Нелсън Демил
Обречен на мълчание (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

Бенджамин Тайсън седеше във фоайето градина на елегантния хотел „Четирите сезона“, разположен в единия край на Джорджтаун. Тук бе отседнал и когато пътуваше за Перегрин-Осака. Точно затова реши, че трябва да отседне отново тук сега, когато пътуваше заради Министерство на отбраната. Чудеше се обаче дали министерството ще му плати командировъчните. Но Бен Тайсън наистина бе заслужил това, мислеше си той; заради всяка една от триста двайсет и двете безсънни нощи, прекарани в джунглите и блатата, сред страх и неудобства. Дължаха му го.

Не се бе преоблякъл, все още си беше с изпотената риза и панталоните, с които ходи при монумента. От климатичната инсталация кожата му лепнеше и той се сети за онези дни, когато се връщаше от бойното поле и влизаше направо в леденостудения офицерски клуб, където сервитьорките — виетнамки, чиито носове и пръсти на краката бяха посинели от студ, кихаха и кашляха, а американците се наливаха със студена бира и се движеха наоколо весело, сякаш току-що са ги освежили с кофа леденостудена вода върху главата.

Той се отпусна още по-ниско в креслото си, вдигна крака на масичката и изу обувките си. Загледа се в пръстите на краката си, после допи скоча от чашата.

Една сервитьорка се доближи до него и той си поръча трето питие. Дойде му наум, че трябва да е по-добре облечен за това фоайе и за предстоящата му среща. Но при сегашния си неясен статус той реши, че може да се облича, както си иска.

Тайсън погледна часовника си. Тя закъсняваше. Замисли се, че не бе изпитвал много угризения заради това, че е оцелял. Но сега, както си седеше удобно тук в столицата, обграден от мемориали и мавзолеи от всякакъв вид, започна да се чувства малко неудобно, или пък навярно това бе някакъв изблик на сантименталност, дължащ се отчасти на черната стена, отчасти — на алкохола. Реши, че не трябва да я посреща в това състояние на духа. Питието му пристигна, той плати сметката и се изправи, за да си тръгва.

Забеляза я да влиза във фоайето и изпита леко разочарование, че не е облечена в цивилни дрехи. Фуражката й стърчеше от един страничен джоб на чантата й и тя отново носеше своето черно куфарче. Керън Харпър огледа слабо осветеното фоайе, докато очите й свикнат с тъмнината. Тайсън седна, когато тя се приближи и го поздрави:

— Добър вечер. — Подаде му ръка. — Притесних се, че може да сте си тръгнали.

— Смятате ли, че един офицер и джентълмен е способен на такова нещо?

Тя се усмихна. Той й посочи тапициран стол по диагонал на неговия, направи знак на една от сервитьорките и Керън Харпър си поръча бяло вино, после се обърна към него:

— Този хотел е много хубав.

— Най-доброто за нашите момчета в униформи.

— По принцип командировъчните ви бяха за хотел „Президентски“. Получихте ли си ваучърите за пътуването? Изпратиха ви ги по пощата.

Тайсън разклати чашата си и се загледа в кубчетата лед. Най-сетне отговори:

— Моят адвокат ме посъветва да не приемам каквото и да е от правителството. А пък освен това, когато идвам във Вашингтон, винаги отсядам в „Четирите сезона“.

— Ако се бяхте подстригали и си бяхте облекли някои по-прилични дрехи, можехте да отидете в някой от офицерските клубове. Там сервират по-евтино алкохола. — Тя замълча за момент, после го попита: — Възнамерявате ли да се представите във Форт Хамилтън така, както ви е заповядано, т.е. с униформа?

— Не съм много сигурен.

— Най-искрено ви съветвам да го направите.

— Статутът ми не е много установен.

— Статутът ви е съвсем изяснен. Вие сте на активна военна служба.

Той сви рамене. Тя го попита с малко по-дружелюбен тон:

— Успяхте ли да си свършите работата днес? Тайсън кимна.

— Видях се с един приятел, който работи по учредяването на национален фонд с идеална цел в моя защита. След това на Булеварда на Конституцията се срещнах с един адвокат от Асоциацията на офицерите от запаса. После обядвах с хора от Съюза на инвалидите ветерани от войната. Както знаете, на мен ми е определена десет процента инвалидност. Всъщност мисля, че трябва да е седем и половина процента, но какво значение има това, по дяволите. Все едно, поканиха ме и аз приех. Следобеда се срещнах с делегация от Съюза на ветераните от външните войни, после се отбих у нашия представител в Конгреса.

— Имали сте напрегнат ден.

— Доста. А и трябваше да обикалям насам-натам.

Тя се усмихна:

— Хубаво е човек да има какво да прави.

— Ами, да, майоре, ставаш нервен, особено когато се очаква да те изправят пред разстрел.

— Не бъдете песимист. Тайсън вдигна питието си.

— Днес имах усещането, че много хора са на моя страна. Останах с впечатлението, че стратегията на правителството и армията не е много популярна.

Керън Харпър отговори:

— Е, в това е силата на едно плуралистично общество, господин Тайсън. Хората са свободни да защитават своите каузи и да се противопоставят на държавата. Според мен това е много хубаво.

— Разбирате ли какво искам да ви кажа?

— Да, разбирам ви. Правителството знае за всичко това. Но ще използвам един военен израз: Рубиконът вече е пресечен.

— Не обмислят ли някакъв начин да се оттеглят с чест?

— Не мисля. Не могат.

— Тогава да вървят по дяволите! Ще срещнат здрав отпор — троснато каза той.

— Винаги съм смятала, че деветдесет процента от войните, съдебните процеси и ръкопашните схватки са започвали, защото хората не знаят как да се оттеглят, без да загубят репутацията си. Може би ако не изпитваха нужда да пазят репутацията си, можехме да избегнем конфликтите.

Тайсън я прекъсна:

— Това са типично женски разсъждения. Репутацията, безспорно, е от значение, но конфликтите не са чак толкова лошо нещо.

Сервитьорката донесе виното на Керън Харпър. Тайсън вдигна чашата си.

— За нашето неотдавнашно запознанство. Тя допря чашата си до неговата.

— Горе главата.

И двамата вдигнаха чашите си и отпиха.

— Изгубих чадъра ви — извини се тя.

— Да, забелязах.

— Мисля, че съм го забравила в самолета.

— Беше подарък от баба ми, точно преди да умре.

— Тогава няма да разбере, че съм го изгубила.

Те се загледаха един в друг за момент, после и двамата едновременно се засмяха. Направи му впечатление, че сега тя е в малко по-весело настроение от миналия път. Чудеше се дали му носи някакви добри новини. Но имайки предвид разговора им досега, малко вероятно бе да е така. По-скоро, навярно току-що е получила някакви хубави новини за себе си или пък е правила секс досега, или пък си е купила ново червило.

— Длъжна съм отново да ви припомня — заговори тя, — че имате право да не отговаряте на въпросите ми и да разговаряте с мен само в присъствието на вашия адвокат, а освен това трябва да ви повторя и останалите права, които имат отношение към настоящото разследване.

— Прескочете това.

— Добре. — Той се изненада, когато тя кимна на сервитьорката. Сервитьорката се приближи и Керън Харпър махна с ръка към почти пълната чаша вино. — Моля ви, вземете това и ми донесете чаша „Принчипеса Гавиа“. Имате ли от него?

— Да, госпожо, но само на бутилки.

— Добре, една бутилка. Сервитьорката взе чашата и се отдалечи.

— Когато в Рим — започна Тайсън. Тя го прекъсна:

— Всъщност това е вино от региона Банфи при Гавиа.

— Така ли?

— Веднъж ходих в тамошната винарна.

— Цялата бутилка ли ще изпиете?

— Искам само една чаша.

— Нямаше да си поръчате това вино, ако бяхте в хотел „Президентски“, нали?

— Най-вероятно, не. — И тя отново се върна на темата на разговора им: — Успях да извърша някои допълнителни проучвания по разследването. Разговарях с доста хора по телефона и се порових из документите. Свързах се с Андрю Пикард по телефона. Отначало не искаше и да чуе да ми съобщи имената на двамата бивши членове на вашия взвод, от които е научил въпросната история. Но успях да го убедя, че трябва да го направи в името на справедливостта.

Тайсън си спомни, че Пикард бе също бивш офицер и навярно също е много уязвим.

— Не се съмнявам, че сте била изключително убедителна — каза той и си запали цигара.

Тя впери очи в неговите за момент, после попита:

— Е, няма ли да ме попитате кои са те?

— Не, не ме интересува.

— Ами, все едно, че сте ме попитали. Един от хората, които са разказали на Пикард какво се е случило в болница „Милосърдие“, е вашият бивш взводен лекар — Стивън Бранд. — Погледна го, но той изобщо не реагира, и тя продължи: — В момента е ортопед в Бостън. Разговарях с него по телефона.

— Наистина ли?

— Да. Той повтори и потвърди историята, която е разказал на Пикард за убийството.

— Така ли?

— Освен това допълни и още някои други неща. Бе чел книгата на Пикард и уточни още някои детайли.

Тайсън знаеше, че това е Бранд, надяваше се да е той и да не е някой от другите. Но имаше и някой от другите, и Тайсън нямаше ни най-малка представа кой може да е той.

Керън Харпър продължи:

— Длъжна съм да ви осведомя за Бранд. Искам да кажа, трябва да знаете, че ако има процес, той ще бъде един от вероятните свидетели срещу вас. Но тъй като не се бе заклел, преди да даде тези показания, не сме записали думите му. Следователно не съм длъжна да ви предам точно неговите думи. Както и да е, ако се стигне до официално разследване, вие или вашият адвокат ще имате възможност да задавате въпроси по показанията, за които евентуално д-р Бранд ще се закълне. Наясно ли сте с тези законни положения?

— Да, спомням си ги.

— Чудесно. — Тя се замисли и продължи: — В добри взаимоотношения ли бяхте с д-р Бранд?

— Тогава той не беше лекар, а само едно изплашено пънкарче като всички останали. Титлата „доктор“ предполага някакво превъзходство и на мен не ми се ще да я използваме по време на следствието. Как ви се струва, това не може ли да бъде включено към законните положения?

— Ще си отбележа да го предложа. Не отговорихте на въпроса ми.

— Да. Между нас не е имало нищо.

— Сигурен ли сте? Господин Бранд — старши офицер 4 — ти клас Бранд — непрекъснато твърдеше точно обратното. Между вас доста често е имало сблъсъци.

— Не е вярно. Военните лекари бяха едни от най-добрите бойци. Уважавах техните убеждения, тяхната смелост да измъкнат ранените под огъня, да носят оная тежка медицинска чанта, която ги правеше по-лесни мишени за врага, отколкото моите лейтенантски нашивки.

Тя кимна:

— Но вие говорите по принцип, много общо. Имахте ли подобни чувства и спрямо Бранд?

— Трябва да си помисля по този въпрос. — Тайсън загаси цигарата си в пепелника на масата. — Добре, а кой е другият човек, който е разговарял с Пикард?

— Ричард Фарли.

— Фарли?

— Да. Спомняте ли си го?

— Смътно.

— Какво си спомняте за него?

— Нищо съществено.

— Той добър войник ли бе?

— Проверете в досието му.

— Аз питам вас.

Тайсън се замисли за момент, Фарли. Защо именно Фарли? А защо не?

— Господин Тайсън?

— Той не бе… особено интелигентен, нито пък особено смел. Някак си бе под средното ниво във всяко едно отношение.

— А между вас и него имало ли е някакви недоразумения? Задавам ви този въпрос защото, ако е имало някакъв инцидент, той би ни показал, че Фарли не е съвсем непредубеден срещу вас.

— Разбирам, но между нас не е имало никакви конфликти. Отношенията ни бяха такива, каквито са по принцип отношенията между офицери и редници. По-точно, между нас съществуваха класическите отношения на любов и омраза.

— Говорите за вас и Фарли ли?

— Не, говоря за мен и за тях.

Един помощник-келнер донесе кофа за вино и поставка за нея и я сложи до Тайсън. Към тях се задаваше и дегустатор, следван от сервитьорката. Тайсън каза на Керън Харпър:

— Започва да става сериозно. Сервитьорката постави две чаши пред тях, а дегустаторът показа етикета на Тайсън. Тайсън обясни:

— Разбирам само от етикети на уиски. Обърнете се към дамата, тя поръча виното.

Дегустаторът се поклони.

— Извинете, господине. — Завъртя се леко и подаде бутилката на Керън Харпър. — Госпожо майор?

Тя кимна. Той извади тапата и я остави на масичката за сервиране отстрани, после наля няколко капки в чашата й. Тя отпи.

— Да, хубаво е.

— Добре, госпожо майор. — Напълни чашата й и се обърна към Тайсън: — Господине?

Тайсън вдигна рамене.

— Хубав разредител за скоча. Дегустаторът наля чашата на Тайсън, остави бутилката в кофата, поклони се и си тръгна.

Сервитьорката се забави малко, наблюдавайки Тайсън, после погледна Харпър и изражението й издаде, че като че ли ги е разпознала.

— Ще желаете ли нещо друго? — попита предпазливо.

— Сметката — отговори Тайсън.

Тя се обърна и се отдалечи. Керън Харпър отпиваше от виното си и мълчеше. Тайсън опита своето.

— Не е лошо. Как ще го опишете?

— Има свеж, уханен аромат. Няма захар и е сухо, леко газирано и оставя приятен вкус в устата.

— Точно така го прецених и аз. — Той постави чашата си на масата. — Между другото, сервитьорката ме позна. А навярно и вас.

Тя кимна.

— И на мен така ми се стори.

Той обясни:

— В Ню Йорк има някои сервитьорки, на които драскачите от клюкарските вестници плащат, за да ги информират за разни нашумели в пресата хора, които провеждат срещи на четири очи в някое тъмно кюшенце по ресторантите.

Керън Харпър като че ли се изненада от това, което чу.

— Ами, не мисля, че…

— Не ми се иска да съм тук, когато дойде някой фотограф от „Америкън Инвестигейтър“ — каза той и се изправи.

— Можем да отидем в една кръчма в Джорджтаун.

На пет минути е оттук…

— До гуша ми е дошло от кръчми. Ако искате, елате в стая 618. Тръгнете пет минути след мен. Там има сигнална и светлинна алармена система. Ще почукате три пъти, паролата е „близалка“. Врагът не можеше да произнася тая дума. Чували ли сте за това? — Той кимна към кофата с виното. — А това нека е за сметка на армията. — Обърна се и си излезе.