Дженифър Донъли
Революция (28)

28.

Отначало бях объркана. Не знаех правилата на играта. Но вече всичко ми е ясно.

Моята задача в библиотека „Абелард“ е да търся информация. А задачата на Ив Бонар е да ме спре. Ив Дж. Бонар, главен архивист, великият и могъщ Оз, върховен инквизитор и самият Антихрист.

— Как се казваш? — попита ме Ив Бонар преди малко, с химикалка, замръзнала във въздуха над формуляра ми.

— Артър, крал на британците — отговорих аз. Реших да се правя на забавна. Сметнах, че ще се усмихне и веднага ще станем приятели. Дори си помислих, че може да се засмее и да ме попита:

— Какво търсиш? Въздушната скорост на ненатоварена лястовичка?^[1]

Но не. Ив Бонар не се усмихва. Не се засмива. И не ставаме приятели.

— Какво търсиш? — пита той.

— Свещения Граал? — казвам аз. Защото мразя хората, които се правят на важни. И защото съм идиотка.

— Добре тогава — отговаря той. След това ми връща формуляра и ми казва да се върна, когато го попълня правилно.

— Но аз го попълних вече два пъти! — протестирам аз.

— Тогава може би третият път ще го направите правилно — казва Ив Бонар. — Инструкциите са на стената над каталога.

— Да, знам. Прочетох ги десет пъти — уверявам го аз, но той вече говори с жената зад мен на опашката.

Вече бях чакала тридесет минути, за да му дам първия формуляр, който Ив Бонар пъхна в една вакуумна тръба, изпращайки го в недрата на архивите, където хора-къртици облечени в бели престилки се пулят да прочетат какво е написано и след това го качват горе в метални колички. Съдейки по броя на хората на опашката пред мен, сега ми предстоят още тридесет минути чакане.

Ив Бонар започва да ми лази по нервите. Пристигнах в библиотеката в единадесет часа и той ме накара да прекарам следващите два часа в лутане из Париж. Каза ми, че не може да ме пусне в архивите без архивен пропуск, а за да получа архивен пропуск трябва да имам документ за самоличност. Показах му картата си от библиотеката в Бруклин, но това не помогна. Така че трябваше да се върна до къщата на Джи, за да взема паспорта си. После обратно до архивите. След това трябваше да отида във фотостудио, за да ме снимат за пропуска. После пак се запътих към архивите, които обаче бяха в обедна почивка. Какво ме бе прихванало? Това е Франция. Цялата страна спира да функционира по време на обедната почивка. Така че влязох в едно кафене. После отново се върнах в архивите и се наредих на опашката пред гишето на Ив Бонар. Когато дойде моят ред, той ме пита, или по-скоро разпита, за проекта ми. След това ме накара да попълня още три формуляра и след това най-накрая ми даде пропуска.

И това бе едва началото.

Трябваше отново да се редя на опашка пред гише, за да си взема номер на маса в читалнята. След това ми показаха каталога със заглавията, изписани върху малки картончета. Тук в библиотека „Абелард“ все още живеят в тринадесети век. Потърсих на „Малербю, Амаде“ и открих партитури, изписани собственоръчно от него, лични писма, документи, завещанието и смъртния му акт. Върнах се при гишето на Ив Бонар и поисках да ми донесат партитурите на Малербю, но той ми каза, че не мога просто да искам неща — трябва да попълня нов формуляр. Така че направих и това. Но не го попълних правилно. Нито първия, нито втория път.

Връщам се при каталога с картончетата. Мъж, който прилича на професор, работи в раздел „Н“. Питам го дали би прочел формуляра ми. Искам да ми каже къде съм сбъркала. Той го взима, прочита го и ми казва, че съм разменила наименованията на раздела и департамента. Освен това ми препоръчва, когато изписвам имената си да не излизам от малките кутийки за тях.

— Шегувате се.

Мъжът клати глава.

— Наричаме го Цербер — прошепва ми той. — Триглавото куче, което варди вратите на ада.

— Сещам се за много други неща, които бих го нарекла.

— Взискателен е, да. Но никой не познава архивите като него. Съветвам ви да си спечелите благоразположението му.

Благодаря му и попълвам поредния формуляр, след което се нареждам на опашката. Минава три и половина, а архивите затварят в пет. Много искам да прочета тези партитури. Лили ми даде своя дигитален фотоапарат. Ще снимам всичко и ще използвам снимките на презентацията. Ще снимам и къщата на Малербю, както и улицата, на която е живял. В увода ми ще има не само снимки, но и музика — направо като документален филм на Кен Бърнс.

Минават още десет минути. Опашката не помръдва. Ив Бонар рецитира правилата на архивите на всеки един човек, който му подава формуляр. Гласът му е единственото нещо, което се чува. Всички хора на опашката имат книги, вестници или нещо друго, което да четат, докато чакат. Аз нямам нищо. Бъркам в джоба на якето за iPod-а си, но после се сещам, че не е в мен, а във Върджил.

След това си спомням събитията от тази сутрин и се чудя дали наистина са се случили, или просто съм сънувала. Беше хубаво. И странно. И нежно. Не съм свикнала на нежности. За мен тази дума е като вкаменелост. Условията се промениха и тя просто не оцеля, точно като динозаврите. Или като мамута. Оцеляват само най-силните, а останалите измират.

Няколко секунди се чудя дали това телефонно обаждане означава нещо. После решавам, че означава само това, че iPod-ът ми е в него и това е всичко. Защото няма по-опасно нещо от надеждата.

Бъркам в чантата си. Напипвам портфейла, след това ключовете и накрая хапчетата. Мисля си, че някъде навътре може би има списание или нещо такова. Може би дори някой брой на „Приятел на музиканта“. Нещо, каквото и да било. И след това го виждам — дневника.

— Забравих за теб — казвам аз, спомняйки си, че снощи го напъхах в чантата, когато трябваше да избягам от баща си.

До стената има пейка. Сядам. Уморена съм, защото не съм спряла да тичам от място на място цяла сутрин, а краката ми туптят от стоенето права. Ще почета малко, съвсем малко, а когато опашката се премести напред отново ще стана. Ив Бонар продължава да рецитира. Гласът му е мъчение. Идва ми да ударя главата си в стената.

— … тогава един от младшите архивисти ще ви донесе материалите. Те трябва да стоят в кутиите си, докато стигнете масата в читалнята — казва той. — Можете да си водите бележки само с моливи, не химикалки. Ако използвате химикалка, тя ще бъде конфискувана. Ако използвате втора, ще бъдете изгонен от библиотеката за деня. Трябва да носите памучните ръкавици, които ще ви дадем, когато боравите с материалите. Ако боравите с тях без ръкавици, ще получите предупреждение. При повторно боравене с материалите без ръкавици ще бъдете изгонен от библиотеката за деня. Ако желаете да фотографирате материалите, това е позволено. Но само в заделеното за това помещение. И без светкавица. Ако не се подчините на това правило, ще получите предупреждение. При повторно провинение ще бъдете изгонен от библиотеката за деня.

Поглеждам към безценния двеста годишен исторически експонат в ръцете ми. Не нося ръкавици. Слава Богу, че Ив Бонар не знае за него. Щеше да заповяда да ме разстрелят.

Отварям дневника и препрочитам страницата, на която спрях миналия път — когато кралицата помоли Александрин да стане компаньонка на Луи-Шарл. Чета нататък.

26 април 1795 г.

— Махай се! Щом искаш да мреш, проклета глупачке, мри, но не завличай и мен! Подозират ме! Наблюдават къщата ми!

Така ме посрещна тази сутрин Фовел, пиротехник в театъра „Насионал“.

— Но сега не сме в къщата ти, нали, Фовел? — отговорих му аз. — Намираме се в кафене „Фой“. Двама съграждани, седнали на кафе в една прекрасна пролетна утрин. Нима може да има нещо по-невинно от това?

Докато говорех, аз пъхнах ръка в джоба на палтото си и извадих тежък златен пръстен, инкрустиран с диаманти. Един от тези на Орлеан. Пръстите ми одраскаха ръката на Фовел, когато го сложих в потната му длан. Усетих как пулсът му се учести.

— Имам нужда от двадесет ракети — казах му аз.

— Твърде много са! Ще разберат, че липсва барут! Не знаеш ли на какви опасности ме излагаш? — изсъска той.

Протегнах ръка, за да ми върне пръстена.

— Утре — каза той.

— Тази вечер — отговорих аз.

Напсува ме, но прибра пръстена.

— Имаш ли още такива? — попита ме той.

— Да. Имам и златен часовник. Диамантена рамка за картина. И сапфир, голям като яйце.

Лъжа го. Останали са ми няколко циркови бижута, още няколко пръстена и шест златни монети. Но той не бива да разбира това. Искам да си мисли, че съм му по-ценна жива, отколкото мъртва. Трябва да си купувам ракети от него.

— Къде да ги оставя? — попита ме Фовел.

— В църквата „Св. Рош“. В криптата Валоа — отвърнах аз.

Това е най-сигурното място. Оттам ги вкарвам в подземията и ги скривам в катакомбите. Фовел, който мята светкавици на сцената и прави така, че там да се появят дракони и демони, може да ходи по улицата с джобове, пълни с барут и ракети, защото това е неговият занаят. Аз, от друга страна, не мога да си позволя това.

— Тогава до довечера — рече той.

Пожелах му приятен ден, лапнах един карамфил и взех вестника, който бе забравил на масата, надявайки се, както винаги, че в него ще пише нещо за сирачето в кулата — че генерал Барас се е смилил над него и е решил да го освободи. Но нямаше нищо.

Отново имаше статия за Зеления мъж. Бяха цитирали един висш чиновник, според когото Зеления мъж бил австриец, решен на това да си отмъсти за смъртта на кралицата. Една домакиня пък беше сигурна, че е Луцифер, а член на Академията уверяваше читателите, че огнените експлозии били причинени от излишество от жлъчни изпарения, идващи от луната.

Луната има газове. „Луи-Шарл щеше да умре от смях“, помислих си аз. За малките момченца няма нищо по-смешно от пръднята. Някой ден ще му разкажа тази история. Много скоро. Ще държа ръцете му в своите и ще му кажа…

— Няма да ти отговори. Той вече не говори. Не може. Защото няма думи, които могат да опишат неговите страдания. Но съвсем скоро ще бъде свободен. И ще бъдем заедно.

Вдигнах глава и видях жена, която седеше на мястото на Фовел. Роклята й бе опръскана с кръв. Познавах я. Това беше принцеса дьо Ламбал. Убита, затова че плакала за краля. Септемврийските кучета я бяха разкъсали на парчета.

Затворих очи. Когато отново ги отворих, тя си бе отишла. Някога принцесата и тези като нея ме ужасяваха, но сега съм свикнала с тях.

Продължих да чета вестника и научих, че Събранието било скандализирано от поредните изстъпления на Зеления мъж. А после видях това: Наполеон бе увеличил наградата за главата ми. Вече предлага двеста франка за мен.

Поласкана съм. Юда продаде Иисус за много по-малко. И не след дълго Фавел също щеше да ме продаде.