Нелсън Демил
Обречен на мълчание (22)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

Бенджамин Тайсън влезе в Саг Харбър по улица Брик Килн. Караше бавно по тесните улички покрай къщите от началото на осемнайсети век, облицовани със светло дърво и сиви камъни.

Пътят с наетия триумф от апартамента в Манхатън му бе отнел близо три часа, и когато стигна до южния край на Лонг Айлънд вече започваше да се здрачава. Нямаше улично осветление и обрамчените с дървета улици тънеха в мрак.

Тайсън осъзна, че се намира в част на града, която не познава. Той спря триумфа до тротоара и излезе от него. Въздухът беше влажен и солен, а външните лампи на разположените близо една до друга къщи бяха обгърнати в леко потрепващи мъгливи ореоли светлина.

Тайсън се пресегна и извади от колата една книга. Закопча лекото си яке и тръгна на запад към залязващото слънце. Най-накрая позна една улица, зави по нея и след няколко минути излезе на главната улица. Имаше много хора, които се разхождаха до кея и обратно и влизаха в различни таверни и ресторанти. Терасата на стария хотел „Америкън“ беше пълна с хора, които се поклащаха на дървени люлеещи се столове и посръбваха от питиетата си, докато стола се накланяше назад, и отпускаха чаши, когато се накланяше напред.

Тайсън прекоси главната улица и свърна по малка алея, която се спускаше надолу към водата. Спомни си къде точно беше видял пощенската кутия, макар то да бе станало отдавна, и я намери — много стара двуетажна вила, облицована с кедрово дърво, кацнала на върха на малък нос, надвесил се над така наречения Малък залив. Дървена ограда заобикаляше къщата и запуснатата й градина. На пощенската кутия все още пишеше Пикард/Уелс. Светеше.

Тайсън отвори портичката и се приближи към постройката по пътечка, застлана с мидени черупки. Без да се колебае — Вече нямаше връщане назад — той вдигна бронзовото чукче и удари силно по боядисаната в черно врата. Чу стъпки и вратата се отвори.

— Да, моля?

Тайсън не отговори. Андрю Пикард се взря в посетителя си на слабата светлина на външната лампа. Накрая веждите му се повдигнаха от изненада.

— О!…

Тайсън впери поглед в него и известно време никой не продума. Тайсън си помисли, че Пикард проявява доста голямо хладнокръвие, макар че бе възможно и да е под влиянието на алкохола, който долавяше в дъха му.

Тайсън се загледа във високата издължена фигура на човека, застанал на няколко крачки от него. Беше по дънки и разкопчана тъмносиня риза с навити ръкави, силно почернял, с дълга коса, сякаш изсветляла от солта и слънцето. Тайсън знаеше, че Пикард е от семейство на консерватори, възпитаник на Йейл, бе чувал гласа му по радиото и по телевизията, затова в съзнанието му витаеше представата за велур и дребни сладкиши. Но действителността опроверга предубеденото му мнение и той си спомни, че се е изправил срещу бивш офицер от морската пехота, който според всички данни бе изпълнил достойно дълга си.

— Влезте — покани го Пикард.

Тайсън го последва в стаята, в която се влизаше направо от вратата. От стереоуредбата се носеше песента на Пол Макартни „Хей, Джуд“. Очите на Тайсън свикнаха с полумрака. Видя, че стаята представлява просторно помещение, получено в резултат на събарянето на всички вътрешни стени, от които бяха останали да стърчат само носещите колони. Обикновените боядисани мебели приличаха на купени на старо. На земята имаше три груби плетени черги, а посред лявата стена изпъкваше голяма камина, облицована с кръгли речни камъни. На скарата й гореше малък огън, подхранван с въглища, който затопляше и изсушаваше влажния морски въздух.

В задната част на обширната стая имаше дълъг плот, отделящ остъклената тераса, в която се помещаваше така наричаната някога лятна кухня. Задните прозорци на кухнята гледаха към залива. Тайсън видя светлините на Бей Пойнт от другата страна на водата и различи светлините на кея пред къщата си. Тъмни сенки се раздвижиха зад плъзгащата се стъклена врата и той почувства как сърцето му започна внезапно силно да бие.

— Дошъл сте, за да ме убиете, нали? — попита Пикард.

Тайсън се извърна от прозореца.

— Това никога не ми е минавало през ума.

— Чудесно, тогава какво ще кажете за едно питие?

— Нямам нужда от пиене, но ако вие искате, можете да си налеете.

Пикард не отговори. Погледът му падна върху книгата в ръката на Тайсън.

— Дошъл съм за автограф — Тайсън му протегна книгата.

Пикард я взе и се усмихна.

— „Търсенето“. Една от първите ми книги. Хареса ли ви?

— Не е лоша.

— Литературата е забавно нещо. А действителността понякога разстройва хората. — Пикард сложи книгата на кръглата маса за хранене и я отвори. — Това е библиотечна книга. От библиотеката в Гардън Сити. И връщането й е просрочено. — Той сви рамене. — Имате ли нещо за писане?

Тайсън му подаде химикалка.

Пикард се замисли за момент, после написа: „На Бен Тайсън. Къде са истинските бойци? Толкова време измина. С най-добри пожелания, Андрю Пикард“.

Той подаде отворената страница на Тайсън, който прочете посвещението, после затвори книгата.

— Къде са, наистина — рече и остави книгата отново на масата.

Пикард отиде до стереоуредбата и я изключи. Двамата мъже стояха в мълчание, но Тайсън нямаше чувството, че това ги притеснява — те по-скоро си даваха време да размислят за преживяното и от двамата, и да попълнят онези пропуски в паметта, които щяха да им позволят да се върнат към настоящето.

— И все пак, какво да бъде? — най-сетне попита Пикард.

— Скоч.

Пикард отиде до лятната кухня и сложи лед в две чаши.

— Чисто?

— Със сода.

Той порови в хладилника и извади бутилка „Перие“.

— Светената вода на консерваторите. Става ли?

— Чудесно.

Пикард раздели бутилката „Перие“ между двете чаши.

— Как ме открихте? Адресът ми не фигурира в справочниците.

— По пощенската кутия.

— Вярно. Пощенската кутия. Трябваше да залича името. В последно време се радвам на твърде много внимание. — Той наля в чашите „Къти Сарк“, след това заобиколи плота и подаде на Тайсън питието му, после вдигна чашата си. — За мъжете, на които съдбата отреди да се срещнат лице в лице със смъртта в Уей, включително и за нас.

Той чукна чаша в чашата на Тайсън и двамата пиха.

Очите на Тайсън се разходиха по стаята. Под един от страничните прозорци забеляза писалище, отрупано с хартия и моливи.

— Над какво работите сега?

— Трудно е да се пише Уей — сви рамене Пикард.

— Е, можете да опишете военния съд над Бенджамин Тайсън.

— Не мисля, че идеята е добра. — Пикард сякаш за пръв път се притесни.

Тайсън остави чашата си на края на масата. Погледна към стръмната стълба без парапет покрай дясната стена, която водеше към тавана.

— Сам ли сте? — попита той.

— Да — отговори Пикард, — но всеки момент очаквам да дойдат гости. Петима ловци с пушките си — добави с усмивка той.

Тайсън се направи, че не забелязва остроумието му. Пикард отпи още от питието си, и Тайсън помисли, че вероятно вече малко се беше понапил.

— На няколко пъти исках да ви се обадя — каза Пикард.

— Така ли? всъщност вие ми се обадихте два пъти преди години. Може би трябваше да се срещна с вас тогава.

Пикард кимна.

— Беше ми по-лесно да пиша за вас, защото не ви познавах. Ако се бяхме запознали, ако бяхме пили заедно, може би щях да изхвърля цялата глава в огъня.

— Да, ама щяхте да си останете никому неизвестен писател.

— Но пък много по-щастлив. Виждате ли, аз не съм алчен.

— И аз смятам така.

Пикард замислено отпи от чашата си, после отбеляза:

— Предполагам, че сте прочели цялата книга, и следователно знаете, че аз също загубих там много приятели. И повечето от тях нямаха късмета да умрат по време на бой. Бяха офицери от контингента военни съветници във Виетнам, като мен. Комунистите ги заловиха извън базата, отведоха ги до една канавка и ги застреляха в главите. Или още по-лошо, някои от тях бяха погребани живи. — Пикард се загледа в пода за няколко секунди, после добави: — Някои хора ходят на психиатър. А писателите пишат.

Тайсън кимна.

— И как се чувствате сега, Пикард? Изчезнаха ли ви кошмарите? Какво стана с призраците, които ви преследват?

— Ами… сега мисля за това много повече. — Пикард замислено потърка брадата си. — Отворих погрешната врата… Всичко започна, когато се захванах с проучванията за тази книга и се срещнах с оцелелите от войната. Тогава спомените нахлуха отново… — И на оцелелите не сте направили голяма услуга — отбеляза Тайсън.

Пикард сякаш не го чу. Той продължи да говори:

— Не бях виждал много сражения преди Тет. Тогава видях неща, които не бях особено подготвен да видя. Неща, които почти не бях способен да възприема. Бях живял в Уей близо година и градът почти ме очарова. Беше място, изпълнено със светлина, сред страна, над която се бе спуснал мрак. Но после, след сражението, се разходих сред сивата пепел и овъглените тела, и помня, че си помислих „Няма нищо свято“, и изпитах съжаление към цялата шибана човешка раса. — Пикард прокара пръсти през дългата си коса, после продължи да говори. — И сега понякога сънувам всичко това. Спомняте ли си този израз на военните лекари — „ходещи ранени“? Безобидна фраза, означаваща просто амбулаторните случаи. Но в съня си виждам тези омотани в превръзки същества… наполовина зомби, наполовина мумии,… бродещи из пепелищата с протегнати напред ръце, сякаш те умоляват, някои от тях падаха по пътя, но повечето продължаваха да изплуват от белия дим… — Той погледна към Тайсън. — Наистина беше така.

Тайсън кимна. Пикард се загледа в празното пространство, после продължи:

— Видях малко момченце на около шест годинки, което вървеше голо по улицата. Гениталиите му бяха откъснати, но то сякаш изглеждаше по-уплашено от парчетата стъкло, забити в ръката му. Не мога да забравя лицето му… Беше напълно безпомощно, от очите му се стичаха сълзи… — Пикард се взря в Тайсън. — Но вие навярно сте видели и по-страшни неща… Искам да кажа в пехотата.

Известно време Тайсън мълча, после каза:

— В пехотата човек не е просто зрител, но често се явява и причината за страданието, както вие така убедително показахте.

Пикард се загледа в пода. Тайсън си пое дълбоко дъх и добави:

— Понякога, когато първо си стрелял, а после си задавал въпроси, може да стане така, че старата мама-сан или малкото бебе-сан вече да не си отговарят, и тогава се чувстваш като най-отвратителното чудовище, което Бог изобщо е създавал. Затова следващия път действаш по-внимателно, и в награда за усилията си получаваш куршум. А приятелите ти се заклеват в паметта ти винаги първо да стрелят. И походът на смъртта продължава, докато всички не влязат в крак и не започнат първо да стрелят и да убиват наред, отваряйки зловещи просеки сред оризищата и овощните градини… — Погледът му се отклони към въглищата, горящи върху скарата в камината. Известно време той наблюдава сините пламъци, след това отново се обърна към Пикард: — Помогна ли на онова малко момче?

— Аз… той… то ме видя… — несвързано отговори Пикард. — Вдигна ръце… сякаш се предаваше, но искаше да покаже, че е лошо порязан… По ръцете и дланите му все още имаше забити парчета стъкло. То каза „Bac-si, bac-si“. — За момент Пикард затвори очи, след това продължи: — Исках да му изкрещя „Не ръцете ти, глупако! Топките ти! Топките!“… но то беше само едно малко момче. Пристъпих крачка напред, когато се приближи до мен, после… вдигнах пушката си и извиках: „Махай се! Di-di.“ След това се обърнах и избягах. — Пикард си пое дъх. — Не можех да го оставя да се приближи до мен. Просто не можах да се овладея. — Очите му срещнаха очите на Тайсън.

— Случва се — кимна Тайсън.

— Да… — Пикард довърши уискито си. — Ала някои от другите там се справиха по-добре от мен.

— Него ден.

Пикард бавно отиде обратно до кухнята и си наля още една чаша.

— Точно така. — Той сякаш излизаше от мрачното си настроение и добави: — Някои дни бяха по-добри от другите. Ти си имал лош ден на 15 февруари. А на 29 февруари си оказвал помощ на болни и ранени. По-късно същия ден са те ранили. Така е на война, както обичаха да казват по десет пъти на ден нашите дребни приятели.

Тайсън допи чашата си и я остави на ниската масичка. Осъзна, че Пикард беше първият човек, минал като него през всичко това, с когото говореше за Виетнам. Независимо от различията в личните им преживявания и субективната оценка за събитията, те и двамата споделяха същата утаила се в дъното на душата им горчилка и страха, че малките бомбички със закъснител всеки момент могат да избухнат.

— Още едно?

— Не.

— Защо не седнеш?.

— Предпочитам да постоя.

Пикард заобиколи кухненския плот и се отпусна в люлеещия се стол до камината. Помълча малко и рече:

— Казах на приятелката ти Харпър, че що се отнася до осведомителите ми, ще дам само безпристрастни показания. Особено за сестра Тереза. Можеш да го кажеш и на адвокатите си.

Тайсън кимна. Почуди се защо Пикард нарече Харпър негова приятелка.

— Не искам да те разпъвам на кръст — добави Пикард.

— Точно това ми харесва в художниците и писателите, Пикард. Те винаги танцуват около купчината с лайната, но никога не стъпват в нея, никога не им се налага да ядат от нея, и Господ ми е свидетел, че дори не им мирише.

Пикард се наведе напред в люлеещия си стол.

— Аз обаче нагазих в нея до ушите.

— Попаднал си в нея случайно. И двайсет години по-късно, когато всичко вече се е отмирисало, си решил да разкажеш на света мимолетните си бойни преживявания.

Известно време Пикард мълчаливо се полюляваше в стола си и само скърцането на подовите дъски нарушаваше тишината в къщата.

— Описал съм само онова, което видях и чух от очевидците… — каза той. — Но понякога си мисля, че изобщо не биваше да пиша тази глава.

— Защо мислиш така?

— Ами… защото нямах достатъчно факти. И… понеже могат да ме подведат под отговорност за клевета…

— Не това е причината. Кажи ми истината. Защо не биваше да пишеш тази глава?

— Защото — без колебание отвърна Пикард, — не помогнах на малкото момче с откъснатите гениталии и защото не писах за това в книгата си. Защото една нощ, когато комунистите атакуваха поделението за противовъздушна отбрана на виетнамската армия, аз се разтреперах пред виетнамските войници и един виетнамски полковник ми удари шамар. Но и за това не писах в шибаната си книга. И сега съзнавам, че не можеш да забравиш, преди да си извадил миналото си на бял свят, та всички да го видят. — Той погледна към Тайсън. — Може да съм ти направил услуга, каквато не можах да направя на самия себе си.

— Благодаря ти, приятелю. Ще ти я върна при пръв удобен случай.

Пикард мрачно се усмихна. Тайсън за момент се замисли, после каза:

— Но все пак си писал за своите подвизи. В деня, в който виетнамските войници успели да разкъсат обсадата на комунистите и контраатакували цитаделата. Тогава си бил герой и си изнасял ранените виетнамци на безопасно разстояние под картечен обстрел. Вярно ли е?

— О, да. По две такива дребни човечета наведнъж. А по шибаните им улици се сипеха куршуми и артилерийски снаряди. Кой би могъл да си помисли, че ще го направя? Та те дори не бяха американци. — Пикард кръстоса крака и разбърка питието си. — Ама ако пишеш честно, трябва да пишеш и за случаите, в които си се напикавал от страх. Предполагам, че взводът ти е извършил и подвизи, с които американската армия може да се гордее. Май трябваше да се задълбоча повече върху това.

— Е, Пикард, смятам, че ако ти се отдаде случай да се срещнеш с хората ми на някое заседание на съда при закрити врати например, ще си припомниш някои от нещата, които откри тази вечер.

— Сигурен съм, че няма да ги забравя. Но сега вече надали има полза от това.

Тайсън се загледа в пушека, който се издигаше от цигарата му.

— Не съм дошъл тук, за да те обработвам като свидетел, Пикард — каза той. — Дойдох да разбера дали сме се били в една и съща война. И мисля, че е така. — Тайсън хвърли цигарата си в камината. След това продължи: — Всички си имаме своите тайни и понякога ги споделяме, защото се разбираме взаимно. Но обикновено не казваме тези неща на другите. Защото се срамуваме от някои свои постъпки, а от други се ужасяваме. Но помежду си можем да говорим без да даваме обяснения и да се извиняваме. — Той се приближи към Пикард. — Не казвам, че случилото се при болница „Милосърдие“ не биваше да излиза на бял свят, но и не мисля, че ти си човекът, който трябваше да го разкаже.

— От тебе трябваше да дойде — изправи се Пикард.

— Да — кимна Тайсън. — И сега, след като ти вече наруши неписаното правило на мълчанието, аз имам пълното право да разкажа моята версия за случилото се.

— Но според д-р Бранд вие всички сте се заклели да лъжете. И не става дума за някакво неписано правило, а за кървава клетва. Ако кажеш истината, как ще обясниш на хората си защо го правиш?

— Ще им кажа, че истината ще ги направи свободни.

— А тази истина… Имам предвид онова, което съм написал в книгата си, близо ли е то до истината?

— Ще разбереш това в съда — усмихна се Тайсън.

— Ще ме съдиш ли?

— Напълно възможно. — Тайсън огледа стаята с интереса на бъдещ собственик. — Хубава къща. Под наем ли си или е твоя?

Пикард се засмя.

— Не си от хората, които се занимават с изнудване — каза той след известен размисъл. — А и аз не съм от хората, които се оставят да ги изнудват.

Тайсън погледна преценяващо Пикард, след това рязко смени темата.

— Кой е Уелс?

— Уелс ли? О, да, надписът на пощенската кутия.

Това е една жена, която преди живееше тук. Трябва да залича името.

— Сам ли живееш?

— Понякога. Жените просто идват и си отиват.

— Така ли? Женил ли си се някога?

— Веднъж. Имам дванайсетгодишна дъщеря. Живее с майка си и втория си баща в Калифорния. Липсва ми. Животът… имам предвид животът в добрата стара Америка не е същия, какъвто беше, когато аз бях дете. И ако имаше някое по-малко шибано място, щях да се преместя. Знаеш ли някое по-добро място?

— Опасявам се, че не. Срещаш ли се с тукашните литератори?

— За Бога, не. Те са по-големи боклуци и от мен. — Пикард отново отиде до кухнята. — Още по едно, Тайсън. После, ако искаш, можеш да си вървиш.

Тайсън забеляза, че Пикард започва да залита.

— Едно малко — каза той.

Запали нова цигара и хвърли кибритената клечка в камината. Погледна към Пикард, който ходеше из кухнята. Не го харесваше особено, но същевременно и не успя да изпита неприязън към него. Двамата бяха нещо като членове на едно и също братство и затова трябваше да прояви толерантност. Пикард му беше признал два случая, в които се бе проявил като пълен страхливец. Може би това беше начин да се извини, или пък опит да се почувства по-добре. Но каквато и да беше истината, Тайсън се чувстваше като човек, получил нежелан дар — като пазител на още една отблъскваща тайна. Дори да бяха приятели, на другата сутрин Пикард щеше да го мрази.

— Бил си близо цяла година в Уей преди Тетската офанзива — отбеляза Тайсън.

— Точно така.

— Познаваше ли града?

— Доста добре. — Пикард заобиколи плота с двете пълни чаши в ръце.

Тайсън взе питието си.

— Ходил ли си някога в едно кафене на улица Тин Там? „Крокодила“?

Пикард си пийна от уискито.

— Разбира се. Малкият мръсник, който държеше заведението, имаше връзки във всички лагери.

— Бурнар?

— Мисля, че се така се казваше. Защо?

— Понякога се чудя какво ли е станало с него.

— Приятел ли ти беше?

— Не. Срещнах го само веднъж. Посъветва ме да се върна в Америка.

— Трябвало е сам да се вслуша в съвета, който ти е дал.

— Защо?

— Ще ти разкажа какво чух, макар че може и да не е истина. Знаеш какво правеха виетконгците с виетнамците, които подозираха, че имат нещо общо с американците, говоря за бръснари, проститутки, чистачки и тем подобни.

— Чувал съм. Пикард кимна.

— Е, според онова, което чух, мосю Бурнар и персоналът от кафенето му, се озовали в централната болница без ръце.

Известно време двамата мъже запазиха мълчание, след това Тайсън рече:

— Веднъж, когато баща ми разказваше за неговата война, той каза: „Беше война, в която отново бих могъл да се бия.“ — Той погледна към Пикард. — Не мисля, че можем да го кажем за нашата война.

— Не, с нас не беше така — отвърна Пикард. — И смятам, че точно то е същността на пост-стресовия синдром. Въпросът не е в онова, което се е случило там, защото всички войни са мръсни, а в това, което се случи тук.

Тайсън допи чашата си и я остави на масичката.

— Може и да е така.

— Между другото — изкашля се Пикард, — искам да ти кажа нещо: д-р Бранд желае да те види изправен пред стената за разстрел. Не ме питай откъде го знам, защото той изглежда уравновесен, логичен и обективен човек. Но за Бога, Тайсън, той те обвини в убийство без никакво колебание.

— Не се съмнявам, че го е направил.

Пикард сякаш се канеше да попита защо е така сигурен, но размисли.

Стаята потъна в тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника над камината. Тайсън го погледна и каза:

— Трябва да вървя. — Той си закопча якето. Пикард се поколеба, после попита:

— В къщи ли си отиваш? Искам да кажа, в къщата, която си наел тук.

— Може би. Защо? — Тайсън хвърли кратък поглед към Пикард.

— Видях се с нея.

— С кого?

— С Марси. Жена ти. Беше тук.

Тайсън кимна. Естествено, че Марси би дошла да се види с Пикард.

— Много приятна жена.

— Наистина ли?

— Така мисля. Никаква злоба, никаква истерия. Забележителна жена. Искаше да знае дали съм казал истината в книгата си.

Тайсън мълчеше.

— Ала какъв отговор можеш да дадеш на жена, която иска да й разкриеш истината за съпруга й? Казах й, че не съм бил очевидец на случилото се. Че само съм преразказал онова, което съм чул. Типичен отговор на писател, нали, Тайсън? Още един танц около купчината мърсотия. Е, тя не ме измъчва дълго. Каза ми, че вероятно съм направил онова, което съм смятал за правилно.

— Много милосърдно. Сега можеш да спиш по-спокойно, независимо от кошмарите, които те преследват.

Пикард не му отговори направо, а каза:

— Защо обаче тя дойде да попита мен? Защо не е попитала теб? Е, питала те е, разбира се. Но ти не искаш да й отговориш. Не желаеш да го кажеш дори на жената, която споделя леглото ти.

Тайсън тръгна към вратата, после отново се обърна към Пикард.

— Как изглеждаше?

— Марси? Чудесно. Много приятна жена.

— Не, питах за сестра Тереза. Как изглеждаше тя, Пикард?

Пикард го стрелна с поглед, после отговори:

— Чудесно. Беше спокойна…

— Физически. Хубава ли е?

— След победата на комунистите тя е преживяла много тежки времена — отвърна Пикард, като се замисли за момент.

Тайсън кимна. Сега тя трябваше да е на около четирийсет, и то не на американските четирийсет години. Истински четирийсет години.

— Какво й се е случило там?

— Неприятни работи. Затворнически лагери, принудителен труд. Такива неща — Пикард се загледа за момент в Тайсън, после каза: — Тя изобщо не спомена името ти. Говореше за тебе само като за лейтенанта. Но по-късно, след като разговарях с Керън Харпър, се замислих над всичко, което ми каза сестра Тереза, а и сега, след като и ти ме попита за нея, имам чувството, че съм изпуснал нещо…

— Благодаря за почерпката — кимна Тайсън и отвори вратата.

— Забрави си книгата.

— Всъщност тя не ми трябва. Лека нощ.

— Върви си вкъщи, Тайсън. Може би наистина й липсваш.

Тайсън затвори вратата и тръгна надолу по застланата с мидени черупки пътечка.

Вратата зад него се отвори и над градинката пред къщата се разля сноп светлина.

— Какво щеше да направиш, Тайсън? — достигна до него гласът на Пикард през влажния нощен въздух. — Какво щеше да направиш, ако беше на мое място?

— Щях да помогна на малкото момченце — извика през рамо Тайсън.

— Нямам предвид това, щеше ли да включиш тази глава в книгата.

Тайсън знаеше какво има предвид Пикард, но не му отговори, а отвори портичката и излезе. Застана на тротоара и погледна назад към силуета на Пикард, открояващ се на фона на светлината в рамката на вратата в края на пътечката.

— Щях да направя, същото, което си направил и ти, Пикард — каза накрая той. — А ако вместо мен ти беше командир на взвода при болница „Милосърдие“, също нямаше да има никаква разлика.

— Знам. Знам го. Проклет да е Виетнам, лейтенанте.

— Да, лейтенант. Проклет да е.