Нелсън Демил
Обречен на мълчание (52)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА

Съдът се събра отново и Даниел Кели зае свидетелското място. Полковник Пиърс стана и каза:

— Господин Кели, напомням ви, че сте още под клетва.

Корва застана под амвона и се обърна към Кели. След няколко предварителни въпроса попита:

— Бихте ли разказали на съда за събитията, довели до инцидента при болницата?

— Да, разбира се — отговори Кели и започна ясен и подробен разказ за приближаването на взвода към болница „Милосърдие“. Тайсън забеляза, че разказът му е много по-ясен от тези на Бранд или Фарли, но не се различаваше от тях в основните моменти, както не се отличаваше много и от написаното в книгата на Пикард, която Тайсън знаеше, че всички присъстващи в съдебната зала бяха чели.

Той погледна към балкона и зърна няколко силуета. Пейките за зрителите, четвърт от които бяха празни по време на сутрешното заседание, сега отново се бяха напълнили, несъмнено в резултат на слуха за показанията. Не видя Бранд и реши, че той вероятно вече е на път обратно за Бостън.

Тайсън погледна към сектора за пресата и отбеляза, че той също беше пълен. По време на сутрешното заседание нямаше художници-графици, но сега няколко от тях бяха коленичили до бариерата, вперили погледи в Кели.

Тайсън погледна към дясната предна пейка и видя, че Дейвид го нямаше, но Марси беше там с напрегнат израз на лицето.

Тайсън бе хапнал нещо от обеда си в килията в очакване на Корва, но Корва не дойде. Бяха останали не повече от пет минути заедно преди Спраул да обяви подновяване на заседанието на съда. През тези пет минути Корва успя да му каже, че срещата в кабинета на Спраул — стаята на пастора — е била доста разгорещена. И Тайсън вече не знаеше доколко те ще оставят Корва да продължи да работи. Все пак забеляза, че той формулира въпросите си по-внимателно, така че Пиърс нямаше на какво да възрази. Въпросите му концентрираха вниманието върху физическото и психическото състояние на взвода, защото той вече не се опитваше да докаже, че не се е случило нищо противозаконно, а се стремеше да покаже защо то се е случило. Тайсън се чувстваше по-спокоен при този подход.

— Значи влязохте в болницата, след като бяхте сигурни, че противниковият снайперист е избягал — каза Корва на Кели. — Имали сте двама ранени: Робърт Муди, ранен леко в крака, и Артър Питърсън, чиято рана е била сериозна. Знаели сте, че това е болница още преди да стигнете до нея и когато сте се приближили, там не се е развила никаква значителна престрелка. Имало е само един снайперист. Така ли е?

— Именно.

— И така, господин Кели, вие вече сте в болницата и точно тук показанията на предишните свидетели се разминават в по-значителна степен. Какво се случи в болницата и какво доведе до инцидента, за който лейтенант Тайсън бе признат за виновен в убийство?

За пръв път, откакто бе почнал да дава показания, Кели за момент замълча, после продължи да говори:

— Внесохме Муди и Питърсън вътре. Персоналът на болницата бе погълнат от задълженията си и не даваше признаци да е впечатлен от развилата се току-що стрелба. Лейтенант Тайсън спря една сестра, която ни каза, че всички лекари са на горния етаж. Занесохме Муди и Питърсън горе…

— Господин Кели — прекъсна го полковник Спраул, — смятам, че съдът се пита защо не споменахте за един липсващ детайл във вашия разказ. Изглежда че има две версии за смъртта на Лари Кейн. Едната, че е бил убит веднага от снайпериста извън болницата. Другата, че е бил убит по време на сражението вътре в болницата. След като изглежда, че сражение в болницата не е имало, предполагам той е загинал извън болницата. Независимо от това вие не споменахте за смъртта му във вашия разказ.

— Това е така, защото когато влязохме в болницата, Лари Кейн бе все още жив, ваша милост.

Спраул се замисли за момент, после каза на Корва:

— Продължете.

— Какво намерихте на горния етаж? — обърна се Корва към Кели.

— Имаше три отделения. Едното беше нещо като общо отделение просто претъпкано от ранени. Предполагам, че повечето бяха цивилни граждани, избягали от Уей. Второто отделение имаше надпис на френски „Заразно“. Само погледнахме вътре, беше малка стая с десет легла, всичките заети. Третото отделение беше за акушерство и педиатрия. Там имаше може би трийсет легла и всичките също бяха заети. Освен това коридорите бяха изпълнени с болни и ранени. Имаше и хора, които не изглеждаха нито болни, нито ранени, бяха просто бегълци. В болницата имаше може би стотина души, но може да бяха и двеста, поне според мен. Открихме и операционна зала. Занесохме Артър Питърсън там. Трябва да посоча, че не бяхме напълно сигурни, че сме в пълна безопасност в болницата и хората от взвода претърсваха всички стаи. Открихме купчина кървави защитни униформи и решихме, че са на противникови войници, после наистина намерихме в леглата половин дузина ранени млади мъже, които сметнахме за противникови ранени и болни.

— Как реагира взводът на това откритие?

— Реакцията беше много сходна с тази спрямо селяните, които погребваха мъртъвците на противника. Не беше много разумна, но и ние тогава не бяхме твърде разсъдливи. Сега когато се връщаме назад към миналото от днешна гледна точка ни се струва, че сме реагирали твърде остро на факта, че в болницата е имало противникови болни и ранени войници.

— Някой заплаши ли тези ранени и болни противникови войници?

— Не, поне доколкото аз видях. Но сержант Садовски остави няколко души в отделението, за да ги държат под око.

— Какво се случи в операционната зала?

— Бях в операционната зала с лейтенант Тайсън и още няколко души. Беше голяма стая, в която имаше шест или седем операционни маси. Доколкото си спомням беше доста примитивна. На всички маси лежаха хора, за които сестрите и лекарите се грижеха. Лейтенант Тайсън заговори един човек, който се представи като завеждащ болницата.

— На какъв език говореха?

— Предимно на френски, но и на английски. Основната тема на разговора, подробностите научих по-късно, разбира се, беше, че лейтенант Тайсън искаше — всъщност настояваше — да бъде оказана помощ на Муди и Питърсън. В този момент Питърсън лежеше на пода на операционната зала. Муди седеше, облегнат на стената. Същият лекар клекна, прегледа набързо Питърсън и заяви, че не може да бъде спасен. Лейтенант Тайсън му каза да опита. Лекарят обясни отново — според това, което лейтенант Тайсън ми каза по-късно — че болницата действа на принципа на подбора, това означавало, че всички, чиито рани са твърде сериозни, не получават помощ, защото то би отнело твърде много от усилията на болничния персонал при твърде малко или никакъв резултат. Леко ранените, като Муди пък не получавали помощ, защото можели да преживеят и с раните си. Така че лекарите се грижеха само за хората от средната категория. Изглежда нито Муди, нито Питърсън попадаха в нея. Всъщност Бранд вече оказваше помощ на Муди направо там, на пода на операционната зала.

— А Питърсън наистина ли умираше?

— Да. Беше прострелян в гърдите и куршумът бе излязъл от другата страна. Той хъркаше и плюеше разпенена белезникава кръв. Изглежда се давеше. Беше в полусъзнание и продължаваше да вика за помощ. Всъщност, както лежеше на пода, той хвана лейтенант Тайсън за крачола на панталона и го дръпна. Лейтенант Тайсън коленичи на няколко пъти, докато спореше с лекаря. Аз също бях коленичил на пода и държах ръката на Питърсън.

— Спомняте ли си кой още беше в помещението?

— Хората непрекъснато влизаха и излизаха, но Фарли и Кейн бяха там почти през цялото време. В залата имаше и няколко души от болничния персонал от азиатски произход, които също влизаха и излизаха. Имаше и може би пет или шест бели, което и беше една от причините, поради която хората от взвода непрекъснато близаха и излизаха от помещението.

— Защо?

— За да видят белите. Ако не броим войниците, повечето от нас не бяха виждали бели хора от доста време. Беше нещо ново. Имаше и бяла жена, доста добре изглеждаща, което също предизвика известно раздвижване. Както вече казах, това не беше операционна зала, каквато обикновено си представяме, а просто обикновена боядисана в бяло стая с покрит с червени плочки под, в която имаше шест или седем маси.

— Колко продължи спорът между лейтенант Тайсън и лекаря?

— Трудно е да се каже. Може би пет минути преди лейтенант Тайсън в крайна сметка да вдигне пушката си и да заповяда на човека да направи нещо за Питърсън.

— И какво отвърна лекарят?

— Не съм сигурен, но по движенията и тона на гласа му мога да кажа, че не беше изплашен. Изглежда искаше да се върне при пациента си, който беше азиатец и лежеше гол на най-близката маса. Краката му бяха лошо разкъсани от някакво взривно вещество. На земята лежаха дрехите на мъжа — защитна униформа на северновиетнамската армия. И така, докторът се насочи към него. Лейтенант Тайсън го обърна към себе си и го удари през лицето. — Кели замълча.

Корва остави мълчанието да продължи няколко секунди, после попита:

— Какво стана след това?

— След това се случиха едновременно няколко неща. Първо, Фарли удари лекаря в коремната област с приклада на пушката си и той се прево надве.

Ернандо Белтран влезе в залата и отиде до операционната маса, на която лежеше раненият войник. Белтран свлече човека от масата на земята. Човекът викаше. Питърсън плачеше. Лекарят стенеше от болка. Сестрите се бяха изплашили. После от другия край на операционната зала се зададе затичал се към нас бял човек. Той викаше нещо на английски и по акцента му определих, че беше австралиец. Веднъж бяхме работили съвместно с австралийски войници в продължение на една седмица, и затова разпознах акцента му.

— И какво викаше човекът, господин Кели?

— Държеше се много оскърбително. Всички бяха изненадани да чуят английска реч. До този момент той не бе казал нищо.

— И какво каза той?

— Първо каза на лейтенант Тайсън да се маха, като вземе със себе си и хората си. След това започна да ни псува и да ни нарича шибани убийци. След това премина към по-общи теми, например, че всичко, което знаем да правим, е да убиваме и да нараняваме хората. Че нямаме право да сме там — във Виетнам. Че войната е такава и онакава. Изобщо неща, каквито се пишеха в някои вестници.

— Лейтенант Тайсън отговори ли му?

— Не. Човекът очевидно беше превъзбуден. Но докато ставаше всичко това, Белтран и още някой бяха сложили Питърсън на вече опразнената операционна маса. Приближи се още един лекар, но той не говореше нито френски, нито английски. Предполагам, че беше германец или холандец. Той показа с жестове че е съгласен да оперира Питърсън. Всъщност някой вече беше сложил тръба в гърлото на Питърсън, вероятно за да изпомпва кръвта. Но вече никой не обръщаше много внимание на този лекар, френският лекар се беше пооправил от удара в корема и беше много ядосан, но имах ясното усещане, че медицинският персонал бе оценил правилно създалото се положение и беше готов да ни сътрудничи. Но там беше и този австралийски лекар, който така и не успяваше да се успокои. Освен това Белтран бе намерил още един северно-виетнамски войник и го беше хвърлил на земята от операционната маса. Лейтенант Тайсън извика на Белтран да напусне помещението. Разказвам ви каквото си спомням, но всичко беше много объркано, защото всички бяха свръхвъзбудени. Предполагам, че тези хора също като нас отдавна не бяха си давали почивка, затова нервите на всички бяха пределно опънати. Но, както вече казах, поведението на австралийския лекар бе особено предизвикателно.

— Какво имате предвид под предизвикателно?

— Той започна да сочи с пръст.

— Да сочи с пръст?

— Да. Всеки един от нас. Сочеше и ни викаше разни неща като: „Ти! Махай се!“ или „Ти си един гаден шибан убиец. Ти. Ти. Как се осмеляваш.“ Такива неща.

— Каква беше реакцията на хората ви?

— Не много добра. Както казах, ние бяхме мокри, уморени и изплашени. Знаехме, че отиваме към Уей. Не мисля, че някой от нас се надяваше да се завърне жив оттам. А сега и този лекар там, един от нашите, така да се каже, ни наричаше с такива имена. Някой му извика, че вероятно не се обръща така към виетконгците и към войниците от северно-виетнамската армия, което вероятно беше истина. Също така мисля, че болшинството хора обвиняваха противника за всички тези нещастия, а не нас. Както казах, останалата част от болничния персонал бяха готови да ни помогнат по отношение на Питърсън, но имах чувството, че не са проамерикански настроени. Не ни посрещнаха много топло. И това, поне според мен, създаде психологическата атмосфера за онова, което по-късно им се случи.

— А поведението на австралийския лекар продължаваше ли да бъде оскърбително?

— Да. Той не успяваше да се овладее. Очевидно нещо вътре в него се беше прекършило. Двама от другите бели мъже се опитаха да го избутат навън, но той ги отблъсна. Повечето от нас не му обръщаха внимание, но неизвестно как Лари Кейн започна да се надвиква с него. В продължение на няколко секунди те си разменяха оскърбления. След това австралиецът опря пръста си в Кейн и му каза „Ти си един глупав кучи син“. Кейн натисна спусъка на пушката си и изстреля един откос в корема на австралиеца.

— Това ли беше първият изстрел? — попита Корва.

— Да. Но повече и не трябваше. Белтран отиде до двамата северновиетнамци на земята, извади пистолета си и ги застреля и двамата в главите. След това Кейн, поради причини, които така и не разбрах, изстреля един откос със своя М — 16 в отсрещната стена, разхвърляйки навсякъде парчета мазилка. Хората се разпищяха и се хвърлиха на земята. Австралийският лекар лежеше облегнат на стената, където го отхвърли силата на куршумите, а коремната му област обилно кървеше. Тогава Бранд, без никакъв видим повод, изрева „Питърсън е мъртъв“. — И Кейн се обърна и застреля френския лекар в гърба.

— Какво правеше лейтенант Тайсън през това време?

— Същото, което и аз. Лежеше на земята. Кейн очевидно беше превъртял. Всичко стана наистина изумително бързо. Поне на мен така ми се стори. След това лейтенант Тайсън се изправи на едно коляно и извади пистолета си. Насочи го към Кейн и му заповяда да хвърли пушката си. Кейн презареждаше нов пълнител. Лейтенант Тайсън отново му каза да хвърли пушката си. Обстановката беше много напрегната.

— А Кейн хвърли ли пушката си?

— Да, след като лейтенант Тайсън го простреля в гърдите.

Бен Тайсън седеше с опрени на масата лакти, облегнал брадичка на ръцете си и се взираше напрегнато в Даниел Кели, както правеха и всички останали. Тайсън усилено се вслушваше да долови някакъв звук, но в залата цареше абсолютна тишина. Изглежда Корва нямаше какво да каже, както и Кели.

Най-накрая полковник Спраул попита Кели:

— Трябва ли да разбирам, че искате да кажете, че лейтенант Тайсън е застрелял Лари Кейн?

— Да, ваша милост. Застреля го и го уби. Спраул кимна почти уморено, помисли си Тайсън.

Той погледна към съдебния състав и видя, че полковник Муър го гледа така, сякаш го вижда за пръв път. Майор Бауър кимаше бавно и ритмично с глава.

Корва се бърна при масата на защитата, наля си чаша вода и я изпи. Той изобщо не погледна към Тайсън, обърна се и се върна при Кели.

Тайсън се облегна на стола си и обърна глава към масата на прокурорския състав. Пиърс не изглеждаше нито разстроен, нито притеснен. Беше най-вече отпуснат, сякаш всичко вече бе излязло изпод контрола му. Тайсън погледна към полковник Спраул, който изглеждаше замислен. Възможно бе, помисли си Тайсън, смисълът на делото, който му, беше убегнал, сега да му се изяснява и фактите да се подреждат в съзнанието му.

— Какво стана след това? — попита Корва Даниел Кели.

— Доколкото си спомням, в операционната зала настъпи адски хаос. Белтран застана на вратата и не пускаше никого да излезе. Ричард Фарли изтича до Кейн и коленичи до него. Кейн и Фарли бяха и двамата от някакво градче в Южен Джърси и се бяха записали заедно доброволци на приятелски принцип, което гарантираше, че ще останат заедно по време на службата си. Фарли беше обезумял и крещеше на Тайсън, че е убил приятеля му, за да спаси банда жълти. Естествено, Кейн беше убил двама бели, но както казах, Фарли беше обезумял. Никой не разбираше какво става и нищо нямаше смисъл. Дори сега не мога да разбера какво точно ставаше.

— Лейтенант Тайсън даде ли изобщо заповед да бъдат убити ранените неприятелски войници? Или който и да е друг?

— Не.

— Вие бяхте ли с него през цялото време?

— Да, разделихме се за малко по-късно, след започването на стрелбата.

— Колко време беше изминало след като бяхте влезли в болницата?

— Около петнайсет или двайсет минути.

— Описахте операционната зала като пълен хаос. Бихте ли могъл да бъдете по-точен?

— Спомням си, че Белтран започна да издава заповеди. Вече почти целият взвод беше в операционната зала и Белтран им нареди да намерят жълтите и да ги застрелят.

— Белтран имаше ли някакви командирски функции?

— Не, беше редник. Картечар. Но обичаше да дава заповеди. Лейтенант Тайсън му каза да млъкне. Но Фарли вече стоеше до лейтенант Тайсън с насочена към него пушка. Лейтенант Тайсън все още стоеше на едно коляно с пистолет в ръката и автоматичната пушка М — 16 на земята до него. Фарли му каза да хвърли пистолета си.

— Той направи ли го?

— Не, лейтенант Тайсън се изправи и каза на Фарли да хвърли пушката си. Но Белтран насочи картечницата си към лейтенант Тайсън. Междувременно няколко от хората ни бяха отишли в отделенията, където по леглата имаше неприятелски войници. Чухме шест или седем изстрела и предположих, че са убили ранените неприятелски войници.

— А вие какво правехте през това време?

— Нищо особено. Положението беше много объркано. Опитах се да успокоя хората, но те вече бяха в състояние, когато това е невъзможно. Друг от нашите, Харълд Симкокс, също насочи пушката си към лейтенант Тайсън. Лейтенант Тайсън им каза — на Белтран, Фарли и Симкокс — да хвърлят оръжието си, но те не се подчиниха. Симкокс беше от хората, които имат отрицателно отношение към всякакъв вид власт. Нямаше никаква неприязън между лейтенант Тайсън и него, но Симкокс беше бунтар и щом надуши метежа, веднага се присъедини към метежниците. Винаги има такива хора.

— Значи вече трима души бяха насочили оръжието си срещу лейтенант Тайсън. Той какво направи?

— Той им отвърна, че и тримата са арестувани. Каза ми да извикам щаба на батальона и да докладвам за положението.

— Вие направихте ли го?

— Не. Лейтенант Тайсън не беше преценил ситуацията правилно. Ако бях се опитал да се обадя по радиотелефона, щяха незабавно да ме застрелят. Щяха да застрелят и лейтенант Тайсън. Той беше допуснал себелюбието да замъгли преценката му.

— Какво му отговориха Белтран, Фарли и Симкокс, когато им каза, че са арестувани?

— Не им хареса, Фарли отново каза на лейтенант Тайсън да хвърли пистолета си, като този път заплаши да го застреля, ако не се подчини. Положението вече изглеждаше безизходно. След това за момент вниманието ни беше отвлечено от млад бял мъж от персонала, който скочи през прозореца. Сградата беше на два етажа, но навън имаше храсти. Белтран изтича до прозореца, постави картечницата си на перваза и стреля.

— Улучи ли мъжа?

— Така каза. След това Белтран обърна гръб на прозореца и нареди на останалите от медицинския персонал да отидат в съседната стая, която приличаше на санитарен възел. Имаше тоалетна и мивки. След това изпрати няколко души да съберат евентуално останали някъде другаде членове на персонала от европейски или азиатски произход.

— Бихте ли казал, че Белтран е бил водачът или един от водачите на бунта?

— Да, нещо такова. Той даваше заповеди и другите се подчиняваха. Беше взел властта. Викаше също, че това е комунистическа болница. Всъщност тя беше католическа и по цялата сграда имаше кръстове и други такива неща, но той сякаш не ги забелязваше.

— А Фарли и Симкокс все така ли продължаваха да стоят с оръжия, насочени към лейтенант Тайсън?

— Да. А австралийският лекар все още не беше умрял. Той лежеше на земята и стенеше от болка. Но Фарли не разрешаваше на хората от болницата да се приближават до него. Логиката му, доколкото мога да преценя, беше, че след като не са могли да намерят време и място за Питърсън, не би трябвало сега да се грижат и за австралиеца. В това имаше известна логика и аналогия. Междувременно някои от другите хора в болницата се опитаха да избягат, но бяха застреляни от хората от взвода, чиято естествена реакция явно беше да убиват всекиго, който се опита да избяга. Масово избиване на хората все още не беше започнало, но броят на мъртвите нарастваше и аз смятам, че някои от нашите бяха почнали да се замислят за премахване на свидетелите и доказателствата.

— Това включваше ли и премахването на лейтенант Тайсън?

— Да. Мисля, че да. Фарли и Симкокс сякаш се опитваха да съберат смелост и да го убият. Белтран подтикваше към действие всички, които проявяваха желание да го слушат. Лейтенант Тайсън ми заповяда да му дам радиотелефона. На този етап аз реших, че лейтенант Тайсън е част от проблема, а не от решението му. Затова го ударих и го повалих на земята.

— С каква цел го направихте? — попита Корва.

— Донякъде за да го измъкна оттам, защото той явно нямаше сам да се оттегли. Донякъде и за да му спася живота. Смятах, че след като падне на земята, Фарли и Симкокс няма да сметнат за необходимо да го убиват. Изглежда преценката ми беше правилна, защото те му обърнаха гръб и се присъединиха към Белтран и няколко други, които бутаха хората към санитарната стая. Помолих един мъж на име Уокър да ми помогне и заедно изнесохме лейтенант Тайсън извън операционната зала, минахме по късия коридор и влязохме в първата врата, която срещнахме по пътя си и която както се оказа водеше към малка стая, наподобяваща лаборатория. Сложихме лейтенант Тайсън на земята и аз казах на Уокър да остане при него с мене. Известно време останахме там, заслушани в изстрелите и във виковете. Всъщност изобщо не видях безразборната стрелба. До този момент всички убийства бяха предизвикани от някаква конкретна причина, независимо колко неоснователна или нелогична можеше да изглежда тя.

— Колко дълго останахте там?

— Уокър и аз останахме там десетина минути.

После стрелбата спря и ние излязохме, за да видим какво става. Като си помисля сега, вероятно е трябвало да остана при лейтенант Тайсън, но не мислех, че продължава да го застрашава някаква реална опасност. Видях всичко, което исках да видя в болницата и се върнах в лабораторията след десетина минути, но лейтенант Тайсън вече го нямаше. Предположих, че е излязъл от болницата, защото не го забелязах докато обикалях из сградата, така че излязох навън и се огледах.

— Видяхте ли го някъде наблизо?

— Не. Но не исках да се връщам вътре в болницата. Имах някои опасения и за собствената си безопасност. Освен това ме беше яд на лейтенант Тайсън за това, че е напуснал лабораторията.

— Бихте ли описали какво видяхте в болницата, след като напуснахте лабораторията?

— Бих предпочел да не го правя.

— Добре. Какво направихте, когато излязохте навън?

— Опитах да си подредя мислите в главата. Седнах на една каменна пейка в градинката и си запалих цигара. Видях, че болницата пламна. Взводът започна да се събира пред нея. Един от последните, който излезе навън, беше лейтенант Тайсън. Взводът наобиколи болницата и започна да наблюдава как гори. Няколко души, които не са били застреляни, се опитаха да се измъкнат през вратите и през прозорците, но ги убиха. Стояхме около сградата под дъжда и чакахме, докато покривът на болницата се срути. След това се строихме за поход и тръгнахме към Уей.

— Имаше ли още заплахи към лейтенант Тайсън?

— По време на спирките за почивка някои говореха, че трябва да го убием, но никой не направи нищо. Лейтенант Тайсън беше нещо като пленник. Докато вървяхме не размени нито дума с мен или с когото и да е другиго. Носехме Муди на носилка и тялото на Питърсън, загънато в одеяло, Фарли носи известно време тялото на Кейн, после започнахме да се сменяме. Вървяхме в колона по един, така че никой не можеше да види ничие лице. Беше някак нереално. Колко повече вървяхме, толкова повече адреналинът ни спадаше. Валеше силно и селата изглеждаха като мъртви. Пред нас виждахме как Уей гори под дъжда. Вече виждахме пламъците и чувахме тътена на малокалибрените оръдия. Беше рано, но ние решихме, че трябва да спрем за деня. Всички бяха страшно уморени. Намерихме стар френски бункер — кръгло бетонно съоръжение — и се настанихме в него. Лейтенант Тайсън продължаваше да изпраща доклади на капитан Браудър за снайперисткия огън и докато го правеше бяхме в безопасност. Но всички се чудеха какво ли ще каже, когато успее да се върне в базовия лагер.

— Какво се случи в бункера?

— Седнахме. Запалихме няколко свещи. Всички бяхме прогизнали. Сложихме си сухи чорапи и затоплихме походните си порции храна. Трябваше да оставим двете тела в бункера, за да не могат да ги намерят животните. При нормални обстоятелства щяхме да извикаме хеликоптер, за да се отървем от труповете и ранените; но се предполагаше, че сме все още в Ан Нин Ха в престрелка със снайперисти, така че не можехме да предадем координатите си. Браудър продължаваше да се обажда и да ни пита дали нямаме нужда от артилерийска подкрепа и други такива неща. Лейтенант Тайсън му отговори, че не искаме, защото в района има цивилни. Най-накрая Браудър ни каза, че трябва да направим нещо, за да се справим със снайперистите. Затова лейтенант Тайсън му доложи, че ще се приближим до сградата, откъдето идва снайперисткият огън. А всъщност бяхме напуснали селото Ан Нин Ха преди два часа. Лейтенант Тайсън доложи, че сме завързали тежка престрелка със сили на северно-виетнамската армия във вътрешността на голяма сграда. След това доложи за атака на сградата, за бой по стаите, накрая за победата ни. Беше много странно. Браудър каза, че сме свършили добра работа и ни съобщи, че вече се намира близо до Уей. Това важеше и за нас, но ние още не го знаехме. Той ни даде координатите си. Беше на не повече от километър разстояние от нас. Но ние му казахме, че не можем да се присъединим към него преди падането на нощта и затова предпочитаме да останем в Ан Нин Ха и да го настигнем на следващата сутрин. Естествено, измисляхме всичко това и го предавахме на лейтенант Тайсън, който говореше с Браудър по радиотелефона. След като лейтенант Тайсън докладва на Браудър, че ще останем в Ан Нин Ха до следващата сутрин, започнахме да говорим за сражението така, сякаш наистина е било. Струва ми се, всички решиха, че след като всичко свързано с войната бе толкова нереално, тази битка и жертвите, за които съобщихме, са също толкова реални, колкото и съобщенията на главното командване. Пушихме малко трева, а лейтенант Тайсън ни даде бутилка уиски. Играхме карти. Спахме. Събудихме се посред нощ. Няколко души отидоха да огледат наоколо. Бранд даде на Муди още една доза морфин. Радиостанцията пращя цяла нощ и на около час изпращах редовните радиоповиквания. Призори вече бяхме уточнили историята си почти напълно. Всъщност на сутринта това вече не беше някаква история, а истината за нас. Онова, което наистина се бе случило, се превърна в нещо като общ среднощен кошмар. Ние просто бяхме изменили действителността. Дори през нощта написах предложение за награждаването на лейтенант Тайсън със Сребърна звезда. На следващата сутрин се присъединихме към останалата част от ротата, извикахме хеликоптер на медицинските служби за Муди и се отървахме от труповете. Разправяхме си случки от войната с хората от другите два взвода на ротата. Капитан Браудър каза, че много се гордее с нас. Мисля, че доложихме за дванайсет жертви от противниковата страна. Не искахме да прекаляваме. Всъщност Браудър не повярва на нито една дума от всичко това. Нито времето, нито подробностите в разказа ни съвпадаха. Например ние изобщо не поискахме артилерийска подкрепа. Браудър беше професионалист, а лейтенант Тайсън не беше твърде убедителен нито по време на радиовръзката, нито при личната среща с командира на ротата. Но разполагахме с двама убити и един ранен, въпреки че не бяхме пленили никакво противниково оръжие. Един от сержантите на другите взводове саркастично ни попита дали дванайсетте войници от северно-виетнамската армия, които сме убили, са били невъоръжени. Но докладите за сражението бяха написани и изпратени, и никой от по-горните ешелони на командването не зададе въпроси, нито дори поиска да огледа мястото на сражението, поне доколкото на мен ми е известно. Но времената бяха бурни. Заехме се с други проблеми. След седмица никой вече не го интересуваше какво се е случило в Ан Нин Ха в болницата. Разказах ви какво се случи там, въпреки че в бункера се заклех никога да не го правя. Така че независимо, че сега тук се заклех да разкажа истината, както сами разбирате моята история може да е също толкова измислена, колкото и тези на другите.

Измина цяла минута преди Корва да каже:

— Защитата няма повече въпроси.

— Желае ли прокурорският състав да разпита свидетеля? — попита Спраул.

— Не, прокурорският състав няма въпроси — отвърна Пиърс с глас, който звучеше почти уморено.

— Има ли някакви въпроси от страна на съдебния състав? — погледна полковник Спраул към полковник Муър.

— Съдебният състав няма въпроси — отговори полковник Муър.

— Свидетелят е свободен — каза полковник Спраул на Кели.

Кели се изправи, но вместо да се обърне наляво и да напусне залата, той се обърна надясно и тръгна към Тайсън със сигурността на човек, който знае, че никой няма да се противопостави на действията му.

Тайсън стана и те си стиснаха ръцете.

— Здравей, Кели — каза тихо Тайсън.

— Здравей, лейтенант.

— Благодаря, че дойде.

— Няма защо. Трябваше да дойдете с мен в Ангола. Сега нямаше да бъдете тук.

— Защото щях да съм мъртъв.

Полковник Спраул погледна към Кели и Тайсън, след това към часовника си и каза:

— Закривам заседанието на съда до десет часа утре сутринта.

Съдебният състав, прокурорите и зрителите се изправиха и започнаха да напускат залата.

Тайсън видя, че военните полицаи се приближават към него, и каза на Кели:

— Може да се видим по-късно.

— Не мисля — отвърна Кели. — Излитам след около два часа.

— Закъде?

— За едно място. Сега работя в Централна Америка.

— И твоят ред ще дойде тия дни, Кели.

— Може би. Но играта ми харесва.

— Изпусна интересна сбирка. Садовски, Скорело, Калейн, Белтран и Уокър. Само Де Тонг отсъстваше, а и нямахме новини за него.

— Де Тонг е още там, лейтенанте.

— Може би. А може и да е успял да се върне.

— Не, там е. На място.

— На кое място?

— Уей. Агент на място. Представя се за французин. Имаме нужда от разузнавачи там.

— Искате да си възстановите позициите, а?

— Може би. Някой ден ще се върнем там.

— Без мен.

— С вас или без вас, няма значение.

— Благодаря ти още веднъж — каза Тайсън.

— Винаги, когато имаш нужда, amigo. Можеш да разчиташ на мен. Ще се обадя, когато пак дойда насам.

— Потърси ме в Ливънуърт. В затвора.

— Първо ще опитам в Гардън Сити. — Кели му намигна, обърна се и си отиде, докато военните полицаи обградиха Тайсън.