачката — тази, която щеше да бъде пълна с мръсни чаршафи. На следващата сутрин перачката и дъщеря й трябваше да влязат в затвора, да вземат кошницата, да я сложат на двуколката си и да се приберат вкъщи. Никой нямаше да ги разпитва. Познаваха ги и им вярваха. Аз щях да ги чакам. Щях да измия Луи-Шарл, да го преоблека и да боядисам косата му в черно. Щяхме да чакаме докато падне нощта, а след това щяхме да се махнем от Париж. Бариерите бяха заключени по тъмно, но имаше дупки в стените — ако човек знаеше къде да ги търси.

Беше дързък и смел план, но вярвах, че ще проработи. Бях си осигурила помощта на гробокопача срещу само две от златните луита. Перачката и дъщеря й искаха шест. Знаех, че най-труден за убеждаване щеше да бъде нощният страж на Луи-Шарл. Отидох при него едва след като бях сигурна в съдействието на останалите. Пресрещнах го, когато се връщаше вкъщи от затвора и му предложих останалите дванадесет луита, заедно с пръстените на Орлеан. Имах нужда от другите неща, които бях откраднала от Орлеан, защото те щяха да бъдат единственият ни източник на препитание, след като двамата с Луи-Шарл напуснехме Париж.

Той не се усмихна, когато се приближих, но ме остави да говоря, а когато му предложих монетите и пръстените се изсмя.

— Да не мислиш, че си първата, която е измислила този план? — попита ме той. — Не минава седмица, без някой да се опита да ме замеси в някакъв глупав план за бягство, предлагайки ми много повече, отколкото твоите жалки монети. Наблюдават ме много внимателно. Уверявам те, че някой ни е проследил от затвора и сега е хукнал да доложи на Фукие-Тенвил. Утре ще ме разпитат и аз ще кажа, че си приятелка, която има нужда от работа и си дошла да ме питаш дали мога да ти намеря.

Знаех името Фукие-Тенвил. След Робеспиер, това бе името, което всяваше най-много страх в сърцата на парижани. Фукие-Тенвил ръководеше Революционния трибунал, който съдеше тези, обвинени в престъпления срещу републиката. Всеки ден той изпращаше десетки хора на гилотината.

Но страхът не ме спря.

— Моля те — казах аз на мъжа, — трябва да ми помогнеш, иначе Луи-Шарл ще умре. Ще ти дам още пари. Ще…

Той се усмихна и ме потупа приятелски по гърба — за очите на този или тези, които ни наблюдаваха. Сигурна съм в това. Все още усмихнат, той се наведе към мен и рече с нисък и заплашителен глас:

— Ако дойдеш пак, аз самият ще те предам на Трибунала. Имам жена и пет деца и няма да съм им от полза мъртъв. Повярвай ми, когато ти казвам, че ще сложа твоята глава в кошницата, преди ти да сложиш моята.

След това ме целуна по бузите, каза на висок глас, че ще види какво може да направи за мен, след което се отправи към вкъщи, подсвирквайки си.

Гледах го как се отдалечава. След като се скри зад завоя, аз също тръгнах. Докато вървях по нощните улици на Париж, аз осъзнах, че никога нямаше да освободя Луи-Шарл и просто нямаше какво да направя. Обичах го, да, но какво можеше да постигне любовта в черен свят като този?

Още тази нощ отидох до бариерата, като избрах един стар и злеохраняван участък. Надявах се да успея да мина през дупката в стената там и до зазоряване да съм преполовила пътя до Кале. Бях намислила да използвам парите на кралицата и откраднатото от Орлеан, за да стигна до Лондон и да се установя там. Щях да използвам писмото на Орлеан, за да си осигуря работа в театъра „Гарик“. Най-накрая щях да съм на сцената. Мисълта трябваше да ме зарадва.

Клекнах до бариерната стена и мушнах китарата, която ми бе дала кралицата, заедно с вързопа с вещите ми в дупката между камъните. Тъкмо се канех да се провра през нея, когато чух ужасяващо мощен взрив.

— Не стреляйте! — извиках аз, сигурна, че беше страж.

Завъртях се, очаквайки да видя мъже с пушки, но зад мен нямаше никой. Чух още един взрив и още един. Осъзнах, че шумът не идваше от пушка, а от небето. Бяха фойерверки. Някой палеше фойерверки в Париж. Не можех да си представя защо. И след това си спомних — фойерверките бяха за Фестивала на Върховното същество. Революционерите не искаха повече крале и нямаха особено добро мнение за Бог. След дълги размишления, Робеспиер все пак отстъпи и постанови, че Бог може да остане в Париж, но само ако се държи като добър патриот и нарича себе си републиканец. Тази вечер бяха организирали парад в чест на префасонираното божество.

Погледнах нагоре към фойерверките. Бяха толкова красиви. Не бях виждала такива откакто напуснах Версай. Докато ги гледах как проблясват в нощното небе, аз отново чух гласа на Луи-Шарл, сладък и тъжен:

— Приличат на диамантите на мама.

Приличат на звезди, които се чупят.

Приличат на всички души в рая.

„Дали ги чува от Кулата?“, зачудих се аз. „Дали поглежда нагоре към прозореца си и вижда техните отблясъци? Дали светлината им се отразява в изстрадалите му очи?“

Светът беше черен, да, но над него фойерверките светеха и искряха.

Издърпах китарата и вързопа си обратно през дупката и се върнах в стаята си. Вече знаех какво трябваше да направя. И че никога нямаше да видя Лондон.

 

 

31-ви май, 1795 г.

Гривна, направена от брилянти. Последните златни монети на кралицата. Това е почти всичко, което ми е останало.

Фовел рови в купчината с пръст и клати глава.

— Не мога повече да правя това — казва той. — Не ме карай.

— Моля те, Фовел.

Той взима гривната и я разглежда.

— Двадесет от най-добрите ти ракети. Най-добрите, които си правил. По-ярки от звездите.

Все така не казва нищо.

— Моля те, Фовел.

Той прибира гривната и монетите и ме целува по бузата. И знам какво ще последва. Знам. Но той не може да постъпи по друг начин. Аз също не мога.

Поне накрая получих това, което исках — сцена, на която да стоя и публика, която да аплодира. Защото сега ме гледа цял Париж. Само за мен говорят. В Събранието, в кафенетата, във фабриките и на пазарите — говорят единствено за фойерверките. Всички вестници пишат за делата ми. Нито един актьор не е постигал това, дори великият Талма.

Но сега има само един човек от публиката, за когото ме е грижа. Само един.

Заради него се прокрадвам по нощните улици. Заради него се катеря по стръмни покриви. Заради него бягам след това, на крачка пред стражите. Заради него се крия, заради него превързвам обгорелите си ръце, заради него спя с мъртвите.

Знам, че това не може да продължи вечно. Знам, че часът ми скоро ще удари. Парите ми се топят. Бонапарт беснее. Фовел доносничи на стражите.

Но продължавам да изстрелвам ракетите.

Защото мисълта, че Орлеан може да се окаже прав, ме измъчва.

Измъчвам се при мисълта, че светът винаги печели.