Нелсън Демил
Обречен на мълчание (54)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Бен Тайсън седна на масата на защитата. Пиърс, Уейнърт и Лонго вече бяха заели местата си на своята.

— Защо винаги ни изпреварват? — попита Тайсън.

— Веднъж отмъкнах каната за вода на Пиърс и той няма да допусне това да се случи отново.

Точно в десет часа дежурният сержант извика:

— Всички да станат!

Полковник Спраул влезе в съдебната зала и зае мястото си зад амвона.

— Откривам заседанието на съда.

Всички седнаха. Тайсън забеляза, че църквата продължаваше да се пълни с хора, а и изглежда военната полиция нямаше намерение да им попречи да се тълпят в залата. Заседанието щеше да бъде кратко.

Той погледна нагоре към тъмния балкон и видя, че до перилото е застанал Чет Браун. Браун му махна весело за поздрав, но Тайсън се направи, че не го забелязва.

Погледна към първия ред и видя Марси, която му изпрати въздушна целувка. Там бяха и Дейвид и майка му, в отговор на настояването на Корва. На първия ред седеше и Керън Харпър, но без приятеля си. Беше седнала на няколко крачки от Марси и те си разменяха по някоя дума от време на време.

Църквата миришеше на мокри дрехи и хладна влага. Дъждът постоянно ромонеше по стенописите на прозорците като им придаваше плосък и безжизнен вид, превръщайки рисунките върху тях в подобие на картинки от анимационен филм.

Тайсън погледна отново към масата на прокурорския състав. Пиърс, Уейнърт и Лонго седяха и тихо си говореха като за пръв път, откакто Тайсън ги наблюдаваше от началото на процеса, те му заприличаха на нормални човешки същества. Всъщност дори ги надари с човешки качества като любов, парични проблеми и семейни грижи. Забеляза също, че майор Джудит Уейнърт явно много харесва полковник Греъм Пиърс и си представи, че между тях може да има любовна връзка.

Тайсън погледна към полковник Спраул, които прелистваше някакви книжа зад амвона. Този човек приличаше на продукт от друга епоха. Ден след ден той бе седял там и в буквален и преносен смисъл бе наблюдавал съда отгоре. И без съмнение в известен смисъл бе шокиран от чутото.

Тайсън погледна през подиума към масата на съдебния състав, която в този момент беше празна. Зад масата, пред страничното крило на олтара имаше двама военни полицаи, застанали на караул. Тайсън се обърна към Корва без да откъсва поглед от тях.

— Един въоръжен и един невъоръжен. Корва кимна.

— Още един празник за разделението на света.

— Винаги е било така — отново кимна Корва.

— Започвам да разбирам донякъде как са се чувствали виетнамските селяни, когато са си имали работа с нас. Как ли се отнася човек към някого, който е въоръжен с автоматична пушка М — 16, когато всичко, с което той разполага, е кошница със зеленчуци?

— Много внимателно.

— Точно така. Австралийският лекар не успя да го разбере.

— Така изглежда — отвърна Корва, докато преглеждаше някакви книжа на масата пред себе си. — Готов ли си за дебюта си в съдебната зала?

— Налага се.

— Така е. Много често съдебните заседатели знаят предварително какво ще гласуват при определянето на вината — отбеляза Корва. — Има само две възможности. Но при определянето на размера на присъдата нещата стоят много по-сложно. И може би именно онова, което ти ще кажеш сега, ще им повлияе.

— С други думи, не пращай всичко по дяволите. Корва не отговори.

Полковник Спраул улови погледа на полковник Пиърс и му даде знак, че е готов. Полковник Пиърс се изправи и каза:

— Всички страни, участващи в процеса, които присъстваха, когато заседанието на съда бе закрито, са налице и сега, с изключение на членовете на съдебния състав. — Пиърс седна.

— Моля обвиняемият да стане — каза полковник Спраул, обръщайки се към масата на защитата.

Тайсън се изправи.

— Лейтенант Бенджамин Тайсън — каза Спраул, — съдът ви предоставя възможността да представите свидетелските си показания, за да посочите смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства за престъплението, за което сте признат за виновен. В зависимост от желанието си, можете да дадете показания под клетва или да запазите мълчание, при което съдът няма да си извади заключение във ваша вреда. Освен това, ако желаете, можете да дадете показания без да полагате клетва, с което да посочите смекчаващи или намаляващи вината обстоятелства във връзка с престъплението, за което сте признат за виновен. Ако показанията ви не са под клетва, те няма да имат стойността на доказателства и прокурорският състав няма да има правото да ви разпитва върху тях, но ще има възможността да представи доказателства, оборващи фактите, на които вие ще се позовете във вашето изявление. Показанията ви могат да бъдат представени в писмен или устен вид. Можете да дадете показанията си лично, посредством адвоката си или и по двата начина. Посъветвайте се с адвоката си, ако смятате за необходимо и съобщете на съда какви са вашите намерения.

— Бих искал да дам показания под клетва, ваша милост — отговори Тайсън.

Спраул кимна, сякаш в знак на одобрение. Той се обърна към дежурния сержант и му каза:

— Сержант, моля, поканете съдебния състав. Тайсън почувства, че сърцето му почва да бие силно за пръв път, откакто всичко бе започнало.

— Няма да ти задавам въпроси или да се опитвам да изясня каквото и да е от онова, което кажеш — наведе се към него Корва. — Сега е твой ред да се бориш, лейтенанте.

— Чудесно. Слушах те достатъчно, така че ми стига за цял живот.

Корва измърмори нещо.

Съдебните заседатели от състава на военния съд пристигнаха в обичайната си колона по един и заеха местата на столовете според йерархията на чиновете, но този път, тъй като заседанието вече беше открито, те веднага седнаха.

Полковник Спраул също не губеше време.

— Лейтенант Тайсън, бихте ли застанали на свидетелската скамейка?

Тайсън тръгна уверено към свидетелското място и стигна там едновременно с Пиърс. Двамата мъже застанаха на по-малко от метър един от друг и от това разстояние Тайсън забеляза, че по невероятно червената кожа на Пиърс има и лунички.

— Вдигнете дясната си ръка — каза Пиърс. Тайсън вдигна ръката си. Двамата се гледаха право в очите, докато Пиърс произнасяше:

— Заклевате ли се, че показанията, които ще дадете, ще отговарят на истината, цялата истина и нищо друго освен истината и нека Бог ви бъде съдник?

— Заклевам се.

— Седнете, моля.

Тайсън седна. Корва, оставайки зад масата на защитата, стана и каза:

— Ваша милост, уважаеми членове на съдебния състав, лейтенант Тайсън ще даде показания. — Корва седна.

Тайсън установи, че от това място заобикалящите го неща изглеждаха по друг начин. Вече не виждаше Спраул, който го изнервяше с това, че непрекъснато оправяше слуховия си апарат. Но виждаше Пиърс, който седеше на три метра право срещу него. Пиърс бе скръстил ръце и се бе навел напред през масата, сякаш се канеше да го слуша изключително внимателно. Тайсън предположи, че го прави за да го притесни, и в момента в който осъзна този факт, поведението на Пиърс му се видя леко смехотворно. Уейнърт и Лонго седяха изправени, което бе много по-подходящо в обстановката на военния съд. Съдебният състав се падаше вляво от него и можеше да ги види, обръщайки леко глава в тази посока.

Зад масата на прокурорският състав, макар и частично скрити от нея, се виждаха редовете със зрители, всички вперили погледи в него.

— Съзнавам, че каквито и показания да дам за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства — започна спокойно Тайсън, — те могат да бъдат изтълкувани само като самоцелни. Но системата на военното правосъдие дава на осъдения изключителната възможност да представи факти, които да намалят размера на присъдата му. Не смятам за подходящо да навлизам в каквито и да е подробности от личния си живот, защото вие, както и всички останали ги знаете, вследствие на големия обществен интерес, на който се радваше не само този процес, но и личния ми живот изобщо. Не съм сигурен и че е необходимо да ви говоря за ужасите на войната, за които вече ви бе говорено достатъчно. Съзнавам, че кодексът зачита в особено голяма степен умората от сраженията и всичко, което включва това понятие, като смекчаващ вината фактор в случаи на убийство като този. Но знам, както и вие знаете, че престъплението, за което съм осъден, не е престъплението, извършено в болницата, а друго престъпление, което е извършено няколко дена по-късно, в базовия лагер, когато преминах покрай щаба на батальона без да се отбия там и да изпълня дълга си. Това престъпление не бе извършено под въздействието на умората от сраженията. Не мога да застана тук с чиста съвест и да ви кажа, че ако всичко това можеше да се повтори, щях да изпълня дълга си така, както го разбирам. Напротив, ако трябва отново да мина през всичко това, ще направя същото. И въпреки че животът и свободата ми зависят от това, не мога да ви обясня защо отново съзнателно бих извършил същото престъпление. Спомням си, че за момент обсъдих възможността да отида и да доложа за извършеното масово убийство. Но само за малко, и то в резултат на обучението си в офицерската школа и на моралната подготовка, които бях получил. Не съм се борил дълго със сълзите си, преди да реша, че няма да изпълня дълга си. И когато взех решението никога през живота си да не споменавам повече за това престъпление, почувствах, че съм направил правилния избор. И ако ви бях казал нещо друго, вие вероятно щяхте да се запитате — и с право — защо не съм преразгледал първоначалното си решение, което ясно съзнавах, че е неморално и противозаконно едновременно. И така, аз стоя тук осъден за престъпление, което наистина извърших, и просто трябва да оставим нещата да бъдат така, както са. — Тайсън огледа притихналата съдебна зала, после продължи: — Що се отнася до хората ми, може би благосклонно сте помислили, че съм извършил всичко в желанието си да ги предпазя, предизвикано от чувство за лоялност, другарство и онова особено бащинско чувство, което привързва офицерите към подчинените им. В това има известна истина, но вие, както и аз знаем, че лоялността, другарството и бащинското чувство не могат да стигнат чак дотам. Аз наистина изпитвам естествено съжаление за живота на хората, който вероятно бе съсипан и трагично променен тук, вследствие на огласяването на показанията, които всички чухме в тази зала. Но като ги противопоставим на живота на хората, погубен в онази болница, не би следвало и нямаме право да проливаме твърде много сълзи за когото и да било от хората от Първи взвод на рота „Алфа“. Искрено съчувствам на семействата, които бяха принудени да открият такива неща за синовете и съпрузите си, които е по-добре никога да не бъдат разкривани. Ден-два след като убих Лари Кейн написах писмо на семейството му, в което казах, че той е загинал храбро. Той бе храбър човек в много отношения, но не загина храбро, и аз отново бих искал да поднеса на семейството му своите съболезнования. — Тайсън погледна към съдебния състав и се обърна направо към тях. — Когато адвокатът ми, господин Корва, ме попита дали искам да дам показания за смекчаване и намаляване на вината в своя собствена полза, аз му казах, че не се сещам за никакви намаляващи и смекчаващи вината обстоятелства, на които да мога да се позова под клетва. — Той замълча, погледна право към съдебните заседатели, като срещна погледа на всеки от тях. — И сега, когато стоя тук пред вас, пак не мога да се сетя за такива.

Полковник Спраул изчака известно време, очаквайки да чуе още нещо. Накрая, след като осъзна, че Тайсън не възнамерява да каже нищо повече, той се обърна към Пиърс:

— Желае ли прокурорският състав да представи нещо в опровержение на показанията на обвиняемия?

Пиърс се изправи и понечи да отговори, но Корва прекоси предолтарното пространство и застана пред амвона.

— Обвиняемият още не е свършил, ваша милост — заяви Корва.

— Стори ми се, че той свърши, господин Корва — каза полковник Спраул и повдигна учудено вежди.

— Не, ваша милост. — Корва се обърна към Тайсън, който го изгледа ядосано. — Бихте ли казали, че сте изпитвали угризения след инцидента? — каза Корва на Тайсън.

Тайсън седна на стола си, облегна се и кръстоса крака. Известно време той се взира втренчено в Корва, после отговори:

— Да.

— А продължавате ли да изпитвате угризения и сега?

— Предполагам — рязко му отвърна Тайсън.

— А бихте ли казали, че споменът за този инцидент ви преследва?

Тайсън погледна адвоката си. Ясно беше, че Корва не възнамерява да остави показанията му така, както бяха. Той разгледа лицето му и видя, че е много разстроен.

— Преследва ли ви споменът за онова, което се случи в болницата?

— А вас нямаше ли да ви преследва? — кресна му Тайсън.

— Потърсихте ли психиатрична помощ след като се върнахте от Виетнам?

Тайсън погледна към съдебните заседатели с крайчеца на окото си и забеляза, че някои от тях се чувстваха неловко. Той запази мълчание.

— Потърсил сте психиатрична помощ след завръщането си от Виетнам, не е ли така? — Той продължи без да дочака отговор: — Смятате ли, че с убийството на Лари Кейн сте направили всичко в рамките на човешките възможности, за да предотвратите бунтът и масовото убийство?

— Трудно е да се каже.

— Не можете ли да ми давате по-пълни отговори? — повиши глас Корва.

В редиците на зрителите настъпи раздвижване. Тайсън погледна зад Корва към Пиърс, който вече не гледаше към него, а към Корва. Уейнърт и Лонго се споглеждаха.

— Не смятате ли — продължи Корва, извисявайки още повече гласа си, — че умората от сраженията смекчава вината за случилото се в болницата? И че след като Единният кодекс на военното правосъдие го признава, вие също бихте могли да го признаете?

Тайсън стъпи с двата си крака на земята, наведе се напред и каза с напрегнат глас.

— Не мисля, че ми се иска да преразглеждаме това дело сега.

— Страдахте ли от умора от сраженията? Да или не? Отговорете на въпроса!

— Казах на съда, каквото исках да кажа — изправи се Тайсън. — Няма смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства.

Корва понечи да каже още нещо, но Спраул се изкашля.

— Господин Корва, желае ли клиентът ви да приключи изказването си?

— Не.

— Да — каза Тайсън и отстъпи встрани от свидетелския стол.

Корва му препречи пътя. В съдебната зала вече всички говореха. Спраул призова към тишина и се обърна към Корва:

— Това е много необичайно.

Тайсън погледна Корва в очите. Изведнъж осъзна, че Корва е бил през цялото време под огромно напрежение, прикривал го е добре, но сега бе на път да избухне. Тайсън седна на мястото си и каза със спокоен глас:

— Допускам, че умората от сраженията би могла да обясни повечето от случилото се.

Корва изглежда вече бе успял да се овладее и бързо кимна.

— Господин Корва, искате ли почивка? — попита Спраул.

— Не, ваша милост — отговори Корва, разтривайки бузата си.

— Ваша милост, завърших показанията си — каза Тайсън.

Корва стоеше в мълчание, сякаш бе зашеметен.

— Много добре — каза Спраул с нотка на облекчение в гласа си. Той погледна към Пиърс и отново го попита: — Желае ли обвинението да представи нещо в опровержение на показанията на обвиняемия? Пиърс се изправи и демонстративно сви рамене:

— Изглежда, че адвокатът на защитата вече свърши тази работа.

Появиха се няколко неуверени подсмихвания, но те бързо заглъхнаха.

— Съдебният състав има ли въпроси към свидетеля? — обърна се Спраул към полковник Муър.

— Нямаме въпроси, ваша милост — отговори безизразно полковник Муър, който сякаш дори не погледна към другите членове на съдебния състав.

— Свободен сте, лейтенанте — каза Спраул на Тайсън.

— Да, сър. — Тайсън стана, побутна Корва обратно към масата на защитата и двамата седнаха на местата си.

— Ще направим пет минути почивка без да напускаме съдебната зала — обяви полковник Спраул и се престори, че се съсредоточава върху някакви документи, както направиха и прокурорският, и съдебният състав.

— Добре ли си? — наведе се Тайсън към Корва.

— По-добре — отвърна Корва и отпи малко вода.

— Достатъчно добре ли си, за да мога да те смажа от бой?

— Просто малко си изпуснах нервите — уморено се усмихна Корва.

— Не взимай присърце проблемите на клиентите си — посъветва го Тайсън.

Корва не отговори. Минутите отлитаха в пълно мълчание. Спраул вдигна поглед от книжата си и се изкашля.

— Желае ли прокурорският състав да препоръча подходяща присъда? — обърна се той към Пиърс.

Пиърс изчака няколко секунди и каза:

— Съдебният състав разполага с фактите и въз основа на тях може да определи подобаваща присъда.

Спраул се обърна към Корва и го попита:

— Желае ли защитата да предложи подходяща присъда?

Корва отговори, без да става:

— Защитата също смята, че съдебният състав разполага с фактите, необходими за определяне на подобаваща присъда.

— И така — каза Спраул с неприсъща за него непосредственост, — това е всичко. — След това се обърна към съдебния състав: — Сега съм длъжен да дам указания на съдебните заседатели относно определянето на присъдата. — Той се изкашля и започна: — Изборът на подходящата присъда е изцяло и само във ваша власт и вие сте длъжни да вземете предвид всички смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства при определянето й. Трябва да вземете под внимание произхода и характера на обвиняемия, репутацията му, служебното му досие, включително и наградите, медалите, поведението, качеството на работата му, верността, смелостта и храбростта, проявени от него, както и всички негови други положителни черти. Трябва да имате предвид и че целта на присъдата не е да накаже, порицае, реабилитира някого или да защити обществото. Основната задача на присъдата, издадена от военен съд, и на наказанието, което тя предвижда, е да спомага за достигане на военните цели, които включват и поддържането на добър ред и дисциплина в армията, поощряването на способността на личния състав да изпълнява своите задачи и задължения, и на запазването на понятията за чест и достойнство на военната служба. В случая, когато обвиняемият е офицер на редовна служба, той се смята за длъжен, както по силата на традицията, така и по силата на закона, да отговаря в по-голяма степен за поддържането на тези цели и идеали, отколкото обикновеният войник. Независимо от това, изискванията към офицера не бива да достигнат до степен, в която да предявяват нереалистични и недостижими критерии за цялото офицерско съсловие. Когато обсъждате размера на присъдата — продължи Спраул, — трябва да вземете под внимание и общата атмосфера и обстановка в периода на извършване на престъплението. Не трябва да взимате предвид и да се поддавате на каквото и да е външно въздействие или по какъвто и да е начин да се окажете под натиск от командването. — Спраул огледа залата и заключи: — Въпреки че няма и не би трябвало да има давност за престъпление като убийството, бихте могли да вземете предвид при определяне на наказанието и че престъплението, за което обвиняемият бе признат за виновен, е било извършено преди повече от осемнайсет години. Освен това, като се знае необичайното обстоятелство, че обвиняемият е бил цивилен през почти всичките тези осемнайсет години, можете да вземете предвид и постиженията му в цивилния живот, общественото му положение, семейното му положение, както и възрастта му, когато определяте присъдата. — Полковник Спраул погледна към полковник Муър: — Имате ли някакви въпроси?

Полковник Муър погледна към двете крила на масата и отговори:

— Не, нямаме въпроси.

— Можете да разисквате размера на наказанието в стаята, подготвена за тази цел — продължи полковник Спраул. — Ако не стигнете до определяне на присъдата до четиринайсет и трийсет часа, може да продължите обсъждането й в заседателната зала, докато успеете да се спрете на подобаващата присъда. Моля, дръжте съда в течение за хода на работата си. Закривам заседанието на съда.

* * *

Тайсън и Корва се намериха отново в кабинета на равин Уейц. Равинът също беше там.

— Дойдох и видях — каза равинът. — Днес присъствах за пръв път. Всъщност на чия страна бяхте вие?

— И аз бих искал да знам това — каза Корва. — Беше най-лошата реч на обвиняем, която някога съм чувал през живота си.

Тайсън видя, че Корва вече бе заприличал на себе си, въпреки че все още бе леко намусен.

— И ще си получиш заслуженото, ако приемат казаното от теб за чиста монета и те съдят според думите ти — добави той.

— А ако е било опит за обратно психологическо въздействие, приятелко — присъедини се и равин Уейц, — то искрено ти пожелавам съдебният състав да откликне на него.

— Казах каквото трябваше да се каже — раздразнено отвърна Тайсън.

— Твоето его ще те доведе до провал в най-скоро време — отвърна Корва. — Може би още днес.

— Каза, че мога да говоря каквото си искам.

— Предполагаше се, че трябва да кажеш, че истинските убийци ще си останат на свобода. Че преди да ти дадат срока за излежаване в затвора, те трябва да се замислят и над този факт. Мислех че разбираш към какво се стремяхме… О, по дяволите всичко това!

Равин Уейц взе дипломатическото си куфарче, тръгна към вратата и я отвори.

— Надявам се, че докато обмислят подобаващата присъда, ще се замислят и за по-подходящо място за провеждане на военен съд за следващия път. Бог да ви благослови и двамата. — Той излезе.

Корва седна на бюрото на равина и отпи от чашата си вода с лед. Тайсън застана до прозореца и се загледа в дъжда. На по-малко от три метра от прозореца под дъжда стояха двама военни полицаи с дъждобрани, с окачени на рамената им автоматични пушки М — 16.

— Няма как да избягам.

— Какво значи това?

— Навън има военни полицаи с пушки.

— А ти какво очакваше?

Тайсън сви рамене. Обърна гръб на прозореца.

— Защо го направи?

— Какво?

— Много добре знаеш какво.

Корва замълча. Най-накрая отговори:

— Направих го, защото не можех просто да си седя и да те гледам как напразно излизаш пред стрелковия взвод за разстрел с гордо вирнат нос.

— Виж, аз го направих по своему, и ти го направи, по твоему. В резултат се получи пълна каша. — Той погледна към часовника си и попита: — Колко време ще продължи това и колко ще ми дадат?

— Има доста неща да обмислят — отвърна Корва. — Понякога отнема повече време от първоначалната присъда. Може да продължи и с дни.

Тайсън кимна.

— Тогава предположи нещо. Какво казва твоят опит, или по-добре да не питам?

Корва тънко се усмихна, после отговори:

— И сто години опит да имах в произнасянето на присъдите, не бих се опитал да предвидя тази. Би могло да бъде всичко — от това изобщо да не те вкарат в затвора, до десет или петнайсет години.

Тайсън седна на стола за посетители и погледна към часовника.

— Единайсет и петнайсет.

— Е, подготви се да чакаш.

— Да оставаш с обвиняемия по време на обсъждането на присъдата част от метода ти на работа ли е?

— Вероятно. Имаме право да се върнем и в ареста, ако поради някаква причина ще се чувстваш по-добре там.

— Мисля, че ще останем тук.

— Добре.

Известно време поседяха в мълчание, после Корва започна да говори.

— Спомняш ли си какво казвахме във Виетнам — не можеш да различиш добрите от лошите. Затова избий ги всичките и остави свети Петър да преценява. Е, когато чух това за пръв път, ми се стори смешно. После, когато видях как става избиването на мирното население, то вече не изглеждаше смешно. Но когато дойде време да се прибирам вкъщи, започна да придобива някакъв смисъл, и това просто ми изкара акъла. Мисля — знам си — че когато си там, просто губиш връзка с целия външен свят и си създаваш някаква собствена вътрешна действителност. Това беше липсващото късче от кратката ти реч. Онази пролука между съзнанието за дълга ти, решението да не го изпълниш и усещането, че си постъпил правилно, въпреки че противоречи на онова, в което вярваш.

Тайсън си запали цигара.

— Продължавам мислено да се връщам там — започна той. — Опитвам се да почувствам всичко отново, да почувствам какво съм усещал, да си спомня какво съм мислел. Но колкото повече се стремя да го направя, толкова повече всичко ми се изплъзва. Смешното е, че най-живите и най-ясните ми спомени са от първите дни и седмици във Виетнам. Докато все още не бях загубил връзката с външния свят. Но с течение на седмиците, с всеки следващ месец, започнах да блокирам, да изкривявам представите си и най-вече да отричам всичко. Ние всички затънахме в отрицанието. Можехме да убием пет души сутринта, но на обед този случай вече не съществуваше. И ако някой убиеше селянин по невнимание, още преди да е презаредил пушката си, убитият се превръщаше във въоръжен до зъби виетконгец. Така че може би онова, което се е случило в болницата, не е онова, което Бранд каза или което Фарли каза, или което аз ти казах, или което Кели разказа на всички ни. Може би е било нещо друго. Може би, ако бях отишъл в щаба на батальона да се срещна с полковника и да му разкажа за случилото се, той щеше да ми каже, че съм се побъркал. Щеше да ми размаха доклада за сражението пред лицето, да ми покаже предложението за присъждането ми на Сребърна звезда и да ми заповяда да се взема в ръце.

— Господи, Бен — каза Корва, — какво ужасно място беше това. Дали сега вече сме нормални?

— Не знам.

— Прав си. Между другото — каза Корва, — имам устно послание за теб от някоя си майор Керън Харпър. Искаш ли да го чуеш?

— Не.

— Добре.

Тайсън си дръпна от цигарата.

— Какво иска?

— Иска да ти кажа — отвърна Корва, — че днес в полунощ я освобождават от действителна служба. Казва, че би искала да те почерпи едно питие утре в някой от баровете в центъра на града по твой избор.

Тайсън се замисли за малко, после каза:

— Беше жена, по която можех да си падна.

— Беше си паднал. Но виж, това е друга история. Накарай я да те заведе в бара на някой хотел. И после, ако всичко върви както трябва, само ще трябва да посочиш нагоре.

— Отвратителен си — усмихна се Тайсън. — Ако се срещна с нея, искам и ти да дойдеш.

— Ще дойда. Ти също.

Тайсън го погледна, но нищо не каза. След няколко минути се обади:

— Тази Синдъл също не изглежда зле. Сигурно е от униформата. Кажи, защо униформите толкова ме привличат?

— Не знам. Попитай психоаналитика си.

— Психоаналитикът ми веднъж каза, че когато един войник отива на война, всичко му е простено предварително.

— Наистина ли? Бих искал да е сред членовете на съдебния състав.

— Той умря.

— Вярно.

И двамата погледнаха към часовниците си.

— Гладен ли си? — попита Корва.

— Не. — Тайсън си запали нова цигара. — Защо мислиш, че утре ще мога да се срещна с Керън Харпър в бара?

— Аз съм оптимист — отговори Корва. — Керън Харпър също. Но си мисля, че някои от съдебния състав биха искали да те пратят в затвора, просто за да покажат, че военните пет пари не дават за това защо не си изпълнил дълга си на офицер. Това е традиционният им подход. Те изправиха пред военен съд и онзи капитан Бачър, който капитулира при Пуебло. Щяха да изправят пред военен съд и Кастър, ако беше преживял клането. Военните се впускат в демонстрация на твърдост, когато е необходимо да проявят състрадание, и проявяват състрадание, когато трябва да проявят твърдост. Тяхната теза всъщност е: „Ние не живеем според представите на цивилните за добро и зло. Ние имаме свой собствен кодекс и свои изисквания“. Къде би могъл човек да има повече шансове да получи пет години затвор за това, че е заспал някъде в погрешно време и място?

— Мислих за това — кимна Тайсън. — Спраул всъщност им каза да бъдат снизходителни. Но той е съдия. И не е напълно част от офицерския състав. Офицерите от пехотата сякаш идват от някакъв друг свят. Не е ли така?

— Ще видим.

— Разкажи ми за войната, Корва. Отегчавам се. Разкажи ми за тунела и за Бронзовата звезда, която са ти дали.

— Бива — ентусиазирано започна Корва. — Пропълзях в този тунел, който ставаше все по-тесен и по-тесен, докато около мен не останаха повече от трийсет сантиметра свободно пространство.

— Това го знам.

— Добре. И така, включих миньорската си лампа и видях този жълт господин, и предположих, че е от Народо-освободителната армия, въпреки че не забелязах никакви пагони или нашивки на яката на черната му пижама. Затова се пресегнах към джоба си — беше много тясно, не забравяй — извадих пластмасовата си карта и набързо преговорих Бойният устав на не…

Тайсън се разсмя.

— Не ми се смей. Това е съвсем сериозно. И така, бях стигнал до шесто или седмо правило и като че ли открих каквото ми трябваше. — „Среща с жълто лице в тъмен тунел“. И там пишеше „Първо стреляйте, а после му поискайте паролата.“ И аз…

На вратата се почука и Тайсън погледна към часовника на стената. Беше дванайсет и пет. Обядът. Вратата се отвори, сержант Ларсън влезе в кабинета и спомняйки си какво се беше случило миналия път, веднага каза:

— Съдебният състав е достигнал до определяне на присъдата. Бихте ли ме последвал, сър?

Тайсън бързо стана, сграбчи фуражката си от бюрото и излезе през вратата, преследван от Корва и Ларсън. Те тръгнаха забързано по коридора, завиха и влязоха в църквата. Тайсън отиде направо при масата на защитата и застана прав зад нея. Корва го настигна и зае мястото си до Тайсън.

Тайсън погледна към пейките на зрителите и видя, че наполовина бяха празни. Изглежда никой не беше очаквал всичко да стане толкова бързо. Но Марси, Дейвид и майка му вече влизаха, съпроводени от дежурните военни полицаи. Други хора също забързано идваха в църквата.

Пиърс, Уейнърт и Лонго седяха на местата си, но за пръв път върху нея нямаше книжа. Членовете на съдебния състав седяха стоически по местата си, без да разговарят помежду си, както правеха понякога, преди Спраул да влезе в залата. Дежурният сержант пристъпи в центъра на подиума и извика:

— Всички да станат.

Полковник Спраул влезе и отиде до амвона. Той погледна набързо към зрителите, поколеба се и каза:

— Откривам заседанието на съда. Пиърс стана.

— Всички страни в процеса, които присъстваха при закриването на заседанието, са налице и сега.

Спраул се обърна към полковник Муър:

— Предадоха ми, че сте стигнали до определяне на присъдата. Така ли е?

— Така е — отвърна полковник Муър от мястото си. Спраул се обърна към Тайсън:

— Лейтенант Тайсън, моля явете се при председателя на съда.

Тайсън се изправи и Корва стана заедно с него.

Все още имаше хора, които продължаваха да влизат в църквата, но не се чуваше никакъв шум, освен тихият тропот на стъпките им и плисъкът на водата под колелата на колите, които минаваха по мократа улица.

Тайсън прекоси застланото с червен килим пространство и отново застана точно срещу полковник Муър, който се изправи. Тайсън козирува и застана мирно. Полковник Муър го погледна право в очите и каза:

— Лейтенант Бенджамин Тайсън, мой дълг като председател на този съдебен състав е да ви съобщя, че съдебните заседатели, при закрито заседание, с изчерпателно и открито обсъждане и с тайно писмено гласуване, с пълно единодушие на всички членове, ви осъждат на уволнение от армията на Съединените щати и отнемане на всички плащания и облаги, които армията ви дължи или могат да произтичат от предишната и настоящата ви служба като действащ офицер от армията на Съединените щати.

В църквата не се чуваше нито звук, сякаш, помисли си Тайсън, някой беше изключил микрофоните. Той изчака да чуе още нещо, но нищо не последва, полковник Муър сякаш беше свършил, но не можеше да е така, и Тайсън остана да стои на мястото си, докато най-накрая полковник Муър седна.

Някой сред зрителите плачеше, всички бяха станали на крака. Тайсън осъзна, че Корва стои до него.

— Е, тук ли ще стоиш, или искаш да си отидеш вкъщи? — каза му той.

— Вкъщи. Искам вкъщи.

Полковник Спраул погледна към полковник Пиърс и му зададе протоколния въпрос:

— Има ли друг случай за гледане от този военен съд? Пиърс вече бе взел куфарчето си в ръка и в разрез с военния етикет отговори на път към страничната врата:

— Не, ваша милост, няма нищо друго.

— Съдът се разпуска до следващото свикване — обяви полковник Спраул.

Тайсън се обърна към страничната врата, но Корва меко го обърна към бариерата на олтарното пространство.

— Този път ще излезем през главния вход. Дошли са много хора, които искат да те поздравят.

От двете страни на централната пътека бяха застанали редици от военни полицаи и Тайсън и Корва тръгнаха помежду им. Към тях се присъедини Марси, после и Дейвид, накрая и майка му, която го целуна. Никой нищо не каза, докато вървяха към изхода. Когато излязоха в преддверието на църквата, Марси го хвана за ръката и я стисна.

Навън, върху мокрите от дъжда стълби, Тайсън бе посрещнат от стотици чадъри и докато вървеше със семейството си чадърите се събраха, за да ги предпазят от дъжда. Той задържа ръката на Марси в своята и прегърна сина си през раменете.

— Да си вървим вкъщи — каза Тайсън.