Нелсън Демил
Обречен на мълчание (46)

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТА

— Стивън Бранд — каза полковник Пиърс, — заклевате ли се, че показанията, които ще дадете по гледаното тук дело ще бъдат истината, само истината и нищо друго освен истината, и нека Бог да ви бъде съдник? — Заклевам се.

— Бихте ли ни казал адреса и професията си?

— Живея в Бостън, Масачузетс и съм лекар.

— Бихте ли назовали предишния си чин, военно подразделение и задълженията си по времето, когато сте служили във военните сили във Виетнам?

— Да, бях редник четвърти разряд в Петнайсети медицински батальон и служех като полеви фелдшер в рота „Алфа“, Пети батальон на Седма кавалерия, Първа въздушна дивизия.

Тайсън наблюдаваше, докато предварителните въпроси продължаваха. Бранд беше облечен в скъпи дрехи с подчертано лош вкус, които изглеждаха характерни за медицинското съсловие. Той се почуди дали не си купуват дрехите по каталог на Американската асоциация на медиците.

Тайсън погледна към първите редове на пейките и срещна очите на Марси, която както му се стори, му се усмихна някак си ениматично. Вече от няколко седмици отношенията им бяха малко странни, но нямаше открити скандали. Беше се вслушал в съвета на Корва да остави проблемите в брака му да почакат, докато на преден план беше процесът.

Докато оглеждаше пейките, забеляза, че всички, които бяха дошли за първото действие, се бяха върнали и за второто. Времето бе все така хубаво, а това винаги привлича хората да излязат навън, помисли си той.

Показанията на Бранд преминаха към по-конкретни, но все още периферни въпроси. Тайсън прехвърли вниманието си към съдийския състав. Бойните ветерани — полковник Муър, подполковник Макгрегър и майор Бауър — изглеждаха по-спокойни, слушайки показанията на Бранд, в сравнение с тези на Фарли, в които ставаше въпрос за жълти, хора-минотърсачи и войници, които взимат онова, което искат. Естествено, Бранд също говореше за подобни неща, но подборът на думите му беше по-добър. Тайсън отново погледна към Пиърс и Бранд, и се заслуша. Пиърс работеше много бавно, много логично и много предпазливо, за разлика от начина, по който беше подходил към Фарли. Бранд се изразяваше ясно и отговаряше на въпросите добре, сякаш беше свикнал с подобни неща, и Тайсън заподозря, че може да е взимал участие в граждански дела за компенсации или за лекарски грешки. Тайсън хвърли поглед към Корва, който си водеше бележки, докато слушаше как Бранд и Пиърс пеят своя дует. Корва още не беше направил нито едно възражение, а и нямаше кой знае на какво да възразява, с изключение на това, че Пиърс се обръщаше към Бранд с титлата „доктор“, което беше в разрез със споразумението отпреди процеса. Но Тайсън реши, че Корва постъпва благоразумно, като не привлича вниманието към този въпрос.

— На какво разстояние се намирахте от погребалната могила, докторе? — каза Пиърс.

— На стотина метра.

— И видяхте как тези хора събличат дрехите си?

— Да.

— Видяхте ли лейтенант Тайсън, Фарли, Симкокс или Кели да предприемат някакви действия, които бихте определили като заплашителни жестове към тези десетина граждански лица?

— Да, но не мога да кажа със сигурност кой правеше тези жестове. Но някой буташе цивилните и имаше насочени към тях пушки. И видях един от войниците да ги пръска с кал.

Тайсън отново погледна към пейките. Зрителите слушаха внимателно, но не така захласнато, както бяха приковани от показанията на Фарли. Фарли беше свършил грубата работа, и сега Пиърс и Бранд градяха върху нея камък по камък, тухла по тухла, една стабилна непоклатима конструкция, която Корва трябваше да се опита да разруши.

— Викаха ли ви често да присъствате на тези претърсвания със събличане на цивилни лица? — попита Пиърс.

— Винаги. Това беше всеобща практика. Този тип претърсвания можеха да се извършват само под надзора на офицер или старши сержант. Трябваше да се провеждат колкото се може по-тактично и деликатно, доколкото позволяваше обстановката. Мое задължение бе да изпълнявам интрузивната част на претърсването.

— Каква беше тази интрузивна част?

— Интрузиите във вагината и ануса. Понякога противниците свиваха документите на руло и ги поставяха в алуминиева тръбичка, пренасяна по този начин.

— Като се основавате на предишния си опит, бихте ли казали, че наблюдаваното от вас на могилата е било необходимо или законосъобразно претърсване?

— Не мисля. Струваше ми се, че това е просто… Как да го кажа?… Почти сексуален акт.

Корва и Тайсън едновременно се спогледаха.

— Този човек е просто нагъл — отбеляза Корва. Пиърс погледна остро към масата на защитата, после каза:

— Сега бих искал да ви попитам за мнението ви за оскверняването на мъртвите тела на противниковите войници, които са били повити за погребение?

— Ваша милост, защитата възразява — изправи се Корва.

Полковник Спраул се извърна към Корва с израза на човек, който е бил прекъснат грубо, докато е слушал нещо интересно.

— Какъв е характерът на възражението ви?

— Ваша милост, защитата ясно разбира, че прокуратурата се опитва да покаже някаква връзка между предполагаемите събития, случили се по-късно същия ден. Ние не възразихме срещу част от тези показания, но мисля, че това вече продължи достатъчно дълго. Всъщност то придоби малко нецензурен характер, който може да е от интерес за някои хора, но има малка връзка с делото, върху което работим.

Спраул се замисли за момент върху думите му, после каза на Пиърс:

— Полковник, в продължение на около час слушахме показанията на свидетел, който е бил на близо двеста метра разстояние от погребалната могила. Сега ще ви разреша да продължите, но очаквам, както ви казах и на предишното ни заседание, че онова, което ни представяте, има някаква връзка с обвиненията, за които сте положили клетва. Възражението се отхвърля.

Пиърс кимна, сякаш полковник Спраул беше казал нещо интересно, след това се обърна и продължи да разпитва Бранд за оскверняването на труповете на противниковите войници.

С мъчителни подробности Първи батальон на рота „Алфа“ продължи марша си към селото Ан Нин Ха и болница „Милосърдие“. Спомените на Тайсън за онзи дъждовен ден съвпаднаха с тези на Бранд, и той дори се учуди на изклкочително добрата му памет. А когато Бранд не си спомняше нещо, просто казваше, че не си спомня.

— Докторе — каза Пиърс на Бранд, — събитията, за които ви разпитвам, се отнасят до приближаването на взвода ви до тази болница. Тези събития са описани в известна степен и в книгата, озаглавена „Уей: смъртта на един град“, написана от Андрю Пикард. Вие всъщност дали ли сте му някаква информация за написването на тази книга?

— Да.

— Четохте ли книгата?

— Да.

— В общи линии каква част от разказа на господин Пикард се основава на информацията, която вие сте му дали?

— Голяма част от описаното в писмена форма от него се основава на устните ми разкази, но има и някои подробности, които аз не бих могъл да му дам.

— Какви например?

— Имената на някои от служителите в болницата. Той ми каза, че е говорил с една оцеляла от болницата — сестра на име Тереза — на която се позовава по-късно в книгата си.

Пиърс отдели още известно време на проследяването на историята на написването на книгата, после попита:

— Като фелдшер на взвода, къде обикновено се намирахте в строя?

— Обикновено по време на поход се движех с командването на взвода. Това, което наричахме командване, се състоеше от командира на взвода, един или двама свързочника и медицинското лице. Когато взводът спираше за през нощта, сержантът на взвода също се присъединяваше към нас в средата на охраняемия периметър и там образувахме командния пост.

— Така че обикновено сте се намирали непрестанно, ден и нощ, близо до командира на взвода, лейтенант Тайсън?

— Да.

— Добре ли го познавахте?

— Толкова добре, колкото можете да опознаете човек, с който сте били заедно ден и нощ в продължение на десет месеца. Естествено имаше непреодолима бариера за истинска близост, дължаща се на факта, че той беше офицер, а аз обикновен военнослужещ. Но понякога ние наистина си споделяхме някои неща.

— Как бихте описали взаимоотношенията си с него? Бранд се обърна и погледна към Тайсън. Той му се усмихна по начин, който самият Тайсън и всички останали, които видяха усмивката му, определиха като идиотски.

— Между нас имаше някои различия — каза Бранд, обръщайки се обратно към Пиърс, — но в общи линии се уважавахме взаимно. Той често оценяваше високо работата ми.

— А вие често ли се възхищавахте от него?

— Често бях впечатляван от способността му да води хората — усмихна се отново Бранд. — Изглежда беше роден водач. Случвало ми се е да му се възхищавам.

Докато слушаше как Пиърс изяснява отношението на Бранд към него, Тайсън установи с изумление, че фелдшерът Бранд е имал изключително високо мнение за лейтенант Тайсън.

Пиърс продължи още известно време в тази насока и Тайсън реши, че е много хитро от негова страна да вмъкне този личен елемент между епизода на погребалната могила и онова, което предстоеше.

— Докторе — каза Пиърс, — още един последен въпрос преди предстоящата ни почивка. Като фелдшер на взвода смятате ли, че лейтенант Тайсън беше подобаващо загрижен за психическото и физическото състояние на хората си?

— Възразявам, ваша милост — изправи се Корва. — Доколкото ми е известно свидетелят няма подготовка в областта на психиатричните заболявания, а и бих искал да посоча, че по времето на събитията за които говорим, той е бил само двайсет и три годишен член на военно-санитарния корпуса не лекар на средна възраст.

— Възражението се приема. Полковник Пиърс, желаете ли да направим прекъсването сега?

Пиърс не възнамеряваше да излезе в обедна почивка точно след този момент от разпита.

— Бих искал да перифразирам въпроса си, ваша милост — каза той.

— Моля.

— Докторе — обърна се Пиърс към Бранд.

— Възразявам, ваша милост — Корва отново беше на крака.

— На какво?

— Ваша милост, нямах нищо напротив полковник Пиърс да се обърне досега трийсет-четирийсет пъти към свидетеля с титлата „доктор“. Но сега, когато се опитва да поиска някаква ретроспективна медицинска оценка, аз мисля, че обръщайки се съм свидетеля с титлата „доктор“, той се опитва да придаде по-голяма тежест на мнението му.

Спраул се замисли за момент и каза:

— Възражението се приема. Полковник Пиърс, може би бихте искали да имате повече време, за да перифразирате въпроса си. Съдът обявява прекъсване на заседанието до тринайсет и трийсет часа.

* * *

Тайсън и Корва бяха седнали в модерните шведски кресла от двете страни на ниската масичка от светло дърво в апартамента на Корва в жилищата за несемейни. Корва беше поръчал да им донесат кутии със суха храна за обяд от Офицерския клуб.

— За твоя сметка е — обясни той на Тайсън. — Дадох им твоя номер.

— Благодаря. Почивката е кратка — вметна Тайсън.

— Да. Спраул разбра, че Пиърс и Бранд ще продължат да говорят още доста дълго време. Виждал съм показания пред военен съд, които продължават до десет часа вечерта. Няма нужда да се притесняват, че съдебните заседатели могат да се отегчат. Или че ще трябва да плащат извънредни на съдебния стенограф или на охраната. — Корва забоде вилицата си в чинийка със студена макаронена салата. — Разкажи ми всичко за моралната корумпираност на доктора — каза той. — Каква е била причината за епизода с пиявиците в оризището?

Тайсън кимна.

— Участвал ли си някога в тези операции по завземане на селища съвместно с виетнамската национална полиция?

— Само веднъж — кимна Корва. — И това ми дойде много.

— Напълно си прав. Моята рота участва в четири или пет такива. След като оградяхме селището призори, местната полиция — шибаното им Гестапо — пристигаше с американски хеликоптери. След което започваха да се мъкнат напред-назад с новоизгладените си униформи и да провеждат разпити и претърсвания. Така ли беше и там, където си бил ти?

— Доста подобно.

— На американците не им се разрешаваше да влизат в селото. Това, което ставаше между полицията и селяните, не беше за очите на американците. Но американските офицери понякога влизаха вътре, за да обсъдят координирането на действията си с шефа на Гестапо. Влизал съм няколко пъти. Бранд, като медицинско лице, също можеше да влиза.

— Онова, което се случваше там го забавляваше, нали? — кимна Корва.

— Дали го забавляваше? Той беше във възторг. И ми говори за нетактичност при събличане с цел претърсване. Тези убийци от полицията извършваха такива претърсвания и интрузивни прегледи, които никога не съм виждал в учебниците за бойни действия. И естествено това се съпътстваше от мъчения — бичуване, изтезания с вода. Аз лично бях отвратен от онова, което тези садисти правеха под прикритието на операции за потушаване на бунтове и метежи. Бранд, от своя страна, беше в екстаз. Правенето на снимки беше строго забранено, разбира се, но Бранд беше в близки взаимоотношения с тези свине от националната полиция. По време на конкретната операция, която доведе до случая в оризището с пиявиците, аз го видях да снима с фотоапарата си. Той не ме видя. Кели беше с мен и ние го проследихме до една колиба. Хванах го с двама от националната полиция да изнасилват три млади момичета.

— Господи, какви хора! — поклати глава Корва.

— Искаш ли да чуеш всички подробности или първо ще си изядеш обяда?

— А ти как мислиш?

— Първо си изяж обяда.

* * *

Съдът се събра отново в един и половина и полковник Пиърс каза на Бранд:

— Напомням ви, че все още се намирате под клетва.

Бранд кимна в знак, че разбира.

Изглежда полковник Пиърс не бе разсъждавал за възможно перифразиране на въпроса си, защото вместо това попита:

— Доктор Бранд, вие казахте, че вашият взвод е знаел, че приближавате към болница, разположена в селото Ан Нин Ха, едно от западните предградия на Уей.

— Точно така.

— Как реагираха хората от взвода на това?

— Възразявам, ваша милост — изправи се Корва. — Как би могъл свидетелят да прецени реакцията на деветнайсет мъже, разтеглени в нишка на дистанция, вероятно надхвърляща един километър.

— Възражението се приема. — Спраул се обърна към Пиърс. — Можете ли да перифразирате въпроса си?

— Да, ваша милост. — Той погледна към Бранд. — Чухте ли някакви реакции на съобщението, че сте на път към някаква болница?

Бранд кръстоса крака и Тайсън забеляза, че е обут в леки сиви мокасини с малки пискюлчета. Чорапите му бяха почти прозрачни и Тайсън можеше да види бялата кожа под тях.

— По време на спирките за почивка — отвърна Бранд, — аз често ходех нагоре-надолу по колоната, за да проверя физическото състояние на хората от взвода. По време на тези обиколки чух няколко души да говорят за решението на лейтенант Тайсън да превърне тази болница в междинна цел на похода ни към Уей.

— Как бихте окачествили чутите от вас реакции?

— Главно положителни. Хората изглеждаха въодушевени от възможността да се натъкнат на малко цивилизация.

— Следователно те не са имали никакви предварително оформени чувства към това място?

— Напротив. Чух лейтенант Тайсън да окуражава някой от хората. Обещаваше им топла храна, душове и жени.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

— Чух да говори с един човек на име Симкокс и да му казва, че може да има възможността да чука в болницата.

Някои от зрителите ахнаха, един мъж се изсмя, но после внезапно млъкна. Пиърс изчака един момент, после попита:

— Искате да кажете, че лейтенант Тайсън е искал да намекне на Симкокс, че той… Симкокс… как да го кажа?… — Пиърс се усмихна смутено.

Бранд доброволно даде пояснение.

— Чукане, разбира се, е жаргонна дума за полово сношение. Лейтенант Тайсън каза на Симкокс, че има шанс той — Симкокс — да може да получи това в болницата. Предполагам, че лейтенант Тайсън е имал предвид сношението да стане с участието на жена.

— Благодаря ви. Имахте ли чувството, че лейтенант Тайсън възнамерява да завземе тази болница?

— Не знам дали възнамеряваше да го направи или не. Но в резултат на изявленията му за жените и другите удобства, които болницата можеше да предложи, хората бяха в приповдигнато настроение и с приближаването очакванията им придобиха в известен смисъл нереалистичен характер.

Пиърс продължи да разпитва Бранд в този дух и Тайсън си помисли, че стремежът му да покаже как хората са били настроени положително при приближаването към болницата е доста хитро, особено като се има предвид, че това настроение е било създадено в резултат на обещанието на командира им за насилие, грабеж и плячкосване. Нито Пиърс, нито Бранд щяха да бъдат удовлетворени да докажат, че е само убиец. Те искаха да докажат, че е непоследователен, користолюбив и лишен от морал. А в залата присъстваха и слушаха двеста души, включително представители на пресата, познатите му, жена му, синът му и майка му. Чудеше се защо не счупи врата на Бранд.

Разпитът на Стивън Бранд продължаваше. Пиърс отведе взвода до болницата шест или седем пъти, после отново го върна назад чрез странични и общи въпроси. А Бранд изглежда не бързаше. Той отговаряше на всички въпроси на Пиърс подробно и на вид обективно. Когато Пиърс най-сетне отведе съда до площада пред болницата, всички вече бяха готови не само да чуят, но и да повярват на онова, което Стивън Бранд щеше да каже.

— Колко изстрела бяха дадени в близост от болницата? — попита Пиърс.

— Около пет или шест в непосредствена последователност един след друг.

— Можете ли да кажете откъде приблизително идваха те?

— Не. А и никой от другите около мен не би могъл да го каже.

— Така че всъщност не можете да кажете със сигурност, че са дошли от болницата.

— Не.

— Но в книгата на Пикард и в предишните показания ясно се казва, че снайперисткият обстрел е идвал от болницата.

— Никога не съм казвал такова нещо на Пикард. Не знам откъде го е чул. Според мен болницата бе последното място, което би си избрал противниковият снайперист.

— А тогава имаше ли някой от хората около вас, който да вярва, че изстрелите са идвали от болницата?

— Да. Лейтенант Тайсън смяташе така. Той заповяда да се отговори с огън срещу болницата. Аз почти никога не се намесвах в бойните действия, но този път го помолих да спре обстрела срещу болницата.

— Какво ви отговори той?

— Каза ми да си гледам своята работа. Което и направих. Имахме двама ранени и един убит.

— Можете ли да назовете имената им?

— Да. Робърт Муди беше ранен в крака. Лека повърхностна рана. Артър Питърсън беше улучен тук — Бранд посочи едно място от дясната страна на гърдите си, точно под мишницата. — Куршумът беше минал през… Мога ли да използвам медицинска терминология?

— По-добре недейте — съчувствено се усмихна Пиърс.

— Беше значи минал през тялото и бе излязъл малко по-надолу от другата страна. И двата му дроба бяха засегнати. Питърсън се давеше в собствената си кръв.

— А третият човек?

— Да… Лари Кейн… Той бе прострелян в сърцето и умря на място.

— И вие оказахте помощ на тези хора под обстрела?

— Не. Стрелбата спря почти веднага, след като беше започнала, и аз не бях подложен на опасност — скромно каза Бранд.

— Какво стана след като стрелбата бе преустановена?

— Взводът изстреля още няколко откоса към болницата. Нямаше стъкла по прозорците. Само мрежи и дървени капаци, по които, доколкото си спомням, се стреляше. И както казах, аз продължавам да смятам, че петте или шестте изстрела, които улучиха нашите трима, не дойдоха оттам. Накрая лейтенант Тайсън заповяда да прекратят стрелбата.

— И какво стана после?

— След това лейтенант Тайсън нареди на четири или пет човека да се промъкнат към болницата. Те направиха това и стигнаха до входната врата, без някой да стреля по тях. Трябва да кажа, че когато се приближавахме към болницата, видяхме, че от три или четири прозореца висяха бели чаршафи, които аз възприех като знак за миролюбивите им намерения или като сигнал за това, че болницата е неутрална. Казах и че на един пилон пред сградата се вееше знамето на Червения кръст.

— И вътре в болницата никой не ви оказа съпротива?

— Никаква.

Тайсън слушаше как Пиърс отново отстъпи малко назад, после върна пак всички на прага на болницата, след това отново се върна назад на площада пред сградата, и после пак тръгна напред към прага на болничното фоайе. Натискаше копчетата на касетофона си за превъртане напред-назад, и пак напред, а Бранд отговаряше като предварително изготвен запис. От време на време Корва правеше по някое възражение, но дори Тайсън разбираше, че той не използва всички възможности за това. Той даваше на Пиърс значителна свобода на действие и Пиърс ставаше все по-самоуверен, оставяйки Бранд да прави изявления, които много трудно щеше да обясни при ответния разпит.

Най-сетне Пиърс качи взвода нагоре по стълбите на болницата на втория етаж, където щеше да се разиграе основната драма.

— Как бихте описали приема, който ви беше оказан вътре в болницата?

— Беше доста хладен. Ние току-що бяхме изстреляли няколкостотин куршума към сградата, а ако моето предположение, че снайперистът изобщо не е бил там, е вярно, определено не се учудвам, че бяха значително по-малко ентусиазирани от нас от срещата ни.

— Имаше ли някой, който да се държи открито враждебно?

— Не бих отишъл чак толкова далеч. Хората от взвода също не бяха твърде приятелски настроени посетители. Въпреки че не мога да ги упреквам твърде много за това. Този самотен снайперист бе породил онова, което бихме могли да наречем недоразумение, довело до създаването на чувство за недоверие и враждебност. Това определено не беше щастливото пристигане, което взводът беше очаквал.

Пиърс погледна многозначително часовника си.

Полковник Спраул последва примера му и Тайсън си помисли, че изглеждаха така, сякаш си сверяваха часовниците преди атака.

— Полковник Пиърс — каза полковник Спраул, — ако не възразявате, предлагам да преустановим заседанието до осемнайсет часа.

— Нямам нищо против провеждането на нощно заседание.

— Защитата има ли възражения срещу нощно заседание? — погледна Спраул към Корва.

— Не, ваша милост.

— Тогава заседанието се прекратява до осемнайсет часа.

* * *

Тайсън и Корва отново се върнаха в апартамента на Корва. Част от сутрешните показания на Бранд бяха напечатани и вече очакваха Корва, който ги взе от постовия пред вратата.

Влязоха в апартамента и Корва извади бутилка предварително приготвен коктейл мартини от хладилния шкаф. Той седна на масата в трапезарията и започна да преглежда показанията. Тайсън си наля едно питие и запали цигара.

— Къде е обедът? — попита той.

— Не съм гладен — каза Корва.

— Ами ако аз съм?

— Изяж си маслинката.

— Няма маслинка.

Корва сви рамене и продължи да чете и да пие.

— Как се справя обвинението? — попита Тайсън.

— Не е зле.

— А как се справя защитата?

— Рано е да се каже.

— Не възразяваш срещу някои от основните въпроси на Пиърс — каза Тайсън и започна да крачи из хола.

— Защо да му възразявам? Те са много занимателни. Виж, Бранд е свидетел на Пиърс. Като оставим прокурора да води собствения си свидетел, просто ще стигнем по-бързо до онова, което Бранд така и така ще каже. Остави ги да танцуват.

Тайсън сви рамене.

— Ще ти задам няколко въпроса относно някои от изявленията на Бранд, а ти ще ми дадеш кратки и ясни отговори, които да мога да използвам, когато аз разпитвам Бранд, което вероятно ще стане утре.

— Добре.

— Надявам се нашите свидетели да се изразяват също така ясно и логично, когато отговарят на въпросите ми.

— Надявам се, че ще задаваш също така ясни и логични въпроси.

— Бих искал свидетелите ни да не разказват за сражение във вътрешността на сградата на същите места и по същото време, в които Бранд и Фарли говорят за безогледно избиване на хора — каза Корва, поглеждайки към Тайсън. — Това може да обърка съдебния състав.

Съдът поднови заседанието си в шест часа следобед.

— Всички страни, присъствали при прекратяването на съдебното заседание, са налице и сега — обяви Пиърс.

Това беше вярно, помисли си Тайсън. И ако някой бе проверил присъствието на зрителите, вероятно можеше да съобщи същото. В армията имаше истинска мания за „присъствие и отчетност за всички и всичко.“

Пиърс припомни на Бранд, че все още е под клетва, но Тайсън си рече, че в това надали щеше да има повече смисъл, отколкото предишния път. Пиърс започна с въвеждащи въпроси, после премина към въпроси за припомняне на някои основни моменти и изводи, и накрая отново стигна до входната врата на болница „Милосърдие“. Пиърс и Бранд вече си бяха изработили онзи усет за темпо и взаимно разбиране, който характеризира събеседниците, водещи диалог с продължителни периоди между въпросите и отговорите. Но Бранд нито веднъж не изпревари въпросите на Пиърс, и въпреки че разпитът протичаше много гладко, не звучеше като предварително подготвен. Пиърс най-сетне стигна до втория етаж на болницата и залата на съда бе изпълнена с осезаемо очаквателно напрежение, когато той попита:

— Какво видяхте, когато влязохте в тази стая?

— Веднага разбрах, че е операционна зала. От това, което видях, ми се стори, че сградата никога не е била предвиждана за голяма военна болница. Приличаше повече на санаториум. Предположих, че е била построена от французите като почивен дом или санаториум за възстановяване след по-тежко боледуване.

Пиърс изглеждаше безкрайно търпелив и остави Стивън Бранд да даде професионалното си мнение за архитектурата, плана и разположението на сградата. Тайсън си помисли, че ако Стивън Бранд беше инвалид и безработен ветеран, а не лекар, нито Пиърс, нито който и да е друг щяха да имат особено много търпение към него. Бранд навлезе в подробности.

— В операционната зала имаше седем оперативни маси, разположени на площ от трийсет или четирийсет квадратни метра. Стените и таванът бяха варосани. На прозорците имаше мрежи, но както вече казах, нямаше стъкла, а подът беше покрит с червени теракотени плочки. Беше много чисто. Болницата беше електрифицирана и вероятно разполагаше със собствен генератор, а операционната зала се осветяваше от ярки електрически лампи. Оперативните маси бяха разположени точно под тези лампи. На тавана бяха закачени и вентилатори, които раздвижваха въздуха, но стаята вонеше на разлагаща се плът, открити рани и екскременти. Навсякъде имаше мухи. В съседната стая забелязах мивка и тоалетна и предположих, че водоизточникът им представлява каптажна цистерна, разположена на покрива на сградата. Горещата вода се вареше на печка с въглища, която също се намираше в съседната стая. Най-меко казано, условията бяха доста примитивни и не отговаряха на санитарните изисквания. Възхищавах се от мъжете и жените, които си вършеха работата в такава обстановка. Пиърс кимна в знак на пълно съгласие и Тайсън заподозря, че той не за пръв път чува това.

— Кой влезе заедно с вас в операционната зала? — попита Пиърс.

— Не мога да си спомня всички, които бяха там, но знам, че влязох с лейтенант Тайсън, свързочника му Кели, Ричард Фарли и струва ми се още двама души. Фарли подкрепяше Муди, който беше ранен в крака. Другите двама носеха Питърсън, който беше в полусъзнание и викаше.

— Колко души имаше още в операционната и кои бяха те?

— Имаше двайсетина души от болничния персонал, доста разнородни. Всички лекари бяха мъже от бялата раса. Имаше санитари от двата пола от азиатски произход. Имаше жени — медицински сестри от двете раси — искам да кажа и бели и азиатки. Повечето от тях носеха бели памучни рокли, които приличаха на монашески одежди. Носеха и кръстове на шиите си. В болницата имаше религиозна украса и аз предположих, че е под егидата на католическата църква.

— Виждал съм заседания на военен съд, които да продължават и до полунощ — наведе се Корва към Тайсън.

— Бранд изглежда свеж — отвърна Тайсън. — И се забавлява.

— Пиърс също е в добра форма — отбеляза Корва. — Мисля, че ще предпочете да свърши с Бранд още днес, докато и двамата са загрели. Понякога, като извикаш отново свидетеля на другия ден, магията вече си е отишла.

— Поздрави ли ви официално някой от персонала, присъстващ в операционната? — попита Пиърс.

— Не — отвърна Бранд. — Но лейтенант Тайсън каза нещо на лекаря, който се намираше най-близо до вратата. Лекарят работеше върху пациент със страшно силно премазан крак. Лейтенант Тайсън се приближи до операционната маса — най-близката до него — и започна до говори с този лекар.

— На какъв език?

— Първоначално на английски. Но лекарят беше зает с пациента си. Той каза няколко думи на сестрата на език, който ми звучеше като френски и лейтенант Тайсън премина на френски.

— Вие говорите ли френски, докторе?

— Не. Но вече го бях слушал достатъчно там, за да мога да го разпозная.

— Лейтенант Тайсън и лекарят дружелюбен разговор ли водеха?

— В никакъв случай. Още от началото ми стана ясно, че използват много силни думи.

— Защо?

— Предполагам, че се дължеше на настояването на лейтенант Тайсън да направят нещо за Питърсън. Всъщност лейтенант Тайсън на няколко пъти се обърна към нас с Кели, за да ни подхвърли по няколко думи на английски, така че разбирах какво става.

Пиърс продължи разпита и отговорите предложиха много повече подробности, отколкото имаше в книгата на Пикард и в показанията на Фарли. След като разпитва Бранд в продължение на петнайсет минути за част от инцидента, която вероятно бе продължила само една минута, Пиърс попита:

— Какво беше вашето мнение — мнението ви по онова време, а не сегашното в ретроспективен план — за състоянието на Питърсън?

— Казах мнението си на лейтенант Тайсън неколкократно. Питърсън беше ранен смъртоносно. Можеше да го спаси само белодробен хирург в болница, снабдена с подходяща апаратура. Бях виждал подобна рана на едно място на име Пху Лай. Казах на лейтенант Тайсън, че ако Питърсън има изобщо някакъв шанс, то трябваше да го качим на хеликоптер на медицинската служба. Но той не извика такъв.

— Посочи ли ви някаква причина, поради която не е извикал хеликоптер?

— Не, освен дето беше обсебен от мисълта, че след като сме в болница, трябва да може да получи помощ за хората си. Аз му обясних, че болницата не изглежда да е екипирана за интервенция като операция за отваряне на белите дробове. Мисля, че това се опитваше да му каже и онзи лекар. — Бранд замълча, после добави: — Всъщност му казах да забрави за Питърсън. Кръвното му налягане падаше, а дишането му беше много повърхностно. Трудно бе да се произнесат тези думи, но човекът не струваше повече от един мъртвец.

— Как реагира лейтенант Тайсън на онова, което му казахте?

— Не много добре. Беше много възбуден и имах чувството, че се интересува повече от това да подчини лекаря и персонала на болницата на властта си, отколкото наистина да помогне на Артър Питърсън.

Тайсън рязко се изправи, усещайки, че столът му падна назад. Всички звуци в залата замряха, включително и тракането на съдебния стенограф. В продължение на една или две секунди никой не продума, докато Тайсън се взираше в Бранд с видимо разтреперани ръце.

Корва го погледна, но не направи ни най-малко движение, за да го накара да седне.

— Моля обвиняемия да седне — каза Спраул на Тайсън. И преди Тайсън да успее да се подчини или да не се подчини на думите му, Спраул прибързано каза: — Съдът обявява петнайсетминутна почивка.

Тайсън и Корва отидоха в мълчание до кабинета на равин Уейц.

— Ти изкара ангелите на стария Спраул — каза Корва, след като затвори вратата.

Тайсън не отговори.

— Бранд също леко пребледня — добави Корва. — И съдебният състав няма да се затрудни особено да повярва, че си ударил френския лекар.

Тайсън отиде до прозореца и запали цигара.

— Естествено, тази малка сцена имаше и положителна страна — продължи Корва. — За пръв път от два дни полковник Еймъс Муър се усмихна. Видях го. Слаба сдържана усмивка на одобрение.

Тайсън сви рамене.

— Те не харесват този малък мръсник, Бен — каза Корва.

— Но му вярват — бавно кимна Тайсън и дръпна от цигарата си. — Смяташ ли, че самият Пиърс вярва, че съм заповядал да избият противниковите войници?

— О, да. Това му дава моралното основание да води това дело. Фактът, че не си докладвал за масовото избиване на хора може и да бъде убийство от правна или формална гледна точка, но нито той, нито правителството щяха да имат особено желание да се занимават с нашето дело, ако това беше всичко, което имат срещу теб. Не, те са принудени да вярват, че си издал незаконна заповед за извършване на избирателно убийство, която е довела до масовото избиване на всички останали в болницата.

Последва почукване на вратата и постовият извика:

— Време е.

* * *

Полковник Пиърс се загледа за момент в свидетеля си, после попита:

— Какъв беше резултатът от спора между лейтенант Тайсън и френскоговорящия лекар?

— Лейтенант Тайсън удари човека през лицето. Пиърс кимна замислено, сякаш вече бе чувал това някъде преди. Припомняйки, че и Пикард, и Фарли са описали последвалите събития като пълна бъркотия, той се обърна към Бранд:

— Бихте ли ни казали сега със свои думи какво стана след като лейтенант Тайсън удари лекаря. Не бързайте, докторе, и ни разкажете за случилото се така, както си го спомняте от ваша гледна точка.

Бранд кръстоса крака и се облегна на стола си. Той събра върховете на пръстите на ръцете си и наклони глава настрани, така че да гледа косо към Пиърс. Тайсън си помисли, че Бранд се кани да уведоми Пиърс, че е тежко болен човек.

— Веднага след това — започна Бранд, — Ричард Фарли извъртя пушката си и удари доктора в слабините с приклада. Лекарят се преви от болка. После лейтенант Тайсън се обърна към един от хората си, Ернандо Белтран, и му нареди да свали пациента на лекаря от оперативната маса. Белтран стори това, като буквално хвърли мъжа с премазания крак на земята. Двама души вдигнаха Питърсън и го сложиха на масата. След това една бяла жена сложи дренажна тръба в гърлото на Питърсън и започна да извлича кръвта от дробовете му с помощта на крачна помпа. Но Питърсън се нуждаеше от пълно кръвопреливане за стабилизиране на кръвното налягане и имаше нужда от незабавно отваряне, за да се провери дали не събира кръв в коремната кухина. Струва ми се, че болничният персонал, или поне някои от тях, бяха готови да демонстрират опит за спасяване на живота му с цел да избегнат възможни опасни последствия при отказа да направят това.

Бранд се огледа около себе си и погледът му падна върху прозорците със стъклописите, зад които светлината отдавна бе загаснала. Той сякаш внезапно си даде сметка, че дава показания от сутринта и леко се отпусна на стола. След това се изкашля и продължи:

— Сега, когато Питърсън вече беше на масата, лейтенант Тайсън започна да дава заповеди относно други неща. Първата му грижа, и така и трябваше да бъде, бе болницата да се претърси за укриващи се неприятелски войници. Той нареди да се претърсят стаите.

— Извинете — прекъсна го Пиърс. — На кого даваше той заповедите си? Кой беше в операционната зала? Можете ли да ни опишете най-общо структурата на командването и провеждането на бойните операции във взвода?

— Общият брой на хората, приближили се до болницата, беше деветнайсет — отговори Бранд. — Както казах, редовете на взвода бяха оредели значително. Трудно беше да се следи за влизането, излизането и изобщо за движението на всички. Хората влизаха и излизаха, като набързо докладваха на лейтенант Тайсън за положението. Във взвода нямаше сержанти, които да дават заповеди или да наблюдават изпълнението на вече дадените заповеди, с изключение на Пол Садовски, — който току-що бе повишен в сержантско звание, но още нямаше голям опит. Всъщност във взвода нямаше командна структура, нито организация за провеждане на бойни акции. Но в крайна сметка в операционната зала се събраха дванайсетина души. Точно тогава лейтенант Тайсън се опита да въведе някакъв ред. Но хората, така да се каже, не се чувстваха уютно в този тип ситуация. Те тичаха напред-назад и зяпаха пациентите и болничния персонал. Някои от тях не бяха виждали други хора в продължение на близо година. Поне такова беше общото ми впечатление. В поведението им липсваше всякаква дисциплина. А такова поведение беше крайно неподходящо в конкретната обстановка.

Пиърс изглежда намери това за доста интересно.

— То доведе ли до триене между хората от взвода и персонала на болницата?

— О, да. Имаше няколко подобни спречквания.

— Лейтенант Тайсън направи ли забележка на хората си за поведението им?

— Не, поне доколкото чух и видях. Той им беше обещал малко удоволствия и им беше поохлабил юздите. Но както вече казах, повечето от тях се въртяха около операционната зала, където беше той. Някой му доложи, че в съседното отделение има шест или седем ранени северновиетнамски войници. Бяха намерили окървавените им защитни униформи да се въргалят наоколо и по някакъв начин бяха разбрали на кого са тези униформи, или пък може би бяха използвали други методи за разпознаване на противниковите войници.

— Тоест в операционната зала вече имаше дванайсетина души?

— Да. И един от тях беше влязъл в словесен спор с англоговорящ лекар. След това Белтран извика, че Питърсън е умрял. Тогава лейтенант Тайсън издаде заповедта да убият всички неприятелски войници, които намерят в болницата. — Бранд беше достатъчно умен, за да спре в този момент.

— Чухте ли го да дава тази заповед? — попита Пиърс.

— Да. Той беше на метър и половина от мен.

— Можете ли да си спомните под каква форма беше издадена тази заповед?

— Не точно. Беше по-скоро отговор на рапортите, които получаваше от хората си за открити неприятелски войници в болничните легла. Лейтенант просто каза нещо като „Застреляйте ги“.

— Имал е предвид неприятелските войници, така ли?

— Да, за тях ставаше въпрос.

— Някой изпълни ли тази негова заповед?

— Да. Няколко мъже изтичаха от операционната и чухме пет-шест изстрела. Почти веднага след това чух силен залп стрелба от помещението, в което се намирахме. Обърнах се и видях, че англо-говорящият лекар лежи на земята целия в кръв. Не можех да кажа кой и защо го бе застрелял. Коленичих зад операционната маса. Последваха още залпове автоматичен огън. Видях, че и френскоговорящият лекар падна на земята. След това два силни единични изстрела, а по-късно открих, че някой бе екзекутирал двама пациенти — северновиетнамци, които бяха в операционната зала. По-късно ги видях с рани от куршум в главите. Трябва да подчертая, че не можех да виждам много от мястото, където бях легнал на земята. В началото нямах никаква представа откъде точно идват изстрелите, знаех само, че е отблизо. Дори помислих, че може би стрелят противниците. Но след минута осъзнах, че не е така, защото никой не реагираше, сякаш наблизо имаше неприятел. Никой не викаше „залегнете“ и не отвръщаше на огъня. След минута всички вече бяха на крака. След това някой започна да дава заповеди на болничния персонал да отидат в съседната стая и да оставят пациентите си на масите.

— Какво правеше лейтенант Тайсън през това време?

— Той сякаш нищо не правеше. Пушката висеше на рамото му, той пушеше цигара и говореше със свързочника си Кели. Мога да кажа, че в този момент наоколо вече цареше пълен хаос. В цялата болница се стреляше наслуки. Чувах викове на виетнамски. По-голямата част от взвода се беше разпръснала из болницата. В един момент в операционната зала останахме само лейтенант Тайсън, Кели и аз. Тайсън сякаш не можеше да се помръдне оттам и не желаеше да отиде да види какво става наоколо.

— Вие говорихте ли с него тогава?

— Да. Казах му „Те избиват всички“…

— А той какво ви отговори?

— Отвърна, че ще отиде да види какво става. Изглеждаше някак си безучастен… незаинтересуван от всичко. Те с Кели излязоха от операционната и аз не ги видях преди всички да се съберем отвън пред болницата.

— Да се върнем обратно към момента, когато хората му са докладвали за предполагаемите ранени неприятелски войници в болницата — каза Пиърс. — Колко души му докладваха за това?

— Двама или трима.

— Някой от тях предложи ли как да се постъпи с тях? Питаха ли за указания?

— Един от тях. Всъщност това беше сержант Садовски, доложи, че противниковите войници са поставени под стража. Попита какво да прави с тях. Именно тогава лейтенант Тайсън каза „Застреляйте ги.“

— Това ли бяха точните му думи.

— Да. „Застреляйте ги“.

Пиърс започна да задава поредица от въпроси, с които целеше да преповтори целия епизод в операционната зала. Той се опита да определи продължителността на събитията, последователността, разстоянието, местоположението на хората, както и имената им. Но Бранд не искаше да се обвързва с подробности и детайли, което според Тайсън бе правилният подход, когато човек говори за объркан случай отпреди осемнайсет години. Забеляза и че показанията на Бранд не съвпадаха напълно с тези на Фарли, но това не беше и необходимо. Щеше да е подозрително, ако показанията им съвпадаха. Помисли за собствените си петима свидетели с техните истории и в този момент внезапно осъзна, че тези хора не можеха да свидетелстват. Бранд и Фарли се отклоняваха от истината само когато целяха да злепоставят Тайсън. Но Белтран, Садовски, Калейн, Уокър и Скорело трябваше да опишат цяло сражение, което никога не се бе състояло. Докато Бранд продължаваше да разказва, Тайсън се наведе към Корва и му каза:

— Нямаме никакви свидетели на защитата.

— Никога не сме имали — отговори Корва. — Ще говорим за това довечера.

Накрая Пиърс изведе Бранд извън болницата, в прогизналия от дъжда двор, и сякаш всички в църквата започнаха да дишат по-леко, след като се отдалечиха от пламтящия огън, виковете и стрелбата, и застанаха под успокоителния дъжд.

— Значи, сега отново бяхте заедно — каза Пиърс.

— Да. Тогава Кели, свързочникът на Тайсън, видя някой да скача от прозореца на болницата. Той стреля по човека, беше жена, и тя падна, преди да успее да побегне. Тогава лейтенант Тайсън заповяда на хората да се разположат и от другите страни на болницата.

— Защо?

— Той им нареди да убиват всеки, който се опита да избяга. Аз останах с него, Кели и с група картечари в двора откъм фасадната част на болницата.

Тайсън си погледна часовника. Беше осем и петнайсет. Помисли си, че Корва вероятно е гладен. Пейките все още бяха пълни, но имаше известно раздвижване, тъй като постовите пускаха да влязат нови хора, когато някой излизаше. Изглежда имаше безкраен приток на зрители, което Тайсън намери за много интересно.

— Искате ли да направим почивка? — попита Пиърс Бранд.

— Не. Добре съм.

— Ако съдът не възразява, бих искал да продължим — каза Пиърс към Спраул.

— Можете да продължите до двайсет и два часа — отговори му Спраул. — След това ще трябва да прекратим заседанието.

Пиърс се обърна отново към Бранд и продължи да го разпитва.

— Казахте, че лейтенант Тайсън е изпращал неверни радиодоклади до своя командир, капитан Браудър.

— Да. Той докладва за сражение с противника и даде последователни рапорти за приближаването ни към постройката, която представи на капитан Браудър като правителствена сграда. Всъщност той дори се връщаше назад във времето и измисляше събития, които никога не се бяха случвали. Междувременно, ние се отдалечавахме от пламтящата болница.

За всеобща изненада Пиърс бързо се придвижи до френския бункер.

— Какво беше настроението в бункера? — попита той Бранд.

— Леко подтиснато. Имахме два трупа — Питърсън и Кейн. Някои пушеха марихуана. Лейтенант Тайсън пусна да обикаля бутилка уиски. Няколко души играеха карти. Лейтенант Тайсън изглеждаше твърдо решен да ги накара да разберат необходимостта да се измисли лъжлива версия за случилото се. Той инструктира всеки един какво да казва, ако го разпитват за разигралите се събития. Поздрави ги за добре свършената работа. След това дори похвали един от тях — Скорело — задето използвал фосфорова граната, за да изгори болницата. В този смисъл каза, че няма никакви следи, уличаващи когото и да е било от тях. Дори преброи жертвите.

— Лейтенант Тайсън даде ли някакво обяснение за това защо си дава труда да измисли лъжлива версия за събитията, вместо просто да докладва на капитан Браудър за снайпериста и просто да не споменава за всичко останало.

— Да. Той каза, че е минало твърде много време. Пропуснали сме няколко часа за радиовръзка. Освен това трябваше да се присъединим към капитан Браудър и основната част на полка преди смрачаване. Но лейтенант Тайсън не искаше хората му да се срещат с останалата част на полка в състоянието, в което бяха. Затова докладва, че все още сме в селото Ан Нин Ха и че ще прекараме нощта там. Освен това каза на Кели, дочух го случайно, че няма да се остави с два трупа и един ранен, без да може да посочи някакъв брой противникови жертви. Той е човек, който не обича да се излага пред вишестоящите. Затова измисли сражение, което да му припише някакви заслуги. Свързочникът му Кели написа предложение за награждаването на лейтенант Тайсън със Сребърна звезда.

Полковник Пиърс съсредоточи вниманието си върху спомените на Бранд за нощта в бункера. И Бранд, който до този момент даваше показанията си доста сухо и студено, описа атмосферата в бункера в лиричен стил. Той говори за проблясващите пламъчета на свещите, за разговорите, продължили до късно през нощта, за тътена от близката артилерийска стрелба и за обхванатия от пламъци град Уей, чиято западна стена бе на по-малко от километър от бункера. Бранд описа как Тайсън развива версията си за сражението, и разказът му се превърна на разказ в разказа. Описа как Муди е викал от болка и той му е давал морфин, как е предложил успокоителни на другите мъже, които са отказали, предпочитайки марихуаната и уискито на лейтенанта.

Бранд завърши с описание на разпукването на зората, когато всички се покатерили на върха на бетонния бункер, за да видят как пушеците, издигащи се над Уей, се открояват на фона на изгряващото слънце.

Пиърс помълча колкото трябваше, за да отмине впечатлението от разказа, и попита:

— Забелязахте ли признаци за угризения у някого в бункера?

— Някои от хората бяха доста потресени. Но постепенно се създаде усещането, че хората в болницата са си получили онова, което са търсили. Това беше заявено неколкократно и с различни думи от различни хора.

Разпитвайки Бранд, Пиърс изследва психическото състояние на хората от първи взвод. В десет без пет Пиърс го попита:

— Обмисляли ли сте някога възможността да докладвате за инцидента, така както се е случил в действителност?

— Да. Почти всеки ден. В началото ми беше физически невъзможно да вляза в контакт с някого, на когото бих могъл да го докладвам. След това ни дадоха два дни почивка в тила. Но по пътя към лагера група от шест или седем човека от взвода ме отведоха настрани и ми казаха, че ако историята се разчуе, те ще приемат, че съм я разгласил аз. После ми казаха, че няма никаква полза да я разказвам, тъй като никой няма да ми повярва, защото всички останали ще се закълнат, че не е имало избиване на хора. И те разбира се имаха. Като се има предвид времето, мястото, където се намирах и общата обстановка, аз реших, че няма смисъл да докладвам за видяното. Но разбира се е трябвало да го направя, и тази мисъл ме преследва вече близо двайсет години. Така че когато се появи възможността да помогна на писателя Пикард като му разкажа подробностите около този случай, аз веднага се възползвах от нея. Реших, че книгата ще е най-добрият начин да се разкаже историята за болница „Милосърдие“. Допуснах, че ако армията или правителството решат да разследват случая, те ще могат да го направят, а аз ще се поставя на разположение на всички разследвания и съдебни процедури, които биха могли да произтекат от разкритията в тази книга. Така и направих и затова съм тук.

— Благодаря ви, докторе — каза Пиърс. След това погледна към полковник Спраул.

Спраул си погледна часовника и кимна одобрително.

— Заседанието на съда се прекратява до десет часа утре сутринта — обяви Спраул.

Дванайсет часа, след като беше застанал на свидетелската скамейка, Стивън Бранд стана и излезе през страничната врата.