Нелсън Демил
Обречен на мълчание (12)

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

Бенджамин Тайсън лежеше гол върху керамичните плочки и наблюдаваше как парата се издига към тавана.

Мъжът на горната скамейка изчака, докато парата спря да съска, и каза:

— Надявам се, разбирате защо ви помолих да разговаряме тук.

На Тайсън му стана приятно, усещайки потта да се стича по тялото му. Погледна мъжа, седнал със свити към гърдите си колене.

— Доколкото се досещам, сигурно има нещо общо с подслушвателни устройства — отговори Тайсън.

— Точно така. В наше време всички са се побъркали на тая тема. Е, при наличието на всички тия минипредаватели, насочващи се микрофони и всякакви апарати от подобен род, никак не обвинявам хората, че ги използват. Но това място тук си го бива.

Провеждам много от срещите си в сауни. По-късно можем и да поплуваме.

Тайсън се повдигна и се облегна на стената. Той и преди бе обсъждал служебни въпроси тук — в спортния клуб „Ню Йорк“, но мястото бе избирано, за да предразположи хората към една по-дружелюбна атмосфера, а не да ги освободи от страха от записващи касетофони.

— В кои клубове членувате? — попита мъжът.

— В книгата бестселър на годината.

— Член сте на два клуба? Клуба „Гардън Сити“ и голф клуба „Гардън Сити“, който е само за мъже, нали?

— Опасявам се, че не съм много наясно кого представлявате, господин Браун — каза Тайсън.

— Представлявам правителството.

— Цялото правителство ли? Сам самичък? Мъжът лекичко се усмихна.

— Е, това няма кой знае колко голямо значение.

— Но за мен има. Вижте, по телефона ме уверихте, че имате да ми казвате нещо изключително важно. Точно затова съм тук сега.

Браун го погледна отвисоко, но не каза нищо.

На свой ред и Тайсън го гледаше през бялата пара. Браун бе малко по-млад от него и на Тайсън, както и на повечето мъже, които съвсем наскоро са установили, че вече са на средна възраст, много не му се нравеха по-младите от него, но заемащи висшестоящи постове. Тайсън забеляза, че мъжът бе добре сложен и доста загорял, с изключение на местата, където се очертаваха банските и часовникът му. Беше с къдрава синьо-черна коса и добре поддържани нокти, и общото впечатление, което правеше, бе, че е човек, който полага доста грижи за външността си. Тайсън забеляза, че носеше сватбена халка и религиозен медальон. Не мислеше, че Браун е военен, но имаше усешането, че някога е бил. По акцента му личеше, че е завършил частно училище и някой от престижните колежи.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин Браун? — попита най-после Тайсън.

— Наричайте ме Чет.

— О’кей, Чет. С какво друго мога да ви помогна? Мъжът се усмихна.

— Мога ли да ви говоря на „ти“ и да ви наричам Бен?

— Разбира се.

— Ами — започна Чет Браун, разтривайки изпотените си прасци, — искам да разговарям с теб относно… някои неща. Този разговор ще бъде неофициален, но съвсем законен. Може би ще стигнем до някои радикални решения.

— Това ме навява на мисълта, че правителството се е загрижило за нещо — отбеляза Тайсън.

— Ни най-малко. Ти си този, който се е загрижил. Тайсън не отговори веднага, а след кратка пауза:

— Е, та защо ни е да водим преговори? Спомняш ли си какво бе казал старият Бен Франклин, Чет? „Нито едно укрепление и нито една девица не биха издържали дълго на натиска след започване на преговорите“.

Браун се засмя.

— Това ми харесва. Мисля, че и ти ще ми харесаш, Бен. Не ми приличаш на масов убиец.

Тайсън се въздържа от няколко отговора, включително и от страшното си желание да цапардоса Чет Браун.

— Виждаш ли, Бен — продължи Браун, — справедливостта трябва да се балансира със състраданието. Освен това съществуват събития, които се харесват на масите, и събития, които не се харесват. Теорията е едно нещо, практиката — съвсем друго.

Тайсън се зарея в мислите си, докато мъжът продължаваше с встъпителните слова. Изтри потта от очите си, после погледна към стъклената врата. Един от служителите в сауната бе залепил табелка и доколкото Тайсън можеше да я прочете през парата, на нея пишеше „Влизането забранено“.

Тайсън се прозя и се протегна. Не, помисли той, съвсем не се чувстваше неудобно, че седи тук гол с този мъж. Нито пък имаше усещането, че е в неизгодна позиция. Чувстваше се някак си отпуснат и сънлив, така както всъщност се очакваше да се чувства на такова място. Освен това съзнаваше, че трябва да не забравя, че обсъжда съдбата си с врага.

Браун все още говореше и той отново се съсредоточи върху думите му:

— Виждаш ли — казваше Браун, — този случай е придобил широка известност както в национален, така и международен мащаб, и не можем да си затворим очите пред него. Ще ни се, но не можем.

— Не сте достатъчно настоятелни.

— Чуй, Бен, това разбуди силно страстите. Знаехме си, че ще стане така. Цялата стара скапана мръсотия изплува отново на повърхността.

Тайсън затвори очи.

— Общественото мнение е раздвоено — продължи Браун. — Прав ли съм? Националният дебат следва стария модел — някои журналисти и коментатори изтъкват, че книгата на Пикард разкрива подробно зловещите действия на врага при Уей. Но както обикновено, говори се, че в медиите се обръща внимание само на престъпленията, извършени от страна на американците.

На Тайсън му се понрави този аргумент.

— Но — продължаваше Браун, — други хора сочат, че от Америка се очаква да се държи по-добре от своя враг. Да покаже по-висок стандарт. Нали така? А и при всички случаи нищо не печелиш, ако се заяждаш по отношение зверствата на врага. Извършителите на убийствата в болница „Милосърдие“ — Браун произнесе името на болницата с хубав френски акцент, — са под властта на щатското правосъдие.

— Но в действителност — прекъсна го Бен. — Вече не са.

— Е — каза Браун замислено, — точно това е въпросът, нали така, Бен?

— Да, Чет, така е.

За известно време и двамата се умълчаха. После Браун каза:

— Хората вече доста публично говорят за военен съд. Навярно си чел в пресата. Или пък си чул за него по радиото или телевизията.

— Струва ми се, че наистина четох за това някъде. Не гледам много телевизия, а в колата си слушам касети. Записи от петдесетте. Страшна музика. Харесват ли ти песните от петдесетте?

— Обожавам ги. Бих могъл цял ден да слушам „Евърли Брадърс“.

— А какво мислиш за „Шайълес“?

— Вече не ги пишат като тях. Чуй ме, Бен, много хора са на твоя страна. Включително и аз самият.

— А коя е моята страна, Чет?

Браун се надвеси надолу, така че лицето му почти се долепи до лицето на Тайсън.

— Моля те, не си играй с мен, ясен ли съм? Тайсън не сваляше поглед от него, докато той отново се наместваше на по-горната скамейка. Парата пак се появи и Браун изчезна сред белите изпарения. И двамата седяха смълчани и заслушани в силното й съскане. Тайсън затвори очи. Неочаквано парата спря и той дълбоко си пое дъх през носа.

Браун заговори тихичко:

— Ето как стоят нещата — хората, които са на твоя страна, са повечето цивилни: Белият дом, министерствата на отбраната и правосъдието, и още някои други. Единствено армията иска живота ти.

— Никакви благодарности от тяхна страна.

— Никакви. Мисля, че армията, и най-вече Главната военна прокуратура, горят от нетърпение да се реваншират. Естествено имам предвид бъркотията около Май Лай. Не могат да се върнат отново към онзи случай, но пък имат възможност да се заемат с нещо подобно.

Тайсън не отговори. Браун продължаваше:

— Що се отнася до инцидента в онази болница, армията иска да изчисти покоите си, а главният прокурор гори от нетърпение да им осигури метлата. Някой си Ван Аркън.

Тайсън кимна. Това име се споменаваше няколко пъти в пресата. Браун добави:

— Както виждаш, сред военните среди споменът за Май Лай все още не е забравен. В редовете на армията съществува приемственост, която не се наблюдава в Белия дом например, където са се сменили десетина административни кабинета от времето на Май Лай. При това хората в Белия дом не могат да отзовават Главната военна прокуратура, нито пък дори да ги накарат да помръднат някой и друг от техните среди.

Тайсън поклати глава. В това имаше смисъл. Военните винаги ще се вълнуват от въпроса за изгубената и възвърнатата чест. Тайсън подозираше, че някак си в психиката на военните като цяло този случай превишаваше мащабите на случилото се в болница „Милосърдие“ и беше свързан с Виетнам като цяло.

Браун говореше бавно и преднамерено.

— В армията са задействали процедурата за призоваването ти отново на активна служба.

Тайсън усети, че стомахът му се свива, но лицето му не издаваше никакви чувства.

— Наясно ли си, че не можеш да бъдеш съден от обикновен граждански съд, а само от военен?

— Да, наясно съм.

— Имаш адвокат на име Слоун, нали?

— Точно така.

— Имаш ли и други адвокати?

— Необходимо ли е да имам повече от един?

— Само уточнявам. Разбери ме, искам да бъда честен с теб…

— Чудесно.

— Армията доста ще се поозори, докато оформят тая заповед така, че да те призоват в съда. Но знаеш ли какво?

— Кажи.

— Те ще те измъкнат. Може да им коства две години, но ще го направят. Притежаваш ли някакви козове, за да се противопоставиш на правителството?

— Това си е моя тайна.

— А имаш ли желание за това?

— За какво намекваш?

Браун провеси краката си от скамейката и се наведе напред.

— Ще ми се да ти дам един съвет.

Тайсън изтълкува думите му като намек за сделка.

— Давай.

— Не се опитвай да обжалваш повиквателната. Тайсън се плъзна по теракотата и се изправи.

— Великолепен съвет, Чет. — Той се наведе напред и докосна пръстите на краката си. — И каква ще бъде ползата за мен?

— Един бърз процес.

— Искаш да кажеш, точно както е според конституцията? — Тайсън започна серия от стречинг упражнения. — Губиш ми времето.

Браун заговори замислено:

— Бог да благослови Америка, Бен. В колко страни в света един заподозрян масов убиец може да будалка представител на правителството, който се опитва да му предложи сделка?

— В една, според последното преброяване. И ние живеем точно в нея.

— Прав си. Но ако се намирахме някъде другаде, това облицовано в бели плочки помещение щеше да се използва със съвсем друго предназначение. Като да речем, сега можех да ти избия зъбите от мутрата.

Тайсън се изправи.

— Само опитай, синко.

Браун като че ли обмисляше предложението, после поклати глава.

— Виж, нека да свършим по същество. После, ако искаш, можем да изиграем няколко рунда. И двамата ще се почувстваме по-добре.

Тайсън зае положение за лицеви опори. Браун се изхлузи на пода и се приближи.

— Готов съм да ти направя предложение, ако се съгласиш да ми съдействаш.

Тайсън скочи на крака и се вгледа в него. Двамата бяха на една ръка разстояние един от друг.

— Законно ли е? Браун сви рамене.

— Аз не съм адвокат. Нито пък ти. По телефона ми каза, че ще разговаряме без присъствието на адвокат.

Тайсън тръгна към вратата.

— Хайде да си вземем по един душ.

Двамата излязоха и тръгнаха по коридора към душовете.

Тайсън почувства, че мислите му се изясняват под хладната пулсираща вода. Браун застана под един душ на няколко крачи разстояние:

— Разбираш ли, Бен, Ван Аркън е убеден, че притежава достатъчно основания, за да те върне на активна военна служба. Но ако се противопоставиш на заповедта за назначение, ще се наложи президентът да подпише изпълнителна заповед за твоето призоваване. Той предпочита да не му се налага да издава такава заповед.

— Кажи му, че ще обжалвам неговата изпълнителна заповед.

— Той не мисли само за себе си. Той смята, че ако се замеси лично в твоя случай, това би настроило решението на съда срещу теб.

Тайсън спря душа и отиде в съблекалнята. Един мъж от обслужващия персонал му подаде хавлия. Браун го последва:

— Поръчал съм два масажа за моя сметка.

Той поведе Тайсън към малка стаичка за масажи. Вътре имаше две маси една до друга. Тайсън се метна на по-близката до вратата и се излегна по корем. Браун седна на съседната.

— Ей сега ще се появят.

Тайсън затвори очи и се прозя. Чувстваше се отпуснат, независимо от неприятния разговор. Обзе го някаква сънлива отпадналост. Не можеше да си представи какъв е животът в затвора и си признаваше, че бе готов да се вслуша във всеки съвет, който би му спестил тази истина. Той се обърна към Браун, който лежеше на съседната маса.

— Ако наистина искаш да бъдеш откровен с мен, кажи ми на какво основание ще бъда призован отново на редовна военна служба. А после аз пък ще ти кажа как ще се противопоставя на всичко това.

— Офицерът си остава офицер до края на живота си — каза Браун.

— Нямам чувството, че съм офицер. Трябва да измислиш някакво по-добро обяснение, Чет.

Браун каза:

— „Поздравления на всички, които ще бъдат удостоени с тая чест.“ Познато ли ти е това? Така се казва в заповедта на президента за произвеждането ти в звание офицер. Същото пише и в моята заповед. — Той продължи цитата: — „В името на конституцията, уповавайки се на особената му преданост и разчитайки на неговия патриотизъм, смелост и вярност към американския народ, аз съм безрезервно убеден, че Бенджамин Джеймс Тайсън притежава изключителни качества, поради което го произвеждам в звание офицер на Сухопътните войски на Съединените американски щати.“

Тайсън се вторачи в Браун. Браун продължаваше:

— „Като такъв, той ще трябва стриктно и усърдно да изпълнява задълженията си в гарнизона, в който ще бъде назначен, подчинявайки се безпрекословно на всички заповеди, възложени от по-горестоящите му началници.“ — Браун се усмихна. — Стилът е доста книжен. Но именно такъв стил се ползва и в съдебните зали. Звучи така, сякаш документът е писан още по времето на Джордж Вашингтон. Както, между впрочем, и е. Както и да е, следва онази част, която има непосредствена връзка с нашия случай: „Това назначение е в сила според волята и желанието на президента на Съединените американски щати.“

Тайсън измънка под носа си:

— Чудесно го изпълни, Чет. Браун продължаваше:

— Заповедта за производството ти в офицер е подписана от Линдън Джонсън, но всеки президент може да те призовава на служба когато си поиска. И ти си приел това назначение в този му вид. Вдигнал си дясната си ръка и си се заклел.

Тайсън не отговори.

* * *

Тайсън стъпи на трамплина така, че пръстите му се подаваха малко навън, подскочи и се гмурна в басейна. Превъртя се няколко пъти, после заплува към средата, цепейки водата.

Браун плуваше по гръб близо до него. Малко по-встрани имаше още двама мъже, и двамата по-възрастни от тях. На един шезлонг до басейна се бе излегнал някакъв разсеян спасител, който четеше книга с меки корици. Браун каза:

— Радвам се, че все още има няколко местенца, където човек може да си поплува гол. Колко ли още ще се задържат тези частни мъжки клубове? Някой ден ще напиша книга, чието заглавие ще бъде „Феминизацията на Америка“. — Браун се прозя лениво. — Както разбрах, жена ти е доста активна феминистка.

Тайсън не отговори.

Браун се обърна по корем и заплува до него.

— Има още едно нещо във връзка с тая работа около призоваването ти на служба… — Браун го погледна в очите. — Знаеше ли преди това, че все още си в списъците на офицерите от запаса?

— Не, не знаех — излъга Тайсън.

— Е, това е самата истина. Навремето са ти изпратили писмо, с което са те попитали дали желаеш да останеш в списъците на офицерите от запаса, или да бъдеш отписан от тях. Тогава ти си оставил празни и двете квадратчета вместо да поставиш кръстче в едно от двете, ти си написал някаква гадна забележка на листа и си изпратил писмото обратно до министерството. Не е трябвало да правиш така, Бен. Трябвало е да зачеркнеш едната от двете кутийки. До голяма степен нашият живот сега зависи от това коя кутийка зачеркваме.

Тайсън доплува до другия край на басейна и отпусна глава на ръба. Затвори очи, протегна крака и се отпусна над водата. Спомни си за онова стандартно писмо от военното министерство. Получи го в средата на април 1975 — а. Камбоджа бе паднала в ръцете на Червените кхмери, Лаос издъхваше под напъна на Патет Лао, а северновиетнамската армия и виетконг се канеха да навлязат в Сайгон. Тайсън, както и много други мъже, служили във Виетнам, беше тъжен и ядосан. Смяташе, че е успял вече да се отърве от мислите си за Виетнам, но имената в медиите върнаха старите му спомени. Град след град, лагер след лагер падаха бързо един след друг в ръцете на врага. Куанг Три, Уей, Да Нанг, Плейку, а една нощ — и неговият бивш базов лагер — щабът на Първа кавалерия при Ан Кхе. И всяко име, което чуваше по радиото или телевизията или прочиташе във вестниците, извикваше в съзнанието му картини, изпълнени с кръв, смърт, жертвоготовност и смелост. Той каза на глас:

— Онова писмо пристигна в неподходящ момент. Застанал до него в плитката вода, Браун заговори:

— Сигурно. Върху листа си надраскал следните думи: „Петдесет хиляди американци са мъртви, сто и петдесет хиляди са ранени. За какво?“ Тази кратка, но дръзка бележка била видяна от всички в Главна военна прокуратура. Както разбрах, последвала е дискусия за това какъв би могъл да бъде човекът, написал за поколенията такова нещо във военния архив.

Тайсън отвори очи.

— Мразя, когато ме анализират и говорят за мен така, сякаш съм някакъв изключителен еюемпляр. Не ми е приятно хората да се ровят във военното ми досие, въпреки че знам, че ти имаш това право. Започва да ми писва от всичко това, Чет.

— Вярвам ти. И не те обвинявам. Но моля те, запомни едно — Въпреки че в момента не обсъждаме масово убийство, в края на краищата точно заради него е целият този разговор.

Тайсън погледна големия стенен часовник в другия край на басейна.

Няма да те задържам повече — каза Браун. — Сигурно те чака куп работа. Исках само да те информирам за заповедта за призоваването ти на редовна военна служба. Ако се опиташ да се противопоставиш, военните ще излязат с контраудар. Знаеш, че в края на краищата те ще победят. А ти само ще си спечелил малко време, но на много висока цена.

— Това е по-добре, отколкото да отидеш на смърт мирно и покорно.

— Тук не става дума за смърт. Става въпрос за съдебен процес. И ще ти кажа и още нещо, Бен. Дори и да обжалваш пред върховния съд, пак ще загубиш битката. Никога няма да имаш възможност да отхвърлиш тези обвинения. Опитът ти да избегнеш съдебния процес ще бъде възприет като признание за виновност. Ако, от друга страна, се явиш доброволно на активна военна служба, ще си постигнал важно психологическо предимство и ще си спечелил поддръжката на една огромна част от обществеността. Министерството ще погледне доброжелателно на една такава твоя постъпка.

— Какво предлагаш в замяна? — попита Тайсън. Браун се изтегли към ръба на басейна и се облегна на лакти.

— Ами що се отнася до самите съдебни процедури, не мога да ти обещая нищо. Нямам правомощия да преча на разследването на армията, или пък, ако се стигне до съдебен процес, не мога в никакъв случай да се бъркам в работата на военния съд. Но мога да ти гарантирам някои неща срещу някои обещания от твоя страна.

Тайсън се изкачи по бетонните стълбички на басейна и седна на ръба, провесил крака във водата.

— Да чуем какви са тези гаранции. Браун се доближи до него.

— Първо, ако доброволно станеш зависим от военното правосъдие, ще получиш назначение на двайсет и пет мили от града.

— Звучи като договор за постъпване на военна служба. Ами ще получа ли нова униформа?

— Естествено. Освен това — и то е много важно — няма да ти бъдат налагани каквито и да е ограничения. Ще бъдеш толкова свободен, колкото си и сега, в рамките на твоите задължения, ако изобщо имаш такива. Дотук добре ли е?

— Не, но продължавай нататък. Тонът на Браун стана нетърпелив.

— Виж, Бен, ако те върнат на служба след една съдебна битка, никак няма да ти е лесно. Ще те назначат във форт Бъмфак в Аризонската пустиня и няма да имаш право изобщо да напускаш гарнизона си.

— Не ме заплашвай, момче.

Браун се изправи на плиткото върху бетонното стъпало, стисна десния си юмрук и започна да пука кокалчетата на дланта си. След малко каза:

— Няма да ти е хубаво, ако не можеш да напускаш гарнизона си, Бен. Това няма да ти хареса. Няма да се хареса и на семейството ти. Помисли за жена си. Вероятно тя ще трябва да остане в Ню Йорк, за да работи. Ще се почувства самотна, приятелкю… или пък няма да се почувства самотна…

Тайсън заби петата си в слабините му. Браун ококори очи и отвори широко уста, като се преви от болка и се прекатури по стъпалата на басейна.

Двамата старци в другия край не забелязаха нищо, а спасителят продължаваше да чете книгата си. Някакъв младеж, излегнал се на един от съседните шезлонги, се изправи и изгледа Тайсън.

Браун подскочи над водата и си пое въздух. Главата му няколко пъти се подаде и той започна да маха с ръка за помощ на младежа. Тайсън стана и се отдалечи малко от ръба на басейна, без да изпуска от поглед момчето. То отново седна на мястото си.

Браун си пое дълбоко дъх и се вторачи в Тайсън.

— Добре… добре… попрекалих… — той облегна ръце на ръба на басейна. — Излизам. Ясно. Обявявам примирие.

Тайсън кимна.

Браун излезе от басейна и се отдалечи. Отиде бавно до шезлонга си и уви една хавлия около кръста си. Седна на края на стола и потупа с ръка шезлонга до себе си. Тайсън се доближи до него, взе хавлията си и също я загърна около кръста си.

— По-добре ли си вече? — попита Браун. — Седни. Тайсън се чувстваше много по-добре отпреди.

Той се отпусна в шезлонга.

Браун започна да трие корема си с ръка.

— Господи… та ти си можел да избухваш. Значи си нормален. — Опита да се усмихне.

Тайсън омекна, но все още не сваляше очи от него. Хрумна му, че откакто се бе върнал от Виетнам, не бе изпитвал по-голям яд, по-дълбок гняв или по-силно предизвикателство. По някакъв начин, помисли той, започваше все повече и повече да заприличва на онзи човек, който беше преди Марси, животът в предградието, средната възраст и корпорацията да започнат да ограничават и обуздават неговата агресивност. Започваше да упражнява по-голям контрол върху живота си, който в друго отношение вече бе започнал да се разпада. Обърна се към Браун:

— Съжалявам. Но ако отново ме изкараш извън нерви, пак ще те ритна, обещавам ти.

Браун се усмихна насила.

— Добре, добре. Мога ли да си довърша работата? — Той се наведе напред и отпусна ръце върху коленете си. — Докъде бях стигнал? До ограничаването ти в гарнизона. Нали така? всъщност ако те изправят пред военен съд, мога да ти гарантирам, че дори по време на процеса ще имаш право да напускаш гарнизона си. Следователно, ако нещата в съдебната зала не вървят на добре, ти поне ще имаш избор да се измъкнеш в буквалния смисъл на тази дума от лапите на военното правосъдие. В действителност и сега можеш да го направиш. Никой не те следи.

Тайсън мълчеше. Браун добави:

— Паспортът ти няма да бъде прибран или конфискуван, както изисква нормалната процедура в подобни случай. Но ако решиш да напускаш страната сега или когато и да е друг път, моля те, иди някъде, където няма да се наложи правителството да се занимава с твоето екстрадиране. Повечето избират Бразилия за тази цел, но ти би могъл да помислиш и за Швеция. — Той се наведе по-близо към него: — Слушай, всичко, което ти предлагам, е легално.

— Швеция! Какво искаш да ми кажеш, че осемнайсет години след като съм служил на своята страна и съм се завърнал жив у дома, аз трябва да избягам в Швеция? Трябва да избягам в Швеция, където…

— Моля те, говори по-тихо. Тайсън седна напред:

— …където отидоха всички дезертьори и кръшкачи на родината? Трябва да замина за Швеция, след като всички, които се чупиха от военната служба по време на войната, получиха помилване от президента? А къде е моето президентско помилване?

— Ако се замислиш за това, ще откриеш голяма ирония.

— Майната ти, Браун! Вървете по дяволите и ти, и онези, които са те изпратили.

— Моля те, не говори толкова високо.

— Никъде няма да отида, мамицата му! Аз съм американски гражданин и това е моята родина. Майната й на Швеция! Майната им и на военните!

Браун се огледа наоколо.

— Успокой се.

Тайсън стана от шезлонга.

— Чуй ме, Чет, или пък както и да ти е там името. Предай следното на своите шефове: Може да съм заподозрян в извършването на масово убийство, но в същото време аз съм удостоен и като герой от войната във Виетнам. Имам две „Пурпурни сърца“ — Тайсън посочи белия белег, който обезформяше дясното му ухо, после дебелата виолетова рязка, започваща от коляното и продължаваща надолу по крака му. — Имам един куп медали и отличия. Освен това аз съм и съпруг, и баща, и трудолюбив данъкоплатец. Моите съграждани ме уважават и през живота си досега не ми е известно да съм нарушавал закона. Ако нещо наистина се е случило в оная лайняна държава преди осемнайсет години, нещо, което е продължило трийсет минути от целия ми четирийсетгодишен живот, тогава… тогава… — Тайсън усети, че сърцето му тупти силно и че бе стиснал ръцете си в юмрук. Той се вторачи в Браун, който бе застинал на мястото си.

Браун заговори малко по-спокойно:

— Това бе първата война в нашата история, която роди не един герой, удостоен с отличия. Възхваляван от медиите, боготворен от масите. Не един. — Той се изправи. Вгледа се в Тайсън за момент, после добави: — Ей, приятелю, трябва да разбереш, че в тая работа няма лоши. Нито аз, нито Ван Аркън, нито онези от Белия дом, нито пресата, нито дори ти самият. Всичко се дължи единствено на системата. На закона.

Браун докосна леко ръката на Тайсън и кимна с глава към съблекалнята.

— Никой няма нищо против теб лично. Всички, с които разговарях, ти желаят само доброто. Но трябва да разбереш, Бен, военните имат нужда от този процес. Чел си доклада на върховната военна комисия по случая Май Лай, нали? Е, всичко, което според комисията там е погрешно, от самото начало до самия край, сега ще си бъде на мястото. Няма никой да се прикрива, няма да има съдебни грешки, няма да има натиск отгоре, няма да има мърморене в Конгреса, няма да има скалъпени журналистически пресконференции, няма да има нищо от тоя род, по дяволите! Този път ще възтържествува справедливостта. Дори ако се наложи да се напише сценарий заради нея или да се фалшифицират фактите. Чуваш ли?

Стигнаха до вратата, водеща към съблекалните, и се спряха. Тайсън каза:

— Предай им, че аз обичам да се боря, Чет.

— Непременно — той потри стомаха си. — Вече се убедих в това. — Браун се огледа наоколо. — Ще отида да скоча няколко пъти във водата. Ти трябва да тръгваш. — Поколеба се, после каза: — Има и още нещо, Бен. Разбери, че ако искаш, ти можеш да нанесеш удар на военните, на правителството и на държавата. Така че ако се бориш, играй честно. А ако решиш да бягаш, бягай с чиста съвест. — След малка пауза Браун продължи: — Никакви обиди по адрес на военното министерство, на президента или на системата. Никаква критика на военното правосъдие, никакви изказвания за липсата на морал във войната. Не прави каквито и да е изявления пред журналисти. Не отваряй наново старите рани.

— Свърши ли? Или все още не си?

— Почти. Искаме да приемеш за защитник адвокат, назначен от Главна военна прокуратура. — Браун го погледна, после продължи: — Един цивилен адвокат не може да се контролира. Разбираш ли, той ще се опитва да проточва нещата, ще иска да раздуха случая пред обществеността, за да си създаде популярност. Искаме процесът да приключи, преди репортерите от „Таймс“ и „Пост“ да успеят да свалят капачките на химикалките си. Не искаме по вечерните новини да се точи нескончаемата сага за Бен Тайсън. Ти също не го искаш, нали? — Браун си пое дъх: — Въпреки че не можеш да се обявиш за виновен, можеш поне да не призоваваш свидетели, да не задаваш въпроси на свидетелите на правителството и да се въздържиш от други процедури от тоя род. Няма нищо необичайно в това да не се защитаваш. Всъщност във военния съд се гледа с добро око на такова поведение. Сигурно ще ти спестят някоя и друга година заради това, че си се държал като истински джентълмен. А ти без друго няма да излежиш дори и един ден от присъдата си. В случай, разбира се, че приемеш това предложение. Става ли? Разбираш ли какво се иска от теб? От време на време ще ти напомняме какво точно се иска от теб в зависимост от възникналите обстоятелства. — После добави по-спокойно: — Сделката не е лоша, Бен. Тя ти гарантира, че няма да влезеш в затвора. Помисли за това.

— Разбира се, че ще помисля.

Браун се усмихна, после го изгледа сериозно.

— Ако я отхвърлиш, няма да роним сълзи. Но в никакъв случай не споменавай на никого за нашия разговор. Нито на жена си, нито на адвоката си, на никого. Ако се изпуснеш и ние разберем за това, тогава… тогава въпросът става личен.

Тайсън кимна.

— Ще ти се обадя. — Браун протегна ръка за довиждане. — Няма да роним сълзи.

Тайсън пое ръката му.

— Когато те ритнах, Чет, нямах нищо лично против теб. Просто излях яда си срещу системата.

Браун се засмя. Обърна се и тръгна към басейна. Тайсън го наблюдаваше, докато скочи във водата, после влезе в коридора със съблекалните.

Да, помисли той, справедливостта ще възтържествува, дори ако се наложи да се напише сценарий заради нея или да се фалшифицират фактите.