Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revolution, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дженифър Донъли

Заглавие: Революция

Преводач: Емил Минчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-954-2908-85-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321

История

  1. — Добавяне

38.

8-ми май, 1795 г.

Крадях. Предимно храна. Или неща, които можех да заменя за храна. Крадях като гарван. Беше есента на 1790 г. Майка ми отново беше болна. Нямахме пари.

Крадях картофи от колите на търговци. Наденици от сергии на пазара. Крадях ветрила и кутийки за енфие от витрини на магазини и маси в кафенета, където ги бяха оставили небрежните им собственици. Крадях ръкавици от изкуфели старици и кесии от замаяни пияници. Отвличах малки кученца и ги връщах за награда. Отрязвах конски опашки и ги продавах на хора, които правят перуки.

Една вечер бях полуумряла от глад, иначе нямаше да й посегна — малка, кафява кесия, издута като мъртъв плъх.

Връщах се вкъщи от двореца, с реквизит в торбата и нито су в джоба, когато я видях. Собственикът й се караше с един келнер. Беше я оставил на масата си и бе застанал с гръб към нея. Щеше да бъде най-лесното нещо на света да мина и да я прибера.

Огледах се. Не видях стражи. Бавно се приближих към масата, за първи път доволна от това, което бях — бедна уличница, дрипла, която никой не би погледнал два пъти. Минавайки покрай масата, аз дръпнах кесията. Стиснах я в юмрук и се удивих от тежестта й, а после я пуснах в пазвата на ризата си.

Няколко секунди по-късно вече бях под колонадата. Почти бях стигнала улицата, когато ме хванаха. Един изтръгна чантата от ръцете ми. Друг ме блъсна в стената. Главата ми се удари силно в камъка и пред очите ми избухнаха фойерверки.

Опитах се да избягам, но отново ме хванаха и запратиха към стената. Един от стражите ме стисна за гърлото. Друг разкъса ризата ми и грабна кесията.

— Тази не е момче — каза той и ми се ухили.

Изритах го, но той само се изсмя. Не можех да дишам. Дробовете ми щяха да се пръснат от недостиг на въздух. Фойерверките в главата ми избледняваха. Черна завеса се спускаше пред очите ми.

И тогава чух нов глас. Неговия глас.

— Достатъчно.

Стражът ме пусна. Паднах на колене, жадно поемайки си въздух.

— Ела с мен, врабче.

Вдигнах глава. Пред мен стоеше мъж. Носеше черната си коса вързана. Златна обица висеше от едното му ухо. Очите му бяха черни като нощта.

— А ако не дойда? — казах аз, опитвайки се да не звуча ужасена.

— Тогава можеш да тръгнеш с тях — отвърна той и кимна към стражите, — към „Сент-Пелажи“.

„Сент-Пелажи“, най-ужасният затвор в Париж. Погледнах към стража, който беше разпрал ризата ми. От начина, по който ми се хилеше, аз разбрах, че първо щеше да има кратко отклонение от маршрута. Четиримата, в някоя тъмна, мръсна уличка.

Тогава чух гласа на баба ми в главата си. Когато бях малка, имах навика да излизам сама и да бродя по улиците. Често стигах реката, а понякога дори излизах през градските порти и се разхождах из полята и горите, опасващи Париж.

— Някой ден ще тръгнеш да се разхождаш с дявола, момиче — каза ми тя, — и изобщо няма да се върнеш.

Все още на колене, аз протегнах ръка към чантата си.

— Вече не ти трябва — каза Орлеан.

И разбрах, че този ден бе дошъл.

 

 

10-ти май, 1795 г.

Заведе ме в покоите си.

Покои? Бяха като смален дворец. Като вътрешността на лампата на джин. Навсякъде имаше злато, огледала, кристал и сребро и всичко това отразяваше светлината на стотина свещи. Въздухът ухаеше на смирна. Някъде отдалече долиташе приятна музика.

Той хвърли пелерината си на един мъж, след което нареди на друг да донесе храна и вино. Поведе ме през едно фоайе, голямо като тържище. Минахме покрай няколко приемни, три библиотеки, две всекидневни и една бална зала. Накрая се озовахме в огромна трапезария.

Откраднах сребърен нож — взех го от една маса и го напъхах в ръкава си докато той бе с гръб към мен.

— Глупачка. Няма да постигнеш нищо в този живот, ако продължаваш да се задоволяваш с бегли имитации — рече той.

Как бе успял да ме види? Беше с гръб към мен и отваряше една гарафа.

— Само посребрен е — каза той.

Взе една чинийка със сол и я обърна. Потръпнах. Разпиляната сол носеше лош късмет. Надявах се, че лошият късмет ще бъде за него. Той хвърли чинийката към мен. Аз я улових.

— Това е сребро. Блясъкът е по-фин. Ти можеш ли да бъдеш?

Напълни две чаши с вино и ми подаде едната. Посегнах към чашата предпазливо, като заек, надушил капан. След това отпих от виното и то имаше вкус на рубини, топящи се върху езика ми.

— Седни — каза ми той и дръпна един стол. Седна срещу мен, близо до огъня, и разхлаби коприненото шалче, завързано около врата му.

Наближаваше полунощ и повечето парижани спяха по леглата си, но след около пет минути един стар прислужник ни донесе цяло пиршество. Ядох стриди, лангусти[1] и мус от пушена сьомга. Донесоха блюдо с градински овесарки[2]. Орлеан взе една и схруска малкото й черепче между зъбите си. Донесоха блюдо с тиквички, подправени с мента. След това нежни малки картофки, не по-големи от палеца ми.

А накрая агнешко. Цял крак. Подправен с розмарин и сол. Готвачът бе срязал тлъстината и бе пъхнал под нея резенчета лук. Месото бе мазно и сладко и беше толкова вкусно, че докато го дъвчех от очите ми рукнаха сълзи.

— Гладна си — рече Орлеан, наблюдавайки ме през масата. — Но гладът в стомаха ти не може да се сравни с глада в душата ти.

Спрях да ям. Аз, която умирах от глад, спрях да ям и го зяпнах, удивена от това, че бе погледнал вътре в мен. Той, който не знаеше нищо за мен.

— Ти си актриса. Компаньонка на дофина. Врабчето в горичката. Беше литнало високо, малко врабче, но сега си пак на земята. Вместо да развличаш принца на Франция, ти забавляваш парижанските гавроши.

Устата ми бе пълна с храна. Единственото, което можех да направя, бе да кимна.

— И когато свършиш с куклите, ти идваш тук, за да рецитираш реплики от пиеси.

Виждам те всяка нощ. Ти си хамелеон — момиче, което може да се превърне в момче, в чудовище, в просяк, в зъл дух. Защо го правиш?

Преглътнах храната.

— Много по-лесно е да прокопсаш в този свят като момче или чудовище, отколкото като момиче — отвърнах аз.

— Вярно е — каза Орлеан. — Но това не е причината.

Погледнах настрани.

— Добре тогава — казах. — Правя го за парите. Трябва да ям.

— Ако беше само за парите, можеше да изкарваш десет пъти повече, пеейки вулгарни песни. Защо Шекспир? Защо Молиер? Отговори ми честно. Не ме лъжи, защото ще те предам на стражите.

Той бе станал от стола си и започна да крачи из стаята, докато говореше.

— Не мога да спра — отвърнах аз. — Думите…

— А, думите. Ти си влюбена в красотата на думите.

— Да.

— Пак ме лъжеш! Ако обичаше думите толкова, щеше да пишеш пиеси, а не да ги играеш. Хайде, кажи ми истината! Влюбена си в персонажите на драматурзите, а не в техните думи.

— Да — отвърнах аз тихо.

— Защото… — подсказа ми той.

— Защото, когато съм тях, не съм себе си.

Орлеан кимна.

— Не си врабче в канавката — рече той. — Не си отчаяна или гладна. Не си мръсна. Ти си пренебрегната. Отхвърлена. Игнорирана.

Отново не можех да му отговоря. Но не защото в устата ми имаше храна. Там беше сърцето ми.

Донесоха още храна. Изядох няколко резена сладък пъпеш, блюдо с рукола, поръсена с пармезан, тортички, пропити с ром, шоколадови бонбони, овкусени с карамфил и марципан, подсладени сливи и захаросани кори от портокали. Като един удавник, аз просто се наслаждавах на спасението си, без да ме е грижа защо ме бяха спасили.

Спрях да се тъпча, едва когато така се издух, че не можех да дишам. Чак тогава осъзнах, че прислужниците си бяха отишли, музиката бе спряла и свещите почти бяха изгаснали. И вече бе твърде късно, защото изведнъж той се приближи. Застана зад мен. Беше толкова близо, че усещах миризмата на агнешкото в дъха му.

Въпреки че бях ужасена, аз си спомних ножа. Онзи, който бях откраднала. Извадих го от ръкава си, завъртях се на стола и го притиснах в гърлото му.

Бавно, внимателно, той избута ръката ми настрани и взе ножа. След това ме издърпа от стола и ме удари. Болката бе стряскаща. Белите му херцогски ръце бяха силни като ръцете на щавач. Залитнах назад и паднах. Той ме издърпа на крака и ме завлече пред едно огледало. Все още държеше ножа. Той проблясваше в сребърно.

Затворих очи, толкова уплашена, че дори не можех да изпищя. Всички проститутки от двореца разправяха, че херцогът бе мъж с перверзен вкус и бях сигурна, че нямаше да се смили над мен. Почувствах ръцете му в косата си. Рязко дръпване. Нещо се бе приближило. И отдалечило. Нещо се бе изгубило. Животът ми.

Отворих очи. Нямаше кръв. Нямаше рана. Не беше срязал гърлото, а косата ми. Кестенявите ми къдрици, които някога бяха стигали до кръста ми, сега спираха над раменете. Той откъсна парче дантела от маншета си и върза косата ми на опашка.

След това пръстите му разкопчаха жилетката ми. Той я отвори и свали от раменете ми. После това раздра ризата ми и я свали от тялото ми. Мръсните ми, кърпени бричове бяха последното нещо, което махна. Нареди ми да измъкна краката си от крачолите, след което ги изрита в ъгъла.

Стоях гола пред огледалото, безпомощна, чакайки да усетя грубите му ръце върху тялото си. Вместо това усетих шокиращо ледена вода. Ахнах и примигнах. Водата се стичаше от косата, брадичката и раменете ми. Видях как той връща сребърната кана на масата. После взе една кърпичка и започна да трие лицето и врата ми, докато кърпичката почерня.

Когато свърши, отвори един шкаф, извади ленен плат и го обви около тялото ми, сплесквайки малките ми гърди. След това ми подаде риза от бяла батиста. Вълнени чорапи. Бричове от нанкин. Синя жилетка със сребърни копчета.

Докато се обличах, той си наля още вино. Когато свърших започна да ме обикаля, оглеждайки трансформацията ми.

Усмихна се, потопи палеца си във виното и го притисна в челото ми. Изрисува кръст.

— In nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sancti[3] — рече подигравателно той.

Чак сега разбрах. И се изплаших повече, отколкото преди, кога то мислех, че ще ме изнасили и убие.

Нямаше да умра тази нощ. Това щеше да бъде проява на милост.

Трябваше да се преродя.

Бележки

[1] Лангуста — род висши морски раци с дължина до 75 см вкусно месо. — Б.пр.

[2] Градинска овесарка — птица от семейство Чинкови. — Б.пр.

[3] В името на Отца и Сина и Светаго Духа (лат.). — Б.пр.